Решение № 1510 от 28.12.2021, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1510 гр. София, 28.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 106-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВ Т. ПЕТРОВ при участието на секретаря ПАВЕЛ АЛЬ. БОЖИНОВ като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ Т. ПЕТРОВ Административно наказателно дело № 20211110210283 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл. 145 и сл. АПК във вр. с чл. 72, ал. 4 ЗМВР.

Образувано е по жалба от Г. М. Н., ЕГН ********** чрез неговия упълномощен процесуален представител – адв. В.К. от АК-Благоевград срещу заповед с рег. № 229зз-778/13.06.2021 г., издадена от Г. ИВ. СТ. – полицейски орган при 05 РУ СДВР, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за министерството за вътрешните работи /ЗМВР, обн. в ДВ бр. 53 от 27.06.2014 г./ е постановена принудителна административна мярка – фактическо задържане на оспорващия за срок до 24 часа.

В депозираната жалба са релевирани множество доводи за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправни разпоредби и за несъответствие с целта на закона при издаването на атакуваната заповед. Отправена е молба за цялостна отмяна на административния акт като незаконосъобразен.

В съдебното заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не се представлява.

Ответникът Г. ИВ. СТ. – полицейски орган при 05 РУ СДВР , редовно призован, явява се лично, като счита жалбата за неоснователна.

1

Представени са писмени бележки от упълномощения му процесуален представител - гл. юрк. Ц. В., с пълномощно по делото, който оспорва жалбата и аргументира становище за законосъобразност на упражнената административна принуда. Отправена е молба за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Софийски районен съд, като разгледа жалбата и изложените в нея твърдения и след като се запозна със събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирано лице и съдържа всички изискуеми реквизити обуславящи нейната редовност, а разгледана по същество се явява

ОСНОВАТЕЛНА.

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

Въз основа на заповед с рег. № 229зз-778/13.06.2021 г., издадена от Г. ИВ. СТ. – полицейски орган при 05 РУ СДВР е постановена принудителна административна мярка – фактическо задържане на жалбоподателя Г. М. Н. за срок до 24 часа, считано от 13.06.2021 г., 07:30 ч.

В заповедта е посочено правно и фактическо основание за задържане на лицето – „чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР “ и „във връзка с чл. 343в НК“.

Същата е подписана от полицейския орган – Г.С., както и от задържаното лице. На гърба на заповедта е отразено, че жалбоподателят Н. е освободен на 14.06.2021 г. в 07:20 часа. Непосредствено след задържането на лицето е извършен личен обиск, обективиран в протокол, предоставена му е за попълване и декларация, с която са били разяснени правата по чл. 72, чл. 73 и чл. 74 ЗМВР.

Като част от административната преписка са приложени извлечение от книга за задържаните лица при 05 РУ СДВР и разписка за върнати вещи и пари на задържано лице, а по инициатива на съда в хода на производството пред настоящата инстанция са представени удостоверение за заемана длъжност от отдел „Човешки ресурси“ при СДВР, заповед за преназначаване 2

№ 513р-7264/16.10.2019 г., издадена от директора на СДВР, акт за встъпване на ответника Г.С. в изпълнение на съответната длъжност, считано от 18.10.2019 г., както и материалите по ДП № 865/2021 г. по описа на 05 РУ СДВР, пр. пр. № 21340/2021 г. по описа на СРП.

Заповедта за задържане на лице, предмет на съдебен контрол, не съдържа указания пред кой орган и в какъв срок подлежи на обжалване. Ето защо, съобразявайки разпоредбата на чл.

140, ал.

1 от

Административнопроцесуалния кодекс /АПК, обн. в ДВ бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г./, срокът за обжалване се удължава на два месеца.

Съдът приема, че оспорващият е получил заповедта най-късно при освобождаването му на 14.06.2021 г., а жалбата срещу нея е постъпила в законоустановения срок в регистратурата на СРС на 28.06.2021 г. На следващо място, процесната жалба е подадена от лице, пряко засегнато от административния акт, а доколкото съдържа и предвидените в закона форма и реквизити, т.е. отговаря на изискванията на чл. 150 и чл. 151 АПК, то същата се явява процесуално допустима.

ОТ ПРАВНА СТРАНА:

Задържането на граждани от орган на МВР на основание чл. 72, ал. 1, т.

1 ЗМВР представлява принудителната административна мярка /ПАМ/ по смисъла на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН, обн. в ДВ бр. 92 от 28.11.1969 г./, която има за цел да предотврати възможността лицето да се укрие или да извърши престъпление. За прилагането й не е необходимо да са събрани безспорни доказателства, установяващи по категоричен и несъмнен начин авторството и вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК, тъй като последното е предмет на доказване в наказателното производство, а не в административното. Изискването е да са налице „данни“ за осъществено престъпление, които могат да са писмени или устни /в този смисъл вж. решение № 11905 от 08.10.2014 г. по адм. дело № 906/2014 г. на ВАС и др./, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е съпричастно към него, а това е напълно достатъчно, административният орган, при условията на оперативна самостоятелност, да наложи мярката.

За да се формира извод, че оспорената заповед е законосъобразна, необходимо е да са съблюдавани кумулативните изисквания за валидност на административния акт, а именно: да е издаден от компетентен орган, в 3 изискуемата форма, при спазване на административнопроизводствените правила, да не противоречи на материалноправните разпоредби и да съответства на целта на закона. Наличието на някое от основанията, визирани в разпоредбата на чл. 146 АПК, води до недействителност на административния акт. За преценката, дали порокът, от който актът страда, води до нищожност или унищожаемост, следва да се изхожда от това дали нарушението на изискването за валидност е съществено, в който случай актът следва да бъде отменен, или особено съществено, в който случай актът следва да бъде обявен за нищожен.

Настоящият съдебен състав намира, че заповед за задържане на лице с рег. № 229зз-778/13.06.2021 г. е издадена от компетентен полицейски орган при 05 РУ СДВР, в кръга на правомощията му, съгласно чл. 72, ал. 1 ЗМВР . В разпоредбата на чл. 57 ЗМВР е предвидено изрично, че сред полицейските органи, които пряко осъществяват някоя от дейностите по чл. 6, ал. 1, т. 1 – т.

3, т. 7 и т. 8 от посочения нормативен акт, са и органите от областните дирекции на МВР. По делото са приети и не са оспорени от страните удостоверение за заемана длъжност, издадено от отдел „Човешки ресурси“ при СДВР и заповед № 513р-7264/16.10.2019 г. на директора на СДВР, видно от която издателят на оспорения акт е преназначен на длъжност „полицай“ (водач на патрулен автомобил) в група „Охрана на обществения ред“ на сектор „Охранителна полиция“ при 05 РУ СДВР, както и акт за встъпване в длъжност, от който се установява, че С. е започнал да изпълнява правомощията си от 18.10.2019 г.

На следващо място, макар заповедта да е издадена в предвидената от закона писмена форма, същата не съдържа всички изискуеми задължителни реквизити, визирани в разпоредбата на чл. 74, ал. 2 ЗМВР , в частност тези по т. 2 - фактическите основания за задържането, който порок следва да се квалифицира като такъв по чл. 146, т. 2 АПК – неспазване на установената форма.

Съгласно чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР заповедта следва да съдържа фактическите и правните основания за задържането. Това изискване е свързано с необходимостта от мотивиране на заповедта както от правна страна, така и с посочване на конкретни фактически основания, предпоставили законосъобразното упражняване на правомощията на полицейския орган по ограничаване правото на свободно придвижване на дадено лице.

4

В атакуваната заповед е посочено като правно основание разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР , която предвижда, че „полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление“, а като фактическо такова – „във връзка с чл. 343в НК“. Това семпло словесно описание представлява съществен порок във формата, ограничаващ правото на защита на засегнатото лице, доколкото от него не би могло да се формира умозаключение за съпричастността на жалбоподателя към конкретна престъпна деятелност, индивидуализирана по време, място и начин на извършване. В тази връзка е уместно да се подчертае, че разпоредбата на чл. 343в НК съдържа три отделни алинеи, всяка от които регламентира различен престъпен състав, както следва: (1) (Изм. - ДВ, бр. 74 от 2015 г.) Който управлява моторно превозно средство в срока на изтърпяване на наказанието лишаване от право да управлява моторно превозно средство, след като е наказан за същото деяние по административен ред, се наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба от двеста до хиляда лева; (2) (Изм. - ДВ, бр. 74 от 2015 г.) Който в едногодишен срок от наказването му по административен ред за управление на моторно превозно средство без съответно свидетелство за управление извърши такова деяние, се наказва с лишаване от свобода от една до три години и с глоба от петстотин до хиляда и двеста лева; (3) (Нова - ДВ, бр. 95 от 2016 г.) Наказанието по ал. 1 се налага и на лице, което управлява моторно превозно средство в срока на изтърпяване на принудителна административна мярка за временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство. За настоящия съдебен състав, а навярно и за самия жалбоподател и неговия процесуален представител, не става ясно фактически данни за което от посочените престъпни посегателства са били налице и са мотивирали полицейския орган да ограничи правото на свободно придвижване на Н.?!

В контекста на изложеното, по делото не се установи ответникът, в качеството си на административен орган, постановил процесната заповед, да е изложил каквито и да било фактически основания по издаването на акта, касателно престъпленията по чл. 343в, ал. 1, ал. 2 или ал. 3 НК нито в самата заповед, нито в препроводителното писмо или в друг документ към изпратената в съда преписка, каквато принципна възможност е очертана с Тълкувателно решение № 16 от 31.03.1975 г. на ОСГК на ВС , който тълкувателен акт поначало е приет при действието на Закона за устройството 5 на съдилищата /ЗУС, обн. в ДВ бр. 92 от 1952 г., отм./ т.е. същият не се ползва със задължителна сила за органите на съдебната власт, а съдържа единствено ръководни указания по прилагането на закона /арг. от чл. 17, ал. 2 ЗУС, отм. със Закона за устройство на съдилищата, обн. в ДВ бр. 23 от 19.03.1976 г./, макар този съдебен състав да е резервиран доколко обсъденото тълкувателно решение съответства на изискванията на чл. 5, § 1, б. „с“ от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ и чл. 8, § 1 във вр. с чл. 6, § 1 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство (OJ L 142, 1.6.2012, p. 1–10), досежно необходимостта от незабавното предоставяне информация относно престъпното деяние, в извършването на което едно лице е заподозряно, за да се гарантира ефективното упражняване на правото на защита. Нещо повече – в приложената по делото докладна записка от 13.06.2021 г., изготвена от ответника С., са изложени твърдения, че жалбоподателят Н. е управлявал МПС без да притежава СУМПС и с концентрация на алкохол в кръвта си 0,99 на хиляда, без да се държи сметка за обстоятелството, че тези фактически положения не разкриват признаци на престъпления, а на административни нарушения по чл. 150а, ал. 1 ЗДвП, съответно чл. 174, ал. 1, т. 2 ЗДвП. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че фактическите основания следва не просто да бъдат изложени от органа, а и да кореспондират с правните основания по издаването на заповедта. В заповедта, а и в изпратените доказателства по административната преписка, липсва описание на фактическите основания за издаването й, които да са относими към жалбоподателя. Недопустимо е съдът по собствена инициатива да подвежда установените факти по делото под съответната правна норма, когато това не е направено от компетентния орган.