Определение № 764 от 11.10.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 764 гр. София, 10.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Людмила Цолова Касационно търговско дело № 20228002902181 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. П. Р., К. И. А. и Г. Д. Н. срещу решение №58/07.04.2022г., постановено по в.т.д.№295/21 г. на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение №190/21.12.2017. по т.д.№430/16г. на Окръжен съд Русе, с което е признато за установено съществуването на парично вземане на „Обединена българска банка“АД срещу тях, дължимо при условията на солидарност и произтичащо от Договор за предоставяне на потребителски кредит от 14.11.2011г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 01.08.2016г. по ч.гр.д.№4380/16г. по описа на Районен съд Русе за сумите 36 896,61 лв. главница, както и сумата 428,78 лв. договорна лихва за периода 25.08.2013г. – 27.07.2016г. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която, след частична отмяна на решението на окръжния съд в отхвърлителната му част и в частта относно началната дата , от която следва да се начислява законна лихва върху главницата, апелативният съд е признал за установено съществуването на вземане на банката за наказателна лихва в размер на 1168,52 лв. за периода 25.08.2013г. – 27.07.2016г., и е определена за начална дата, от която се начислява законна 1 лихва върху главницата - 26.10.2021г.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на процесуални правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Претендира се неговата отмяна с произтичащите от това последици. Касаторите поддържат,че при произнасянето си /което е повторно/ въззивният съд не се е съобразил със задължителните указания на Върховния касационен съд, отменил предходно постановеното въззивно решение, а ги е тълкувал неправилно и превратно – вместо да калкулира и се произнесе по дължимостта на падежиралите към датата на постановяване на предишното въззивно решение – 10.06.2019г. погасителни вноски, както е указала касационната инстанция, въззивният съд е приел,че следва да признае съществуването на целия размер на кредита като дълг за главница. По отношение на признатата за дължима наказателна лихва върху просрочените вноски касаторите считат, че е останало несъобразено от въззивния състав,че клаузата на чл.7 ал.1 от договора за кредит, предвиждаща такава в размер на 19,5%, е нищожна, като неравноправна по смисъла на ЗЗП и противоречаща на императивната негова разпоредба на чл.33 ал.2, доколкото предвижда неоправдано високо обезщетение за банката, поради което, според тях, съдът е следвало да отхвърли изцяло иска в тази му част.

В представеното с касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване се обосновава с основанията по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, както и с основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Твърди се,че по обуславящ изхода на делото начин съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /решение № 60068/14.07.2021 г. по т.д.№816/20 г. на І т.о., решение №128/29.04.2011г. по гр.д.№1356/09г. на ІV г.о., решение №193/04.07.2011г. по гр.д.1649/09г. на ІV г.о., решение №246/15.01.2014г. по гр.д.№3117/13г. на ІІг.о., решение №217/03.07.2012г. по гр.д.№579/11г. на ІV г.о./ и със задължителната практика, обективирана в ТР №8/02.04.19г. по тълк.д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС по въпроса „Задължителни ли са указанията на ВКС за процесуалните действия, които трябва да извърши въззивния съд при новото разглеждане на делото?“ Сочи се, че, като е заместил нищожна клауза в договора за потребителски кредит /тази на чл.7 ал.1/ с повелителна норма от материалното право, въззивният съд се е произнесъл в противоречие 2 както с практиката на ВКС /решение №76/22.07.2020г. по т.д.№1011/19г. на І т.о./, така и с практиката на СЕС решение по дело С-618/10 от 14.06.2012г. и решение по дело С-412/14 от 26.01.2017г./ по въпроса „Следва ли разглеждащият съд да приложи правилото на чл.26 ал.4 ЗЗД за заместване нищожна клауза по потребителски договор с друга повелителна норма при условие,че нормата на чл.6 §1 от Директива 93/13 не допуска /не позволява/ такова приспособяване на потребителски договор?“

В подадения в срока по чл.287 ал.1 ГПК писмен отговор на касационната жалба „Обединена българска банка“АД оспорва наличието на обосновани предпоставки за селектирането на касационната жалба както и основателността на изложените в нея оплаквания и искания за отмяна на въззивния съдебен акт. Моли същата, в случай,че бъде допусната до касационен контрол, да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Касационното обжалване пред настоящия състав е предприето в хипотезата на чл.295 ГПК. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови обжалвания пред настоящата инстанция правен резултат, съставът на Великотърновски апелативен съд е приел по фактите безспорно установено наличие на сключен на 14.11.2011г. договор за предоставяне на потребителски кредит с обезпечение между „ОББ“АД, като кредитодател от една страна и от друга – Д. Р., в качеството му на кредитополучател и Г. Н. и К. А.,в качеството им на поръчители; по силата на същия на първия ответник е бил предоставен паричен кредит в размер на 40 800 лв. с краен срок на издължаване със 120 месечни анюитетни вноски 25.10.2021г.; с клаузата на чл.7 е предвидено при забава в плащането на главницата просрочените суми да се олихвяват с наказателна лихва в размер на ОЛП и надбавка от 5 пункта,като към момента на сключване на договора наказателната лихва е била 19,5%. Като безспорно е констатирано от съда,че кредитът е бил изцяло усвоен от кредитополучателя. Прието е,че банката е 3 поискала на основание настъпила предсрочна изискуемост на сумата по целия кредит да й бъде издадена от съда заповед за изпълнение,въз основа на документ по чл.417 ГПК, каквато й е била издадена на 01.08.2016г. за сумите 36 896,61 лв. главница, 428,78 лв. договорна лихва, 20 971,40 лв. наказателна лихва за периода 25.08.2013г.-27.07.2016г., законна лихва върху главницата от 28.07.2016г. и разноски; поради подадени от ответниците възражения срещу заповедта, банката е предявила иска по чл.422 ГПК; с решение от 14.07.2021г., постановено по т.д.№816/20г. на Върховен касационен съд І т.о. е отменил въззивното решение по в.т.д.№ 398/18г. на Апелативен съд Велико Търново, като е върнал делото за разглеждане от друг състав на съда.

Констатирал е,че в решението на касационната инстанция е прието,че предсрочна изискуемост на цялото задължение по кредита не е настъпила преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; че клаузата на чл.7 ал.1 от договора /визираща наказателната лихва/ не е неравноправна, тъй като не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, не е неясна и не съдържа елементи, които могат да бъдат променяни едностранно; че лихвата за забава на вноските следва да бъде сведена до законната лихва при забава, което е минимално дължимото с оглед неизпълнение в срок на главното задължение.

Във въззивното решение е съобразена разпоредбата на чл.294 ГПК, установяваща задължителност за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане, на указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона, включително относно предписаните процесуални действия, подлежащи на извършване. В изпълнение на това съдът е посочил, че от заключението на допуснатата при повторното разглеждане на делото, съгласно указанията на касационната инстанция, експертиза е установено,че последното извършено плащане за погасяване на кредита е от 27.01.2015г.; изцяло са погасени 21 вноски и частично 22-та, като кредитът е в просрочие от 26.08.2013г.; просрочените вноски с настъпил след тази дата към датата на подаване на заявлението - 27.07.2016г. са 35 с общ размер 22 983,99 лв.; в периода 27.07.2016г. – 10.06.2019г. /датата на постановяване на първото въззивно решение/ е настъпил падежът на още 34 вноски в общ размер на 12 544,55 лв.; в периода 27.07.2016г.- 25.10.2021г. /крайния срок за издължаване/ е настъпил падежът на 63 вноски с общ размер 28 336,17 лв.; начислената и неизплатена 4 наказателна лихва по чл.7 ал.1 от договора, начислена върху просрочените вноски, за периода 25.08.2013г. – 27.07.2016г. при лихвен процент от 19,5% е 2 270,62 лв., а при лихвен процент, равен на размера на законната лихва е 1 168,52 лв.

Въз основа на тези факти и като е съобразил визираните и в решението на касационната инстанция постановки на ТР №8/02.04.19г. по тълк.д.

№8/2017г. на ОСГТК на ВКС, съставът на апелативния съд е развил съображения,че предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, поради предсрочна изискуемост, може да бъде уважен, макар и предсрочната изискуемост да не е била обявена на длъжника преди подаването на заявлението, но за вноските с настъпил падеж към датата на формирането на силата на пресъдено нещо.

Съобразил е обаче /с оглед нормата на чл.235 ал.3 ГПК/ настъпилия след предявяването на иска, но преди приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция, факт, че крайният срок за издължаване на кредита е изтекъл по време на разглеждането на делото – на 25.10.2021г. С оглед тази констатация съставът е приел, че, независимоче кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем преди подаването на заявлението, към момента на постановяването на решението му цялото вземане по договора за кредит е станало окончателно изискуемо при дължима главница от 36 896,61 лв., върху която се дължи законна лихва от датата,следваща крайния падеж на задължението – 26.10.2021г., с което установителният иск за вземането за главница, присъдено със заповедта за изпълнение е намерен за основателен и доказан.

По иска за наказателна лихва въззивният съд е съобразил освен мотивите на решението на Върховния касационен съд, с което делото му е било върнато за ново разглеждане, също и материалноправната норма на чл.33 ал.2 от Закона за потребителския кредит, в сила към момента на сключването на договора между страните, който предвижда,че обезщетението за забава, дължимо от потребителя, не може да надхвърля законната лихва.

Поради това и като е взел предвид варианта от заключението на вещото лице, изготвен според размера на законната лихва, съдът е намерил установителния иск за заплащане на задължение за наказателна лихва за основателен до размер на сумата 1 168,52 лв.

5

По-нататък съдът е изложил мотиви за неизтекъл срок по чл.147 ЗЗД, погасяващ правото на кредитодателя да търси плащане на задължението от поръчителите, като се е аргументирал с възприетите в ТР №5/21.01.2022г. по тълк.д.№5/19г. на ОСГТК на ВКС,че установеният в разпоредбата шестмесечен преклузивен срок започва да тече от настъпването на изискуемостта на целия дълг, която дата в случая е след завеждането на исковата молба.

Настоящият състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение намира,че не са налице предпоставки за допускане на така постановеното въззивно решение до касационен контрол.

Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, прилагана в съответствие с разясненията в т.1 от Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационният контрол на въззивното решение по този ред се допуска, ако с изложението на касатора са обосновани едновременно както общата, така и допълнителните предпоставки формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при не само сочена, но и обоснована някоя от хипотезите, визирани в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол.