Решение № 72 от 29.03.2022, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 72 гр. С., 29.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Гергана Кузманова при участието на секретаря Веселина Младенова като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело № 20215440101049 по описа за 2021 година

Производството е образувано по искова молба от З.П. С. против „Ф.“ЕООД гр.С., в която се твърди от ищцата,че е страна по Договор за заем № 4052716 / 05.02.2021г., сключен с „И." АД. Съгласно чл.2 от Договора за заем трябва да върне сумата по кредита, която се явява сума от 3 277.56 лева, при сума на получаване 2 750.00 лева, при ГПР 41,71%, годишен лихвен процент- 35.00%, при срок на кредита от 26 двуседмични вноски. Във връзка с чл.4 ал.2 от Договора за паричен заем е сключила и Договор за предоставяне на гаранция № 4052716 с ответника "Ф." ЕООД, спрямо който договор следва да заплати на ответната страна сумата от 2 520.44 лева, при месечна вноска от 96.94 лева.

Твърди се от ищцата, че Договор за предоставяне на гаранция № 4052716 е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, като излага следите съображения: В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З то, вр. от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение№4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., определение№877 по т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на 1 справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.

1,предл.З от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Така сключеният Договор за гаранция е нищожен като противоречащ на добрите нрави и неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Договорът за гаранция е неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същият е във вреда на потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност и справедливост и води до неравновесие в правата на страните, като по този начин е в ущърб на потребителя / чл.143 ал.1 ЗЗП / .

Посоченият по-горе Договор за гаранция не е разбираем и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП.

В допълнение, Договор за гаранция е нищожен като противоречащ на добрите нрави и принципа на съразмерността, тъй като сумата която се претендира чрез него в размер на 2520.44 лева е в размер равен на сумата на отпуснатия кредит от 2750.00 лева. По този начин безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена в Договора за гаранция в размер на 2520.44 лева, изцяло се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост.

Твърди се от ищцата,че наред с това Договора за гаранция е нищожен и поради това, че чрез включване на възнаграждението по него към сумата дължима по Договора за паричен заем, ще се наруши разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира чрез него за гарант не е включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит е посочен ГПР в размер на 41.71 %, както и лихвен процент в размер на 35.00%, чрез включването на възнаграждението предвидено по Договор за предоставяне на гарант/поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят е въведен в заблуждение 2 относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита.

Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Не е установен механизма, по който е изчислен този процент и по-конкретно какви други разходи освен възнаградителна лихва са включени в него. Също така, предвидената сума в договора за гарант е скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава е следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорката да се заплаща поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г.

Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за заплащане на поръчителство в посочения потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието , че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. В тази насока е последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната: Решение № 353 от 31.01.2018 г. на PC- П. по гр. д.

№ 8333/2017 г., Решение № 1445 от 07.06.2019 г. на PC- Б. по гр. д. № 6370/2018 г., Решение № 373 от 14.11.2018 г. на PC- Г. по гр. д. № 1114/2018 г., Решение № 1081 от 24.07.2019 г. на PC- П. по гр. д. № 3618/2018 г., Решение № 1411 о т 15.04..2019 г. на PC- П. по гр. д. № 18339/2018 г., Решение № 425 от 04.05.2018 г. на PC- Ш. по гр. д. № 51/2018 г., Решение № 95 от 12.03.2020 г. на ОС- П. по в.гр. д. № 88/2020 г.

Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че Договора за гаранция е неравноправен по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО 3

/Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.

Твърди се от ищцата също,че е налице и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП.

Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/13/ЕИО е регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, каквато безспорно е клаузата на чл.4 от Договора за паричен заем, въз основа на която е сключен и Договора за гаранция. В тази насока е и практиката на Съда на Европейския съюз- Решение по дело С-618/10, Решение по дело С-415/11, и цитираната в него практика.

На следващо място, възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.).Законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл.Юа, ал.2 ЗПК. От разпоредбата на чл.10а от ЗПК следва, че чрез включване на възнаграждението по Договора за гаранция към сумата дължима по Договора за паричен заем в размер на 1200.03 лева, ще се доведе до заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК, установяващо лимит на годишния процент на разходите и са в явно противоречие с чл.10а от ЗПК

При извършена справка в Търговския регистър по партидата на ответната страна се установява, че едноличен собственик на капитала на "Ф." ЕООД е "И." АД.

Основен предмет на дейност на ответника е гаранционни сделки, каквато е процесната.

Следва да се посочи, че печалбата на "Ф." ЕООД, от извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределя в полза на едноличния собственик "И." АД. С оглед това обстоятелство може да се заключи, че със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 ГПК, като в договора за поръчителство се уговоря възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като печалба на "И." АД. С договора за гаранция не се цели реално обезпечаване на договора за кредит, сключен с "И." АД, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на "И." АД кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Със сключването на договор за гаранция се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат 4 ограниченията на чл.19, ал.4 ГПК, което от своя страна води до недействителност на договора за поръчителство.

Въз основа на изложеното според ищеца са налице пороци, обуславящи нищожността на Договор за предоставяне на гаранция №4052716 , поради което моли съда да постанови решение, с което да се прогласи Договор за предоставяне на гаранция № 4052716, сключен между ищцата и „Ф.“" ЕООД за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който оспорва иска. Твърди,че ответното дружество е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.За ЗКИ с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество на търговец, Дружеството следва да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на всички парични задължения на Потребителя, възникнали съгласно Договор за паричен заем. С оглед на изложеното следва да се преценяват приложимите към това правоотношение законови разпоредби, а именно тези на Търговския закон.

Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по договора за паричен заем, сключен с „И.“ АД, с което да избегне неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4 от Договора за паричен заем или разваляне на договора поради неизпълнението) е потърсила услугите на Дружеството да поръчителства за изпълнение на задълженията му по Договор за паричен заем. Именно изпълнението на договорното задължение на Заемателя за обезпечаване на вземанията по Договора за паричен заем е породило сключването на Договора за предоставяне на поръчителство, а Дружеството е сключило Договора поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. С оглед на това счита за неоснователно твърдението, че Договорът между страните е лишен от правно основание.