Решение № 13 от 23.02.2024, Районен съд - Котел

РЕШЕНИЕ

№ 13 гр. Котел, 23.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КОТЕЛ в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Катерина Г. Дедова при участието на секретаря Йордан Ив. Кръстев като разгледа докладваното от Катерина Г. Дедова Гражданско дело № 20232210100171 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 310 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по искова молба на А. И. К., ЕГН **********, постоянен адрес гр. Котел, ул.“Жечо Вичов“ № 11А срещу „Специализирана болница за рехабилитация - Котел“ ЕООД, ЕИК 119527829, със седалище и адрес на управление гр. Котел, ул. „Изворска“№ 85, с която се иска ответникът да бъде осъден да плати сумата от 9340,88 лв., представляваща дължимо, но неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.04.2021 г. до 30.04.2023 г., включително, законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на претендираната сума.

Ищцата основава претенциите си на твърденията, че работи в ответното дружество на длъжност „медицинска сестра“ от 01.06.2017 г., като съгласно т.

5 от сключения между нея и ответника трудов договор № РД-1102/30.05.2017г. основното й месечно трудово възнаграждение е възлизало в размер на 550 лв. С последващо допълнително споразумение № 151/28.02.2023г. към трудов договор № РД-11-02/30.05.2017г., сключено между ищцата и ответника основното й месечно трудово възнаграждение възлиза в размер на 1500 лв., считано от 01.03.2023г. Ищцата – А. И. К., чрез адв. Г. твърди, че ответното дружество не е изплатило изцяло дължимите и полагащи й се суми по трудово възнаграждение за периода от 01.04.2021г. до 30.04.2023г., като тези суми възлизат на обща стойност 9340.88 лв. Твърди се, че госпожа К. многократно е отправяла искания за изплащане на дължомото й се трудово възнаграждение в пълен размер, но до момента на подаване на исковата молба ответното дружество не е удовлетворило тези искания.

Иска се от съда да уважи предявения осъдителен иск за заплащане на 1 дължимото й се трудово възнаграждение в размер на 9340.88лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендират се и разноски – адвокатски хонорар в размер на 1300 лв.

В допълнителна искова молба от 17.07.2023г. се прави искане за изменение на иска като се иска ответникът да бъде осъден да плати сумата от 10180,89 лв., представляваща дължимо, но неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.04.2021 г. до 31.05.2023 г., включително, законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на претендираната сума, като се предявява и нов иск за неизплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, с който се иска ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищцата неизплатено обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 2 месеца възлизащо в размер на 4330 лв.

С Разпореждане № 696 от 07.08.2023г. съдът е изпратил допълнителната искова молба до ответното дружество, на което е указал, че има право в определен срок да подаде отговор. В указания от съда срок отговор не е получен.

В съдебното заседание проведено на 15.02.2024 ищцата не се явява и се представлява от своя процесуален представител, който поддържа предявените искове и иска от съда ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищцата дължимото й се неизплатено трудово възнаграждение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното и изплащане, неизплатеното обезщетение, както и направените по делото разноски.

Не е получен писмен отговор на исковата молба в законоустановения едномесечен срок. Не е получен отговор и на допълнителната искова молба.

В съдебните заседания ответното дружество е редовно призовано, но не се явява представител, нито се изпраща становище по предявените искове.

С протоколно определение от 10.01.2024г. съдът е допуснал изменение на размера на предявения иск, като иска се счита за предявен за сумата от 10180,89 лв. за периода от 01.04.2021г. до 31.05.2023г.,включително, както и е допуснал обективно кумулативно съединяване на искове, като съдът е приел, че е сезиран с осъдителни искове по чл. 128 от КТ и по чл. 222, ал. 3 от КТ.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

По силата на трудов договор № РД-11-02/30.05.2017г. ищцата А. И. К. е назначена на длъжност „медицинска сестра“ в ответното дружество при работно време от 8 (осем) часа и основно месечно трудово възнаграждение в размер на 550 лв. (петстотин и петдесет лева) с периодичност на изплащане месечно – всеки месец до 30-то число за изплаща заплата за предходния календарен месец. С последващо допълнително споразумение № 151/28.02.2023г. към трудов договор № РД-11-02/30.05.2017г., сключено между ищцата и ответника, в което е посочено, че ищцата е на длъжност 2

„медицинска сестра“, основното й месечно трудово възнаграждение възлиза в размер на 1500 лв., считано от 01.03.2023г., като всички останали клаузи по сключените до момента договор и допълнителни споразумения остават в сила. Със Заповед № 53 от 28.04.2023г. трудовото правоотношение на ищцата с ответното дружество е прекратено, считано от 02.05.2023г., като в заповедта е посочено, че дружеството дължи „обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 2 месеца“.

Заповедта е връчена на служителя на 28.04.2023г. На 04.05.2023г. между ищцата и ответното дружество е подписан нов трудов договор № РД-1140/04.05.2023г. ищцата А. И. К. е назначена на длъжност „медицинска сестра“ в ответното дружество при работно време от 8 (осем) часа и основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1500 лв. (хиляда и петстотин лева) с периодичност на изплащане месечно – всеки месец до 30-то число за изплаща заплата за предходния календарен месец.

По делото е назначена съдебноикономическа експертиза от заключението на която се установява, че ищцата работи в ответното дружество на длъжност „медицинска сестра“, по силата на сключените трудови договори № РД-1102/30.05.2017г. и № РД-11-40/04.05.2023г., като за периода от 01.04.2021г. до 31.05.2023г.,са налице неизплатени трудови възнаграждения на ищцата, като общият им размер възлиза на стойност 9659,40 лв. Съгласно заключението на вещото лице, което е направило проверка и в счетоводството на ответното дружество, се установява, че на ищцата се дължи и начислено обезщетение по чл.222, ал. 3 от КТ за срок от 2 месеца, чийто размер възлиза на стойност 4330 лв., като същото не е заплатено на ищцата.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена, въз основа на събраните по делото писмени доказателствени средства.

Съдът дава пълна вяра на представените по делото писмени доказателствени средства, доколкото същите последователно и еднопосочно установяват правнорелевантните факти и не са налице данни, които да внесат съмнения в тяхната доказателствена стойност.

Съдът кредитира изцяло заключението на вещото лице, тъй като е пълно, обосновано, обективно, и е изготвено от компетентно вещо лице.

При тези фактически констатации съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128 от КТ и чл. 222, ал. 3 от КТ.

Исковете са допустими. За ищеца е налице правен интерес от предявяването на исковете и той носи доказателствената тежест да установи наличие на действително трудово правоотношение през исковия период; факта, че е полагал труд през този период; размера на брутното си трудово възнаграждение, както и изискуемостта на дължимите вземания за трудови възнаграждения, а по иска с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ ищецът следва да установи, че трудовото правоотношение е било прекратено, както и правото си на обезщетение.

3

Съгласно разпоредбата на чл. 222, ал. 3 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца. Следователно, правото на обезщетение е обусловено от следните кумулативни предпоставки: 1/ прекратено трудово правоотношение между страните по делото, 2/ към момента на прекратяване ищецът да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, и 3/ за ищеца да не е възникнало подобно право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ по друго /предходно/ прекратено трудово правоотношение при същия или друг работодател. Самият принцип на еднократност на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ, изрично регламентиран и включен в хипотезиса на нормата, произтича от това, че работникът или служителят придобива право на пенсия веднъж и това право възниква към определен момент. Той може да го реализира спрямо този работодател и то по това правоотношение, при действието на което е възникнало правото. В този смисъл е и постоянната практика на ВКС - решение № 235 от 03.07.2014 г. по гражданско дело № 969/2014 г. на Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение и др./.

В настоящият случай се твърди, че между страните по делото са сключени два трудови договора, по които ответникът не е изпълнил точно задължението си да заплаща работна заплата на ищеца в пълен размер.

Съгласно разпоредбата на чл.128 от КТ работодателят е длъжен да плаща на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Задължението на работодателя да заплати трудово възнаграждение е насрещно на задължението на работника или служителя да престира труд. От събраните по делото доказателствени средства безспорно се установи, че между страните в процесния период от 01.04.2021г. до 31.05.2023г. е съществувало валидно трудово правоотношение (първият трудов договор е бил прекратен на 02.05.2023г., а последващият е сключен на 04.05.2023г.) по силата, на което ищцата е работила в ответното дружество на длъжност „медицинска сестра“ и е престирала своята работна сила.

Ответникът от своя страна, като работодател, не е изпълнил основното си задължение да заплати на ищцата цялото трудово възнаграждение за този период, поради което искът е доказан по основание. Д о тези изводи съдът достигна от направените от ответника частични плащания на трудови възнаграждения, които се установяват от заключението на СИЕ. Съгласно сключените трудови договори през 2017 г. и 2023г., ответното дружество е имало задължение да плаща изцяло ежемесечно трудово възнаграждение на ищцата. За положения от ищцата труд ответникът-работодател е имал задължение на основание чл. 128, т. 2 от КТ за периода от 01.04.2021г. до 31.05.2023г. да заплаща основното трудово възнаграждение на ищцата, което първоначално е възлизало в размер на 550 лв., а след това в размер на 1500 лв.

Падежът на плащане на трудовото възнаграждение е 30 число на всеки следващ месец.

4

С оглед на горното, съдът намира, че ответникът-работодател е изплащал частично уговореното трудово възнаграждение, като неплатената част от дължимото трудово възнаграждение за периода от 01.04.2021г. до 31.05.2023г. е в общ размер на 9659,40 лв. До този извод съдът достигна въз основа на представените и приети по делото писмени доказателства и въз основа на заключението на назначената съдебноикономическа експертиза, като тази стойност вещото лице е изчислило след приспадане на частичните плащания на трудовото възнаграждение, извършвани от ответното дружество през процесния период.

Предвид горното, съдът намира, че осъдителният иск по чл. 128 от КТ е доказан в своето основание, тъй като са налице всички елементи от фактическия състав, а именно - сключен е действителен трудов договор от 2017 г., който е прекратен, считано от 02.05.2023г. но веднага е сключен нов трудов договор от 04.05.2023г.; ищцата е полагала труд през исковия период; и е настъпила изискуемост на трудовото възнаграждение за периода от 01.04.2021г. до 31.05.2023г. Искът е частично доказан в своя размер, а именно за сумата от 9659,40 лв., като за разликата до 10180,89 лв., възлизаща на 521,49 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен, тъй като не е доказан по своя размер.