Определение № 2806 от 23.10.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2806 гр. Пловдив, 23.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Изева

Членове:

Радостина Стефанова

Светлана Станева като разгледа докладваното от Светлана Станева Въззивно частно гражданско дело № 20265300502332 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274, ал.1, т.2 и сл. във вр. чл.248, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Лендиво“ ООД, ЕИК 203811241, чрез адв. Х. М., против определение №2742/06.07.2026 г., постановено по гр.д. №1285/2025 г. по описа на РС Асеновград, II гр.с., с което е отхвърлено искането на жалбоподателя за изменение на решение №268/12.05.2026 г., постановено по делото, в частта за разноските.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно, като се иска отмяната му и постановяване на ново, с което да се откаже присъждане на разноски на ищеца, а при евентуалност – да бъдат намалени значително. Излага съображения, че не е възможно да се установи дали представения по делото договор за правна защита е свързан с първоинстанционното дело. Отбелязано е единствено, че адвокатското възнаграждение ще се изплаща при изключението на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв., но без да е посочено конкретното дело, спорещи страни и предмет. Излага и съображения, че присъденото адвокатско възнаграждение не е съобразено с решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, както и решение от 13.07.2023 г. на СЕС по дело С-35/22 и решение от 21.03.2024 г. по дело С417/22 на СЕС. Твърдят, че ищецът не е предприел действия за доброволно уреждане на спора. Правят се и доказателствени искания – за изготвяне на 1 справка дали същият договор е използван и по други дела, образувани от ищеца пред РС Асеновград. Прилага за сведение и цитирана в жалбата практика.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от насрещната страна, като се излагат подробни съображения, че частната жалба е неоснователна, а атакуваното определение – правилно и законосъобразно, като следва да се потвърди.

Пловдивският окръжен съд, при извършена служебна проверка за допустимостта на подадената частна жалба, намира, че същата е процесуално допустима – подадена е в определения от закона срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Внесена е и дължимата държавна такса. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

С решение №268/12.05.2026 г., постановено по гражданско дело №1285/2025 г. на Районен съд – Асеновград, е уважен изцяло предявеният от Г. Г. иск за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит.

„Лендиво“ ООД е осъдено да заплати държавна такса и разноски в полза на РС Асеновград, както и на ЕАД **** сумата от 153.39 евро с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно представителство в производството за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. В мотивите е посочено, че е уговорено на ищцата да бъде оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал.1 от ЗА. В случаите, когато адвокатската защита се предоставя на лица от кръга на тези по чл.38, ал.1, т.1 - т.3 ЗА и има основание за присъждане на деловодни разноски в полза на безплатно представляваната страна, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда. Прието е, че уважената претенция е с цена 732 лева, а дължимото минимално адвокатско възнаграждение съгл. Наредбата е 400 лева, но правната и фактическа сложност на спора е по-ниска в сравнение с други дела със същия предмет. Отчетено е, че са проведени три открити съдебни заседания, представени са няколко документа като писмени доказателства, всички действия от ответника са извършени неприсъствено – в електронна форма, и практиката на СЕС, и е определено адвокатското възнаграждение в размер на 153.39 евро (300 лева, от които 250 лв. адвокатски хонорар и 50 лв.

ДДС). Възражението на ответника за прекомерност на претендираното от 2 ищеца адвокатско възнаграждение е неоснователно, тъй като присъденото е под предвидения минимум в Наредбата. Възражението, че няма основание за оказване на безплатна адвокатска помощ, е неоснователно, тъй като разпоредбата на чл. 38 от ЗА не предвижда като предпоставка за присъждане на възнаграждение доказване на материална затрудненост от клиента. Такава помощ се уговаря между страните по договор за правна помощ и е израз на договорната свобода.

В срока за обжалване на решението е постъпила молба от „Лендиво“ ООД за изменението му в частта за разноските – относно размера на присъденото адвокатско възнаграждение, с идентични съображения като тези в частната жалба.

В дадения срок е постъпило становище за неоснователност на искането от насрещната страна.

С определението – предмет на настоящата въззивна проверка, районният съд е оставил молбата без уважение, като изложил съображения, че договорът за правна защита и съдействие е приложен към исковата молба преди образуване на делото, поради което е налице практическа невъзможност за посочване на конкретно дело, по което е предоставена правната защита. В постановеното решение са приети за основателни предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, връзка с чл. 19, ал. 4 ЗПК, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца са присъдени разноски по производството в размер на 153.39 евро. Ищецът е представляван в производството по делото от ЕАД ****, която е осъществила правна защита и съдействие при условията на чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв. - безплатно, тъй като доверителят е материално затруднено лице. Размерът на присъденото адвокатско възнаграждение отговаря на правната и фактическа сложност на делото. Налице е правна сложност, тъй като са посочени основания, водещи до недействителност на договор за потребителски кредит № 118146 от 16.12.2024 г., проведени са две открити съдебни заседания, ангажирани са доказателства, и присъденото адвокатско възнаграждение е определено под предвидения минимум в Наредбата. В същото време липсва признание на исковете. Ето защо няма основание за намаляване на адвокатското възнаграждение, като искането за изменение на постановеното решение е неоснователно.

Настоящата инстанция намира за правилно обжалваното

3 определение.

Производството по чл.248 ГПК е специфична фаза в процеса, в която са приключили както събирането на доказателствата, така и устните състезания, като е постановен и краен акт, чието изменение в частта за разноските се иска. Законодателят е предвидил възможността след постановяване на решението решаващият съд сам да може да промени решението си в частта за разноските, за да не се инициират излишни обжалвания и да се даде възможност на страните и съда по облекчен ред да достигнат до правилност на спора относно разходите в производството, който не е основен по делото. Нещо повече – да не се генерират допълнителни разноски за страните, които не могат да бъдат възмездени. Това обаче означава, че не могат да се събират нови доказателства, както и не могат да се правят нови възражения, които не са били направени до приключване на устните състезания. Ето защо не следва да се уважава направеното доказателствено искане. Същото е недопустимо в настоящето производство, още повече, че се иска събиране на доказателства, с които страната разполага.

Неоснователни са доводите за невъзможност да се установи дали ДПЗС е свързан с първоинстанционното дело – както е отбелязал и първостепенния съд, договорът е представен с исковата молба – преди образуване на делото, като към онзи момент е било невъзможно да се посочи номер. В този смисъл не се възприемат доводите, че договорът е неопределен и неиндивидуализиран.

Фактът дали са били налице предпоставките за договаряне на безплатна правна помощ в настоящия случай е ирелевантен, тъй като, когато е уважен искът на страната и са налице предпоставките за присъждане на разноски, за насрещната страна е без правно значение дали ще дължи разноски на самата страна или на процесуалния представител. Единствената разлика при заплатено възнаграждение от страната е възможността да се възразява за необосновано висок размер, докато при предоставена безплатна правна помощ размерът на възнаграждението се определя от съда. В този смисъл не следва да се обсъждат доводите налице ли са предпоставките за договаряне на безплатно адвокатско възнаграждение, доколкото за жалбоподателя са налице основанията за ангажиране отговорността за разноските по делото.

Относно това, как се определя възнаграждението на адвоката при 4 предоставена безплатна правна помощ, е налице еднопосочна и постоянна практика на ВКС – определение №7/17.01.2022 г. по т.д. №339/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о.; определение №502/29.06.2023 г. по ч.т.д. №989/2023 г. на ВКС, ТК, I т.о. и много други.

За да се прецени справедливия размер на възнаграждението в конкретния случай, се съобрази, че процесният спор не може да се определи като такъв със значителна фактическа и правна сложност – и двете страни са представили само писмени доказателства във връзка с договора за кредит.

Изготвена е и експертиза. Съдебната практика за този вид дела е постоянна и еднопосочна. По делото са проведени три съдебни заседания, но отлагането е по причини на вещото лице, както и за представяне на доказателства от ответника. Следва да се съобрази и, че при оказана безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение не съставлява присъждане на разноски по смисъла на чл. 78 от ГПК, а обезщетение за положения от адвоката труд, основан на принципа за неговата възмездност, същото следва да се определи съобразно престираната защита, която е в пряка връзка с фактическата и правна сложност на делото. Всички тези факти са съобразени от първостепенния съд, включително и цената на иска. Ето защо настоящият състав счита, че определеното възнаграждение в размер на 153.39 евро е напълно адекватно на предоставената адвокатска защита. Нещо повече – същото е в размер, под предвидения в Наредба №1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа.

Неоснователни са и доводите, че Г. е следвало да поиска доброволно уреждане на отношенията, доколкото по делото именно жалбоподателят е посочил, че е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение, а след оспорване на вземането – и установителен иск за вземането си.

Предвид гореизложените съображения въззивният съд приема, че частната жалба следва да бъде оставена без уважение, а определението потвърдено.

Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V въззивен граждански състав,

ОПРЕДЕЛИ:

5

ПОТВЪРЖДАВА определение №2742/06.07.2026 г., постановено по гр.д. №1285/2025 г. по описа на Районен съд Асеновград, II граждански състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6