Решение № 180 от 14.10.2025, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 180 гр. Първомай, 14.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20255340100318 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.

9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 92 ал. 1 ЗЗД от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД срещу А. А. С. за заплащане на следните суми: 1371,13 лв. – непогасена главница по Договор за паричен заем № **** от 03.12.2021 г., сключен с „Креди Йес“ ООД, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 25.04.2025 г., до окончателното изплащане на вземането, 215,25 лв. – договорна лихва за период от 03.12.2021 г. до 03.10.2022 г., и 993,73 лв. – неустойки на основание чл. 8 от договора за паричен заем и чл. 14 от Общите условия на „Креди Йес“ ООД.

Ищецът „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД твърди, че на 03.12.2021 г. между третото неучастващо лице „Креди Йес“ ООД – в качеството на заемодател, и ответника – в качеството на заемател, бил сключен Договор за паричен заем № ****.

По силата на този договор „Креди Йес“ ООД се задължило да предостави на заемателя потребителски заем в размер на 1500 лв., а последният се задължавал да го ползва и върне съгласно условията на сключения договор. Погасяването на заема било уговорено на 10 месечни вноски, всяка от които в размер на 274 лв., като първата падежна дата била на 03.01.2022 г., а крайната дата на издължаване – 03.10.2022 г.

Общата сума, която следвало да бъде върната на заемодателя, възлизала на 1788,20 лв.

Тъй като ответникът не изпълнил задължението си да представи обезпечение по чл. 6 от договора и изпаднал в забава, ответникът дължал и неустойки в общ размер на 993,73 лв. на основание чл. 8 от договора и чл. 14 от Общите условия, които са неразделна част от договора за заем. Твърди се, че по договора ответникът извършил плащания в общ размер на 297 лв. Посочено е още, че първоначалният кредитор „Креди Йес“ ООД прехвърлил с договор за цесия от 12.01.2024 г. задълженията си, 1 произтичащи от горепосочения договор, на ищеца. Ищецът твърди, че бил изрично упълномощен от цесионера да уведоми длъжника за извършената цесия, поради което изпратил уведомление до ответника, което било получено от него. В случай че съдът приеме, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземането, ищецът излага съображения, че ако към исковата молба било приложено уведомление за извършената цесия, то се смятало, че с получаването му длъжникът е узнал за нея. Твърди, че пристъпил към принудително събиране на вземанията си, но тъй като подаденото от него заявление по чл. 417 ГПК било отхвърлено, на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК предявил осъдителни искове. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника А. А. С..

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

В случая по делото няма спор, а и от представения Договор за паричен заем № **** от 03.12.2021 г. се установява, че третото неучастващо лице „Креди Йес“ ООД, в качеството му на заемодател, се е задължило да предостави на ответника А. А. С., в качеството му на заемател, заем в размер на 1500 лв., като е уговорено сумата да бъде върната разсрочено, на 10 месечни вноски от по 178,82 лв. всяка, в срок до 03.10.2022 г., или общо 1788,20 лв. Посочен е месечен лихвен % в размер на 3,330 % и годишен процент на разходите в размер на 48,195 %. В чл. 4 от договора за паричен заем изрично е отбелязано, че ответникът е получил заемната сума в размер на 1500 лв., като по договора за паричен заем същият е извършил плащания в общ размер на 297 лв. Съгласно чл. 6 е уговорено договорът да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия и с още едно от посочените по-долу обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция и ценна книга, издадена в ползва на заемодателя. Клаузата на чл. 8 предвижда, че в случай че заемателят не предостави договореното в чл. 6 в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на Общите условия, дължал неустойка в размер на 951,80 лв. с начин на разсрочено плащане съгласно погасителния план. Според чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора било предвидено гаранти да бъдат две физически лица, всяко от които отговаря на следните условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лв., съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“ както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. Съгласно чл. 14, ал. 1 от Общите условия, в случай че заемателят изпадне в неизпълнение на поетите задължения, считано от 60-тия ден след съответната падежна дата съгласно погасителния план, дължи на заемодателя еднократна неустойка в размер на 10 % от непогасената главница.

Според Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 12.01.2024 г. продавачът „Креди Йес“ ООД се задължил да прехвърли на ищеца негови вземания, произтичащи от договори с трети лица по смисъла на ЗЗД, ЗПК, ЗКИ, ЗЗП и ТЗ, като вземанията ще се индивидуализират в Приложение № 1. Видно от последното продавачът е прехвърлил на ищеца вземането си към ответника по процесния договор 2 за кредит, като към 12.01.2024 г. неиздължената сума възлизала на 2580,11 лв. На основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД продавачът е потвърдил прехвърлянето на вземането.

С изрично пълномощно цедентът „Креди Йес“ ООД е упълномощил ищеца да уведомява от негово име всички длъжници за прехвърлянето на вземанията съгласно сключения договор от 12.01.2024 г. В тази връзка към исковата молба е приложено уведомително писмо до ответника за извършеното прехвърляне на вземането по процесния договор за кредит, което му е връчено на 23.02.2024 г.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

За успешното провеждане на предявените искове ищецът следва да установи наличието на действително правоотношение по договор за паричен заем, по силата на което заемодателят-цедент се е задължил да отпусне на заемателя заем в твърдения размер при уговорена възнаградителна лихва, както и че заемателят е получил паричната сума, предмет на договора за заем. Също така следва да се докаже наличието на валиден договор за цесия, по силата на който заемодателят-цедент е прехвърлил на ищеца именно това вземане с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, както и че длъжникът е уведомен за извършената цесия.

Тъй като цедентът и ответникът имат качествата на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК и на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит.

Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така 3 посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, дължима на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 2740 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.

Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Дори и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 1500 лв., при лихва в размер на 288,20 лв. за целия срок на договора и ГПР, изчислен при включване като разход единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение не съответства на годишния процент на разходите от 48,195 %. Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв. Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума от потребителя, която не кореспондира с общия размер на задълженията по договора.

В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че уговорената в чл. 14, ал. 1 от Общите условия неустойка в размер на 10 % от непогасената главница по своята правна същност съставляват неустойка за забава. Тази клауза обаче е в пряко противоречие с императива на чл. 33, ал. 1 ЗПК, съгласно който при забава на длъжника кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Следователно в процесния случай е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, поради което съдът приема, че клаузата на чл. 14, ал. 1 от Общите условия е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.