Решение № 5608 от 17.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5608 гр. Пловдив, 17.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330105341 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Й. С. П., ЕГН **********, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № *** е недействителен.

Ищцата Й. П. твърди, че е сключила с ответника „Сити Кеш“ ООД Договор за кредит № ***, по силата на който е получила в заем сумата от 1100 лева, при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите от 47,86 %. Съгласно чл. 5 и чл. 11 от договора, потребителят следвало да предостави обезпечение на вземанията на кредитора, което обезпечение да бъде под формата на банкова гаранция или едно/две физически лица – поръчители, които да отговарят на кумулативно предвидени условия. При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, съобразно чл. 11 от договора, потребителят дължал на кредитора неустойка в размер на 1820,84 лева. В случая неустойката представлявала скрито възнаграждение за кредитора, тъй като на практика за потребителя било невъзможно да осигури исканото обезпечение. Твърди се, че неустойката е излязла извън присъщите си функции в разрез с добросъвестността. Същата следвало да бъде включена в ГПР по договора, тъй като представлявала сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че поради невключване на вземането за неустойка в годишния процент на разходите е налице разминаване между посочения в договора ГПР и действителния му размер.

Според ищеца, непосочването на компонентите, формиращи ГПР и 1 отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния, води до цялостна недействителност на договора. Твърди, че с клаузата за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита се прехвърля рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да извърши предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху последния, което води до увеличаване размера на задълженията. Предвид изложените съображения е направено искане сключеният между страните договор за кредит да бъде обявен за недействителен. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Сити Кеш” ООД, с който е изразено становище за злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца. Направено е искане производството по настоящото дело да бъде съединено за съвместно разглеждане с друго исково производство, развиващо се между същите страни пред Районен съд – Пловдив. Посочва, че исковите молби, въз основа на които са образувани делата се отнасят до различен договор за кредит, но във всяко от производствата се оспорва една и съща клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. В случай, че делата не бъдат съединени и при евентуален успешен развой на настоящото производство за ищеца, е направено искане да не бъдат присъждани разноски в полза на ищеца за повече от едно производство. В тази връзка е цитирана съдебна практика, включително ответникът се позовава и на практика на СЕС. Излага се и становище за неоснователност на предявения иск. Оспорват се наведените в исковата молба доводи за недействителност на процесния договор за кредит. Твърди се, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на една клауза не може да влече нищожност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Поддържа се, че настоящият случай е такъв, тъй като клаузата за неустойка не е част от съществените елементи на заема. Изтъква се, че в договора бил коректно посочен размерът на ГПР, а неустойката не следвало да се включва при неговото изчисляване. В случая неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема, а именно – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Твърди се, че към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на сума за неустойка. Същата била уговорена във фиксиран размер и разсрочена на вноски, заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Поддържа се, че клаузата била действителна, а неустойката имала за цел да обезщети страната по сключен договор, поради която причина не представлявала скрито възнаграждение. Изтъква се, че към момента на сключване на договора ищцата е била уведомена за всички клаузи по него, включително и за дължимата неустойка. Сочи се, че потребителят е имал възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок от неговото сключване без да е обвързан от неустойката. Оспорват се твърденията, че не е направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Посочва се, че такава проверка е извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит.

Излагат се съображения, че клаузата от договора, която предвижда дължимост на неустойка, не противоречи на добрите нрави. Според ответника, наличието 2 на множество сключени договори при идентични условия, оборва твърденията на ищеца за недобросъвестност от страна на кредитора, за противоречие на неустойката с добрите нрави и за неравноправие между страните. С оглед изложеното се претендира за отхвърляне на предявената претенция и присъждане на разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение № 12101 от 23.09.2025 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № *** по силата на който ответникът „Сити Кеш“ ООД е предоставил на ищцата Й. С. П. сума в размер от 1100 лева, при годишен процент на разходите от 47,86 %, както и че в ГПР по договора за кредит не е включено като разход вземането за неустойка.

Видно от приложения по делото Договор за потребителски кредит № *** /8-14/ заемната сума от 1100 лева е предоставена на ищцата при фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 % , платима е на 15 месечни вноски, като общата сума, подлежаща на връщане е 1479.16 лева. Видно от клаузата на чл.

5, ал.1 и ал. 2 от Договора между страните е постигната договореност задължението по договора да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчител, отговарящ на чл. 5, ал.2 от Договора, при неизпълнението на което от ищеца, съобразно клаузата на чл. 11 от Договора се дължи сумата в размер на 1820.84 лева като неустойка.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" АД като заемодател и ищцата, като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1100 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. той е имал качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК, а ответника – на кредитор, съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

3

Съгласно чл. 11 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 1820.84 лева – разсрочено, заедно с погасителната вноска по договора. Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: поръчител (едно или две физически лица) или 2) банкова гаранция.

Поръчителите следва да отговарят на установените в чл. 5, ал. 1 от договора, кумулативно поставени условия, а именно: в случай на един поръчител, последният да има осигурителен в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 11, ал. 1 от Договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 1820.84 лева. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11 и чл. 5 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора, което обаче не е включено при формирането на ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за 4 потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 47.86 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 11 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Така, ГПР неминуемо би надхвърлил законоустановения максимум, предвид факта, че неустойката е по-висока дори от заемната сума. Признание в тази насока – че разходът за неустойка не е включен в ГПР, е направено от ответника още с отговора на исковата молба и е отделено от съда като безспорно.

Разпечатката съдържа 23 от 40 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/759ab559-444d-4ee9-b627-93bdcf533b9d