Решение № 3348 от 24.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3348 гр. Пловдив, 24.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330113676 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Т. В. В., ЕГН ********** против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, с която се предявява иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр.с. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК за обявяване на нищожност на договор за паричен заем Кредирект №***. В условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не целият договор за кредит е недействителен, ищецът моли съдът да обяви за нищожна клаузата на чл. 6.2 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 782,79 лева с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и на основание чл. 146, ал.1 ЗЗП.

В подадената искова молба се твърди, че страните по делото са сключили договор за паричен заем Кредирект № ***, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 1900.00 лева, а последният се задължил да върне сумата от 2028.21 лева, при ГПР в размер на 48,12%, ГЛП – в размер на 40,05%, при срок на кредита от 3 вноски. Била постигната договореност съобразно чл.6.2 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено по чл. 6.1. от договора, в противен случай кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 782,79 лева.

Начислената неустойка била разпределена на 18 вноски, всяка от които добавена към дължимата главница и лихва по договора, като по този начин общата месечна погасителна вноска нараствала на 267 лева, а общата сума на връщане нараствала до 2811 лева. В исковата молба се излагат съображения, че договорът за кредит е недействителен, доколкото е сключен в противоречие 1 с разпоредбите на чл. 22 ЗПК, чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излагат се твърдения, че в договора за паричен заем е посочен годишен лихвен процент, но липсват условията за неговото прилагане, както и че липсва изрично посочване дали лихвеният процент е за целият срок за кредита или е променлив, че няма отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението и с главницата по заема, както и неустойката. На следващо място ищецът излага съображения, че в договора за паричен заем е посочена само абсолютната стойност на ГПР и липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, като в случая не става ясно кои разходи са включени в процента на ГПР. В допълнение ищецът посочва, че договора за кредит е нищожен и поради невключване на неустойката в ГПР и ГЛП, с което кредитополучателят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужване на кредита.

Заобикаляла се и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК с предвиждането за заплащане на сумата за неустойка, тъй като събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в ГПР.

Ищецът излага твърдения, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал. 2, т.1 от ЗЗП. Излагат се съображения, че чл. 26, ал. 4 ЗЗД е неприложим. При условията на евентуалност, ищецът счита, че клаузата на чл. 6.2 от договора предвиждаща заплащането на неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, тъй като те се свързват с основния принцип за добросъвестност в гражданските и търговските отношения. Споделя се, че поради накърняването на принципа на „добрите нрави“ се стига до значителна не еквивалентност на насрещните престации и до злепоставяне на интересите на ищеца. В допълнение ищецът излага съображения за клаузата за неустойка – последната също бива определяна като нищожна, поради противоречие с добрите нрави и като неравноправна по смисъла на чл. 143, т.19 ЗЗП, тъй като сумата, която се претендира е в размер на 782, 79 лева, - респективно е в размер на 200% от сумата на отпуснатия кредит. Клаузата бива определяна като неравноправна тъй като предвижда заплащане на неустойка, която е необосновано висока.

Последната бива определяна като уговорена извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, респективно като противоречаща на добрите нрави.

Поради изложеното ищецът предявява исковите претенции. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД. Ответникът излага съображения за неоснователност на предявените от ищеца искове за прогласяване на нищожност на процесния договор и за прогласяване на нищожност на клаузата за неустойка, в условията на евентуалност. Не се оспорва фактът на сключване на договор за паричен заем между страните на ***, както и че последният е сключен по реда на ЗПФУР и че по силата на договора ищецът е получил в заем сумата от 1900 лева и заемните средства са били предоставени от „Сити Кеш“ ООД на заемателя. В отговора на исковата молба се твърди, че възнаградителната 2 лихва не е нищожна, а е дължима, защото е сключен валиден договор за потребителски кредит и следва да се има предвид същността и на възнаградителната лихва, представляваща цената, която заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства. Отделно от изложеното ответникът посочва, че в договора е посочен фиксиран размер на ГДЛ - 40,05%, а в погасителния план е посочен размера на лихвата и сумата, която трябва да се върне от заемателя. В допълнение се твърди и че и когато не са приложими различни лихвени проценти, не е необходимо в погасителния план да се съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска. Ответникът посочва, че уговореният лихвен процент е в рамките на пределите, установени в чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и че преценката относно валидността на уговорения лихвен процент е обвързана с краткия срок на сключения договор – от 13.09.2022 г. до 13.12.2022 г. В заключение ответникът намира, че е налице пълна яснота за заемателя относно финансовата тежест, която поема чрез сключения договор.

Неоснователни били и твърденията, че възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като последната представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за заемодателя затова, че той е предоставил ползването на парична сума и ответникът приема, че в разглеждания случай уговореният лихвен процент е в рамките на пределите на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Излага и съображения, че в случай, че съдът приеме, че уговорената клауза за неустойка е нищожна – то следва да провъзгласи само нея за такава, а не целия договор съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Все пак счита последната за действителна, като набляга на факта, че общите условия са приети от заемателя още преди сключването на договора и са били известни на ищеца, като не е имало неяснота по отношение на формулировката на уговорките или дължимите суми. Ответникът излага съображението, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. Сочи, че същата не нарушава закона, добрите нрави и е с фиксиран размер, а не с безкраен предел. Счита, че неустойката не се включва в ГПР, като същата не може да се приравнява на лихвата. Сочи, че в случая към момента, в който договорът е сключен, предвидената в него неустойка не се дължи поради ненастъпилата й изискуемост – последната настъпва при неизпълнение на посочените в договора задължения. Ответникът излага съображението, че непосочването на неустойка в ГПР не е само необходимо, а се явява задължително условие, за да бъдат изпълнение изискванията на ЗПК.

Моли предявените исковите претенции да не бъдат уважени. Претендира разноски.

В срока по чл. 211 ГПК, във вр. с чл. 131 ГПК ответникът е депозирал насрещна искова молба за осъждането на първоначалния ищец да заплати на ответника следните суми: сумата от 1900 лева – главница по договора за паричен заем, сумата от 128,21 лева – възнаградителна лихва за периода от 13.10.2022 г. до 13.12.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на насрещния иск до окончателното изплащане на вземането.

3

От фактическа гледна точка дружеството предявяващо насрещния иск твърди, че на 13.09.2022г. Т. В. В. е сключил договор за паричен заем Кредирект № *** за сумата от 1900 лева, която следвало да бъде върната на три броя погасителни вноски, при ГПР 48,12% и ГЛП 40,05%. Сумата била усвоена от потребителя, но последният не е погасил нито една вноска, при това първата вноска е с падеж 13.10.2022 г., а последната с падеж 13.12.2022 г.

По същество на спора излага твърденията, че по договора за заем има уговорена възнаградителна лихва, която се дължи, тъй като представлява цената, която заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства. Поради изложеното предявява исковата претенция и претендира разноски.

В указания срок е постъпил отговор на насрещната искова молба от ищеца, с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявената искова претенция. Възразява, че договорът за паричен заем Кредирект е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр.с. чл.

11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради изложеното се претендира насрещните искови претенции да бъдат отхвърлени.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение от 26.06.2024 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между между страните е сключен Договор за паричен заем Кредирект № ***, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата в размер на 1900.00 лева, при договорен ГПР в размер на 48,12% и ГЛП – в размер на 40,05%.

В чл. 6.2 от Договора за заем /л.6/ е уговорена и клауза за неустойка в размер на 782.79 лева, дължима за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. За длъжника е предвидено задължение /чл. 6.1 от договора/ да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или поръчителство, отговарящо изискванията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия към договора за заем /л.84-91/, а именно - поръчителите следва да бъдат едно или повече лица, които да отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заемаетели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход; При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка, платима разсрочено заедно с месечните вноски по погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за 4 недействителна, като се споделя изложеното от ищците в тази насока. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно цитираният чл. 6.2 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 782.79 лева.

От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза / л. 92-102 / се изяснява, че общо извършените плащания от ищеца по процесния договор за заем са в размер на 640 лева, както и че в ГПР е включена единствено възнаградителната лихва, а при включване на неустойката ГПР би бил 1038.12 %.

Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е обосновано, изготвено от експерт в чиято компетентност и безпристрастност съдът няма основания да се съмнява.