Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 75 от 14.03.2025, Районен съд - Радомир

Съд
Районен съд - Радомир
Дело
Гражданско дело 1329/2024
Вид
Решение № 75
Подписан
14.03.2025
В сила
19.04.2025
Състав
АНТОН РАНГЕЛОВ ИГНАТОВ

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 75 гр. Р..., 14.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІІ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: АНТОН Р. ИГНАТОВ при участието на секретаря В.М. К. като разгледа докладваното от АНТОН Р. ИГНАТОВ Гражданско дело № 20241730101329 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП.

Ищецът В. А. К., ЕГН: ********** с постоянен адрес: община Радомир, с.Н... 2417, чрез пълномощника си адв. Д... П. П., вписан в АК – Х..., съдебен адрес: гр. Х..., ул. "Г... К..." № ., ет.., aп.., адв.Д... П. П., е предявил против ответника „Сити Кеш" ООД, ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.„Ц. ш.“ № ., е., представлявано от Н. П. П., с които моли съда да постанови решение, с което:

- Да прогласи нищожността на чл.6, ал.1 от Договор за паричен заем кредирект № ..., сключен на 07.04.2022 г. индивидуални условия на договора, поради това, че е нищожен на основание чл.26, ал.1 пр.З от ЗЗД, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП;

- Да прогласи нищожността на чл.6 ал.2 от Договор за паричен заем кредирект № ., сключен на 07.04.2022 г. индивидуални условия на договора, поради това, че е нищожен на основание чл.26, ал.1 пр.З от ЗЗД, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП.

Моли съда да присъди разноските по делото.

Моли на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата да присъди на адв.П. И. П., с личен № ..., адвокатски хонорар съобразно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ВАС и съобразно фактическата и правна сложност на 1 делото.

Ответникът „Сити Кеш" ООД, чрез представителя си адв.Х. М. от САК, е подал отговор в срока по чл.131, ал.1 ГПК, с който е изразено становище, че предявеният иск е неоснователен и недоказан.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 ГПК , намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От фактическа страна.

Ищецът твърди, че между него, в качеството му на заемополучател, и ответника „Сити кеш“ ООД, в качеството му на заемодател, бил сключен Договор за паричен заем кредирект №....., сключен на 07.04.2022 г. индивидуални условия на договора за предоставяне в полза на ищеца на паричен заем за сумата от 800 лева със задължение за връщането му чрез 6 погасителни вноски. Твърди също, че съгласно договора за заемополучателя е възникнало задължение в срок до 3 дни дапредостави на заемодателя обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство от физическо лице като при неизпълнение на това задължение и на основание клаузата на чл.6, ал.2 от договора дължи заплащането на неустойка в размер на 542.76 лева.

Ищецът оспорва клаузата на чл.6, ал.2 от процесния договор като недействителна, като твърди, че уговарянето й цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ГПК, установяваща максималния размер на ГПР по договора за потребителски кредит. Твърди, че процесната договорна клауза е неравноправна на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, а с това и нищожна на основание чл.146 ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на задължението си да заплати необосновано висока неустойка.

Ответникът „Сити кеш“ ООД оспорва иска, като твърди, че оспорената клауза от договора е валидна. Твърди също така, че вземането за неустойка по договора за непредоставяне на обезпечение не следва да се включва при изчисляване на размера на годишния процент на разходите. Намира, че неустойката не е нищожна и не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочва, че неустойката е индивидуално договорена между страните като клаузата е напълно ясна и разбираема такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си от което следвало, че към момента на сключване на договора потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им.

От правна страна.

Страните не спорят по отношение на обстоятелството, че между страните е бил сключен Договор за паричен заем кредирект №......, сключен на 07.04.2022 г. индивидуални условия на договора. Освен безспорния характер, горното обстоятелство се установява и от приетия препис от процесния договор, според който страните са договорили следните параметри: 800 лева, размер на кредита; размер на погасителна вноска: 2 х 26.70 лева и 4 х 2

216.96 лева. В договора е посочен ГПР- 48 % и ГЛП- 40.05 %. Уговорено е, че кредитът ще се погаси на 6 месечни вноски. Към договора е обективиран погасителния план с включена неустойка в общ размер от 542.76 лева. Общият размер на кредита с включена неустойка е 1464 лева.

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл.9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл.10, ал.1 ЗПК. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Процесната неустойка е уредена в чл.6, ал.1 от договора. Съгласно текста, страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените подолу обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл.33, ал.1 от Общите условия към договора за кредит. Съгласно чл.6, ал.1 с подписването на договора кредитополучателят декларира, че му е известно и се смята за уведомен, че в случай че не предостави договореното в чл. 6 от договора обезпечение в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл.23 от Общите условия, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 542.76 лева с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в погасителния план към договора за кредит.

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието 3 на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.

Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С оспорената в настоящото производство договорна клауза е уговорена компенсаторна неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с неустойка в размер на над 60 % от размера на заетата сума. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното, като начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа главницата, ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и възнаграждението си – кредиторът ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на 4 същественото задължение по договора за заем и не обезпечава реално претърпени вреди. По тези съображения съдът намира, че неустоечната клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Настоящият съдебен състав приема, че така сключения договор се явява изцяло нищожен. Уговорената неустойка, която следва да бъде включена при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл.19, ал.1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл.19, ал.4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, са нищожни – чл.19, ал.5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в §1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл.6 от договора за кредит клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от начина, по който е уговорена тези неустойка, за която се начисляват суми на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по кредита. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданата клауза се заобиколя правилото на чл.19, ал.4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката представлява над 60 % от отпуснатия кредит и заедно с уговорения ГПР в размер на 48 % същият възлиза на около 100%, който е значително по-висок от нормативно установения в чл.19, ал.4 ЗПК. С оглед гореизложеното, задължението не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото чл.11, т.10 от ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването.