Определение № 386 от 24.11.2025, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 386 гр. Пловдив, 24.11.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно частно търговско дело № 20255001000569 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.274 и сл. от ГПК във връзка с чл.248 ал.3 от ГПК.

С определение №592/05.08.2025г., постановено по реда на чл.248 ал.3 от ГПК, по т.д. №519/2024г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е изменено решение №170/11.06.25г. по т.д. №519/24г. по описа на Окръжен съд-Ст.Загора в частта относно разноските, като „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК 131001375, е осъдено да заплати на адв.В. П. Н. САК в качеството на пълномощник на Е.

К. М. с ЕГН ********** сумата 4 028лв. - възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.

Оставена е без уважение молба вх.№8772/04.07.25г. от „ЕОС Матрикс“ ЕООД ЕИК 131001375 за изменение на постановеното решение в частта относно разноските, а именно освобождаване от заплащане на държавна такса в размер на 1 688,82лв.

Срещу постановеното определение е подадена частна жалба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД – ответник в първоинстанционното производство. Въведено е оплакване, че определението е неправилно, тъй като не е съобразено с фактическите обстоятелства по делото и процесуалното и извънпроцесуалното поведение на страната. Доводите в тази насока се 1 свеждат до неправилност на изводите на първостепенния съд относно извънпроцесуалното поведение на страната, а именно – че ответникът и настоящ жалбоподател не е дал повод за завеждане на иска и в тази връзка не е съобразена процесуалната норма на чл.78 ал.2 от ГПК. Твърди се, че страната, като кредитор, не е предприемала и не е предприела действия по принудително изпълнение и не е дала повод за завеждане на отрицателния установителен иск. Позовава се на съдебна практика - Определение №744/18.04.2023г. на ВКС по ч.гр.д. №1170/2023г., III г.о., Определение №95/22.02.2018г. по ч.гр.д. №2018г. по ч.гр.д. №510/2018г., IV г.о. и др.

Позовава се и на разпоредбата на чл.10 от Наредба №22/16.07.2009г. за Централния кредитен регистър, вменяваща на кредитора задължение за подаване на информация за текущия статус на кредита към Централния кредитен регистър на БНБ. Наведени са доводи, че повод за завеждане на иска по чл.439 ал.1 от ГПК би бил налице само при предприети действия от страна на кредитора по принудително изпълнение, каквито не са били предприети от страна на жалбоподателя, като се отрича нуждата от защита, чрез предявяване на отрицателния установителен иск по чл.439 ал.1 от ГПК. В тази връзка жалбоподятелат счита, че е налице предпоставката по чл.78 ал.2 от ГПК, доколкото жалбоподателят е признал иска и не е дал повод за завеждането му.

На следващо място са наведени и доводи, оплаквания за прекомерност на адвокатското възнаграждение, присъдено по реда на чл.38 ал.2 от ЗА – 4 028лв., с аргументи за липсата на фактическа и правна сложност на делото и при условието на евентуалност се иска, то да бъде намалено, като прекомерно, позовавайки се и на решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. Иска се отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което да бъде изменено решение №170/11.06.25г. по т.д. №519/24г. по описа на Окръжен съд-Ст.Загора в частта за разноските, като, на основание чл.78 ал.2 от ГПК, същите останат в тежест на ищеца, а в условията на евентуалност – да се измени присъденото адвокатско възнаграждение, поради прекомерност.

С представения отговор в срока по чл.276 ал.1 от ГПК от насрещната страна – Е. К. М., се оспорва изцяло подадената частна жалба, като са изложени насрещни доводи.

Като се запозна с приложените към делото доказателства, Апелативният съд намира частната жалба за допустима – като подадена в срок и от 2 легитимирана страна, съдържаща необходимите реквизити и насочена спрямо определение, което подлежи на обжалване. Като съобрази оплакванията, изложени в жалбата и доводите на страните, с оглед предметните предели на въззивното обжалване по реда на чл.274 и сл. от ГПК, намира частната жалба за неоснователна, по следните съображения:

Производството по т.д. №519/2024г. по описа на окръжен съд Стара Загора е образувано по предявена искова молба от Е. К. М. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД. С исковата молба е предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане по издаден изпълнителен лист в полза на „Банка ДСК“ АД от 12.04.2013г. по ч.гр.д. №1824/ по описа на РС Стара Загора /за: главница от 36 784,76лв. по договор за кредит за текущо потребление от 22.06.2011г., ведно със законна лихва за забава, считано от 11.04.2014г.;

2 572,42лв. – договорна лихва; 1 134,24лв. – лихва за забава; 60лв. – такси и несъдебни разноски/ - поради погасяването на вземането по давност. Твърди се, че образуваното изпълнително производство въз основа на посоченото изпълнително основание е прекратено на основание чл.433 ал.1, т.8 от ГПК, но ищецът твърди, че във всеки един момент е възможно да бъде образувано ново изпълнително дело от цесионера на вземането – ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД, качеството на кредитор на когото ищецът е установил при направена справка в ЦКР към БНБ. Въведени са и твърдения, че ищецът, на 06.12.2023г. е отправил писмено искане към ответното дружество процесното вземане да бъде отписано, като погасено по давност, от информационните масиви на „ЕОС Матрикс“ ЕООД и да бъде заличено от ЦКР. В отговор на това искане, ответникът е посочил, че не са налице основания за отписване, като погасено по давност на процесното вземане и същото няма да бъде заличено от ЦКР към БРНБ, като е направено приканване за сключване на споразумение за доброволно погасяване на вземането.

С отговора на тази искова молба, депозиран след срока по чл.367 ал.1 от ГПК, ответникът е изразил становище, че признава иска, както и становище, че с оглед признанието на иска и тъй като дружеството не е дало повод за завеждането му, разноските следва да бъдат оставени в тежест на ищеца. Това становище се поддържа и с нарочна молба, депозирана преди проведеното първо ОСЗ – вх. №1093/27.01.2025г.

С постановеното по делото решение №170/11.06.25г. по т.д. №519/24г.

3

Окръжен съд Ст.Загора е уважил предявения отрицателен установителен иск.

В мотивите на решението е посочено, че разноските по делото следва да останат в тежест на ищцовата страна, тъй като ответникът е признал иска и не е дал повод за завеждането му. Същевременно, тъй като ищецът е освободен по реда на чл.83 ал.2 от ГПК от такси и разноски по делото /с определение №921/29.10.2024г./, дължимата се държавна такса за производството по делото – в размер на 1 688,82лв. е присъдена в тежест на ответника.

С молба вх.№8362/25.06.25г. ищецът Е. К. М. е предявил искане за изменение на постановеното решение №170/11.06.25г. по т.д. №519/24г. по описа на Окръжен съд - Ст.Загора в частта относно разноските, а именно да бъдат присъдени в полза на процесуалния представител на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.

С молба вх.№8774/04.07.2025г. ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД, по реда на чл.248 ал.1 от ГПК, също е поискал изменение на решението в частта за разноските – относно присъдената в негова тежест държавна такса, с изявление „като освободите дружеството от държавно такса“, с доводи, идентични с тези, съдържащи се в частната жалба.

По тези две искания е постановено обжалваното определение, с аргументи, че в случая ответникът е отказал заличаване на ищеца като задължение в ЦКР и е без значение обстоятелството, че ответникът не е провел допълнително принудително изпълнение по изпълнителния титул след настъпилата перемпция. В полза на процесуалния представител на ищеца е определил и присъдил възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ в размер на 4 028лв., съобразно Наредбата за възнаграждение за адвокатска работа и е оставил без уважение искането на ответника за изменение на решението в частта за разноските – относно присъдената в тежест на ответника държавна такса.

Приетото от окръжния съд, като краен резултат, се споделя и от настоящата инстанция. Спорният въпрос в случая е правен и той е: извънсъдебното поведение на кредитора, изразяващо се в липса на предприети принудителни действия, при погасено по давност вземане, представлява ли поведение, недаващо „повод“ по смисъла на чл.78 ал.2 от ГПК, за завеждане на отрицателен установителен иск, с който се цели установяване със сила на пресъдено нещо погасяване на вземането по давност. Или в конкретния 4 случай, приложима ли е разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК. В цитираната разпоредба са посочени предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът е уважен и те са две: ищецът да е признал иска и да не е дал повод за предявяването му. Тези предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело.

В случая безспорно е налице първата предпоставка – ответникът е признал иска. Факт е, че същият е лице по смисъла на чл4 ал.1 от Наредба №22/16.07.2009г. за Централния кредитен регистър /Наредбата/ /Съгласно вписванията по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ предметът на дейност на същото е придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране /факторинг, форфетинг и други/ във връзка с кредити, отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства; Управление и придобиване на други вземания и всякаква дейност, която не е забранена от закона и е финансова институция, регистрирана по реда на чл.3а от ЗКИ/. Вярно е, че съгласно гл. Трета от Наредбата /чл.10 и сл./, като финансова институция, дружеството – жалбоподател е задължено да подава информация за текущия статус на всеки кредит към Централния кредитен регистър на БНБ и в специалния подзаконов нормативен акт не е предвидена възможност за заличаване на лице/дълг от кредитния регистър. Вярно е, че данните по делото сочат, че, като кредитор на ищеца по делото, „Еос Матрикс“ ЕООД не е предприело принудителни изпълнителни действия по отношение процесното вземане /изпълнителното производство по издадения изпълнителен лист е прекратено, изпълнителното дело, ведно с делото по заповедното производство, по което е издаден изпълнителен лист от 12.04.2013г. по ч.гр.д.

№1824/2013 – в полза на „Банка ДСК“ АД, са архивирани и унищожени, поради изтичане на срока за съхранение/.

По гореформулирания правен въпрос е постановена противоречива съдебна практика. Действително, съгласно приетото в Определение №744/18.04.2023г. на ВКС по ч.гр.д. №1170/2023г., III г.о. и цитираното там Определение №95/22.02.2018г. по ч.гр.д. №2018г. по ч.гр.д. №510/2018г., „отговорност за съдебните разноски в процес, предмет на който е несъществуването на погасено по давност вземане, би възникнала за кредитора ответник само ако той предприеме действия за принудително 5 събиране на погасеното по давност вземане, респ. оспори предявения основателен иск“. Но споделя се приетото в Определение №242/31.05.2018г. на ВКС по ч.гр.д. №2062/2018г., IV г.о., ГК, а именно: „предпоставките за недължимост на разноските по делото са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл.78 ал.2 от ГПК“ – а именно , че ответникът с поведението си не е дал повод за предявяване на иска. Предметът на конкретното дело е институтът на погасителната давност, съдържащ регламентацията си в чл.120 от ЗЗД – давността не се прилага служебно. Т.е. – установяването, че едно вземане е погасено по давност, следва да е със сила на пресъдено нещо – или необходимо е сезиране на съд /било с нарочна искова молба, било като форма на процесуална защита/.

Възражението за изтекла погасителна давност не може да се направи извън исковия процес. Освен изтичане на определен срок от време, за да настъпи погасителният ефект трябва да бъде направено и волеизявление от длъжника, че иска да се ползва от давността. Възражението за изтекла погасителна давност не може да се направи извън исковия процес и то следва да е адресирано до съд. Т.е. – сезирането на съд е условие за упражняване субективното право на ищеца. А когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца /какъвто е настоящият случай/, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, защото липсва кумулативната предпоставка на чл.78 ал.2 от ГПК. В конкретния случай правните последици на непредприемане на принудителни действия не могат да бъдат приравнени на поведение „недаващо повод“ за предявяване на иск, с който се цели установяване със сила на пресъдено нещо погасяването по давност на вземане, доколкото именно пред съд и в съдебен исков процес може да се установи фактът на погасено по давност вземане. Аргумент в тази насока, с оглед конкретиката на случая, е разпоредбата на чл.24 от Наредбата, по смисъла на която, както сегашната й редакция, така и редакцията преди изм. ДВ бр.97/2025г., в сила от 14.11.2025г. влязлото в сила съдебно решение /за несъществуване на вземане или отричане правото на принудително изпълнение спрямо вземане/ е необходимо за заявление за промяна на 6 информацията в системата на ЦКР към БНБ относно статуса на кредита.