Решение № 760 от 06.12.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 760 гр. София, 06.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в закрито заседание на шести декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Божидар Ив. Стаевски като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско дело № 20211100508025 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 17.02.2021 г. по гр.дело № 48818/20 г., СРС, ГО, 76 с-в е признал за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД по исковете, предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.

„******* представлявано от Изпълнителния директор А.А. срещу М. АЛ. М., ЕГН **********, с адрес гр. Банско, ул. „******* със съдебен адрес: гр.София, ул.“******* чрез адвокат Б., че ответникът М. АЛ. М. дължи на „Т.С.“ ЕАД,

ЕИК ******* следните суми:сумата о т 98 лева - главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода от 01.2017г. до 02.2017г., ведно със законната лихва, считано от 12.02.2020г. до окончателното й изплащане като е отхвърлил иска за горницата до пълния предявен размер от 99,61, като неоснователен и сумата от 16,58 лева-мораторна лихва за периода от 18.03.2017г. до 31.01.2020г. Осъдил е на основание чл. 78, ал. 1, ал. 8 и ал. 3 от ГПК, М. АЛ. М., ЕГН **********, с адрес гр. Банско, ул.

„******* със съдебен адрес: гр.София, ул.“******* чрез адвокат Б. да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* представлявано от Изпълнителния директор А.А.

1 сумата от 73,96 лева, разноски, сторени в заповедното производство, съобразно уважената част от исковете. Осъдил е е на основание чл. 78, ал. 1, ал. 8 и ал. 3 от ГПК, М. АЛ. М., ЕГН **********, с адрес гр. Банско, ул. „******* със съдебен адрес: гр.София, ул.“******* чрез адвокат Б. да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.

„******* представлявано от Изпълнителния директор А.А., сумата от 661,50 сторени деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение в исковия процес, съобразно уважената част от иска и направена компенсация.

С решение от 07.06.2021 г. по гр.дело № 48818/20 г., постановено по чл.250 и чл.248 от ГПК, СРС, ГО, 76 с-в е оставил без разглеждане искането на М. АЛ. М., ЕГН **********, с адрес гр. Банско, ул. „******* със съдебен адрес: гр. София, ул. „*******. чрез адвокат Д., за допълване на решението, постановено на 17.02.2021г. по гр.д. № 48818/2020г. по описа на СРС, ГК, 76 състав. Оставил е без уважение искането по чл. 248 от ГПК на М. АЛ. М., ЕГН **********, с адрес гр. Банско, ул. „******* със съдебен адрес: гр. София, ул.

„*******. чрез адвокат Д.. за изменение на постановеното решение в частта за разноските.

Решението от 17.02.2021 г. е обжалвано с въззивна жалба от ответника М. АЛ. М., ЕГН **********, с адрес гр. Банско, ул. „******* чрез пълномощника по делото адвокат В. Д., със съдебен адрес: гр. София, ул.

„******* в която съдът е признал за установено по исковете, предявени от „Т.С." ЕАД, ЕИК ******* срещу М. АЛ. М., ЕГН **********, че ответникът М.

АЛ. М. дължи на „Т.С.“ ЕАД, следните суми:сумата о т 98 лева - главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода от 01.2017г. до 02.2017г., ведно със законната лихва, считано от 12.02.2020г. до окончателното й изплащане и сумата от 16,58 лева-мораторна лихва за периода от 18.03.2017г. до 31.01.2020г., както и в частта на присъдените разноски в полза на ищеца, с мотиви, изложени в жалбата.

Твърди се, че обжалваното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено. Това е така, защото предявеният иск на „Т.С.“ ЕАД е недопустим поради наличие на друго, по-рано заведено и висящо дело между същите страни и за същото искане, а именно гр.д. № 34802/2020 г. по описа на СРС, ГО, 34 състав, образувано в срока по чл.414 ГПК на 03.08.2020 г. по искова молба на ответника, който е предявил срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен 2 установителен иск, че не дължи претендираните в това производство суми.

Цитира и съдебна практика, а именно определение № 318 от 09.07.2019 г. по ч.гр.д. № 2108/2019 г., което според въззивника е в пълна подкрепа на твърдяната от него недопустимост на първоинстанционното производство.

Излага подробни съображения в тази насока.

По същество счита, че обжалваното решение е неправилно, защото е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, необосновано и накрая неправилно, тъй като страните по делото не са обвързани от валиден договор за продажба на ТЕ, противно на приетото от съда, че не е доказано реално доставяне на ТЕ, че е неправилен изводът на съда за дължимостта на лихва за забава, че липсва покана по смисъла на чл.84, ал.2 ЗЗД, че публикуването на месечните дължими суми за ТЕ по чл.32, ал.1 от ОУ и на стойността на фактурите по чл.32, ал.2, което според него не е доказано, не представлява покана по смисъла на чл.84, ал.2 ЗЗД и не може да постави длъжника в забава. Счита за неправилен и изводът на съда, че претенцията на ищеца за доставена ТЕ за периода от 01.01.2017 г. до 31.01.2017 г. не е погасена по давност. Сочи, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 12.02.2020 г., като твърди, че необхванати от погасителната давност се явяват задълженията, чиято изискуемост е настъпила, респ. които са възникнали след 12.02.2020 г.

Предвид гореизложеното моли съда да постанови решение, с което да обезсили процесното като недопустимо, а при условията на евентуалност, да го отмени като неправилно. Претендира присъждане на сторените разноски в първоинстанционното и въззивното производтва.

Въззиваемото дружество „Т.С." ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“*******, представлявано от Изпълнителния директор А.А., чрез пълномощника по делото юрисконсулт С.С. оспорва въззивната жалба.

Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.

3

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно, не е постановено в нарушение на правните норми, които уреждат условията за валидност на решениятапостановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече смисъла му. Ето защо, съдът следва да се произнесе по неговата правилност.

От фактическа страна:

Предявени са искове по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.149 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД от „Т.С.” ЕАД срещу М. АЛ. М., ЕГН ********** за признаване за установено, че ответникът в качеството си на потребител на топлинна енергия дължи заплащането за потребената ТЕ за следните суми: 99,61 лева - главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода от 01.2017г. до 02.2017г.;

16,58 лева - мораторна лихва за периода от 18.03.2017г. до 31.01.2020г., ведно със законната лихва от 12.02.2020г. - датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на сумите.

Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с ответника въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответника топлинна енергия, като купувачът не е заплатил дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение, като не е заплатил и дължимата такса за дялово разпределение. Твърди се, че ответникът е изпаднал в забава.

Ответникът М. АЛ. М., ЕГН ********** е оспорил исковете по основание и размер с твърденията, че искът е недопустим, че липсва облигационна връзка между страните. Направено е възражение за давност.

От правна страна:

Преди всичко следва да бъде отбелязано обстоятелството, че обжалваното решение не е недопустимо и съдът не се е произнесъл по недопустим иск.

4

Въззивникът/ ответник, а и съдът са се позовали на една и съща съдебна практика, а именно определение № 318 от 09.07.2019 г. по ч.гр.д. № 2108/2019 г. на ВКС, ГК, IV ГО, което е относимо към настоящето производство. В конкретния казус, по повод подадено заявление за издаване на ЗИ на 12.02.2020 г. от „Т.С.“ ЕАД срещу М. АЛ. М. било образувано гр.д. № 7299/20 г. на СРС, ГО, 76 състав, като по него била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 18.02.2020 г. В срока по чл.414 ГПК, длъжникът подал искова молба на 31.07.2020 г., с която е предявил срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен установителен иск за недължимост на същите суми/ главница и лихва/

Както е посочено в цитираното по-горе определение на ВКС, отрицателният установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК е средство за защита на длъжника по вземането в случаите, когато той твърди, че не дължи, докато заповедното производство е средство за защита на кредитора по вземането и чрез него се дава възможност на същия да се снабди с изпълнителен титул за принудително реализиране на това вземане. Двете производства заповедното и това по отрицателния установителен иск, са различни и се развиват самостоятелно едно от друго. Кредиторът разполага с възможност за избор на пътя, по който да реализира вземането си-по исков път или по пътя на заповедното производство, ако са налице предвидените в закона предпоставки за провеждането на такова. Обстоятелството дали е налице спор между страните по правоотношението относно съществуването на вземането не задължава кредитора да прибегне непременно до пътя на защита на правата си чрез исково производство, доколкото при наличието на оспорване от страна на длъжника съществува възможността заповедното производство да бъде трансформирано в исково такова по чл.422 ГПК, във вр. с чл.415 от ГПК. В случаите, когато кредиторът е избрал пътя за защита на правата си по реда на заповедното производство, както е в настоящата хипотеза, то предвидените за това производство процесуални правила определят действията, които следва да бъдат извършени от страните до приключването му и последиците от тези действия. Доколкото следва да бъдат взети предвид действия на страните, извършени извън заповедното производство, това следва да бъде изрично предвидено в закона. Разпоредбата на чл.414 от ГПК определя действията, които длъжникът в заповедното производство следва да предприеме, за да защити правата си, като последиците от пропускането на тези действия са посочени в чл.416 и чл.424 от ГПК. От посочените разпоредби следва, че в случаите, когато длъжникът не подаде възражение в срока по чл.414, ал.2 от ГПК, заповедта за изпълнение влиза в сила като удостовереното с нея вземане не може да бъде оспорвано по исков ред, освен в случаите, когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение или с които не е могъл да се снабди в същия срок. Доколкото предявяването на отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК става в отделно производство, различно от заповедното такова, то заповедният съд няма как 5 да разполага с информация за съществуването на такова производство, поради което, за да се избегне настъпването на последиците по чл.416 и чл.414 ГПК в заповедното производство, длъжникът следва да подаде и възражение по чл.414 от ГПК в предвидения за това срок. В този случай обаче, по силата на чл.415, ал.1 ГПК, заповедният съд е длъжен да укаже на кредитора да предяви иск за вземането си по чл.422 ГПК. Непредявяването на такъв иск от страна на кредитора има за последица обезсилване на заповедта за изпълнение по силата на чл.415, ал.5 ГПК. Поради тази причина, за да запази правата си по вече издадената заповед за изпълнение, кредиторът е задължен да предяви установителен иск като по силата на чл.422, ал.1 ГПК този иск ще се счита предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, в случая това е 12.02.2020 г.