Решение № 37 от 19.01.2026, Районен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 37 гр. Кърджали, 19.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, І СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Гунчева при участието на секретаря Илман Хидает като разгледа докладваното от Мариана Гунчева Гражданско дело № 20255140100865 по описа за 2025 година

Ищецът О. С. М., с ЕГН ********** твърди, че на 14.01.2025 г. сключил договор за потребителски кредит № ********* с „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: Столична община, район „Младост”, гр. София, бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, ет.5, представлявано от Н. П. П.в, със следните параметри на договора – чл.

3, ал. 2, с размер на кредита: 1200 лева, размер на погасителната вноска: 5 х 50.00 лв. и 13 х 121.42 лв., годишен процент на разходите: 63.31 %, брой вноски: 18, фиксиран лихвен процент: 50%, дата на първото плащане: 14.02.2025 г., обезпечение: поръчител, дата на последното плащане: 14.07.2026 г., обща сума за плащане: 1 828.46 лева, застрахователна премия Застраховка „Злополука“: 40 лв.

Твърди обаче, че към ГПР не е добавена неустойката от чл. 13, ал. 5, в размер на 1167.04 лв. Ищецът предявява иск за признаване на недействителността на целия Договор за потребителски кредит № ********* за нищожен на правно основание на чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр.с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 2 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 23 от ЗПК. Счита, че основанията за недействителността на целия договор за потребителски кредит № 1227074 от 14.01.2025 г. са следните: въпреки, че кредиторът твърди в чл. 3, ал. 6 от договора за кредит, че размерът на ГПР е определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 от ЗПК съгласно Приложение № 1 към ЗПК и параметрите посочени в чл. 3, ал. 2, в това число общите разходи по кредита, това негово твърдение се разминавало с друго „уговорено“ в чл.

1, ал. 3 от процесния договор. Съгласно чл. 13, ал. 5: неустойката в размер на 1 167.04 лева 1 представлявало отделно от главницата и лихвата вземане и същата не се включвала при изчисляване на ГПР. Разпоредбите на чл. 6, ал. 1 от договора, възлагали в тежест за заемателя да осигури обезпечение под формата на физическо лице - поръчител (което следва да отговаря на кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция. При неосигуряване на обезпечение, длъжникът дължи неустойка в размер на 1167.04 лева.

Прочитът на съдържанието на клаузата по чл. 6, ал. 1 и ал.2 от договора и оскъпяването й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своята същност тя представлява скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил обозночавайки го като неустойка) и това било константното разбиране на съдилищата.

Изискванията, които клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора възвежда за потребителя, били на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в нисък размер (на 1200 лева). Твърди, че предвид това не само правно, но и житейски необосновано било да счита, че потребителят ще разполага със съответната възможност да осигури поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него или да представи банкова гаранция за пълната сума по кредита (главница + възнаградитеяна лихва) до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска. Сочи, че изначално изискванията са неизпълними от длъжника и кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава „неустойка“. Същевременно кредиторът не включил така наречената от него „неустойка“ към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Твърди, че в случая не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Сочи, че в процесния договор за потребителски кредит - в чл. З, ал. 2, т. 10 била посочена обща сума за плащане: 1 828.46 лева (кредит от 1200 лева + възнаградителна лихва от 628.46лева), по действителната Обща сума за плащане в размер на 2995.52 лв., от които 1200 лв. главница, лихва 628.46лв., неустойка в размер на 1167.04лв. Твърди, че след прибавяне към формално уговорения размер на ГПР в договора на дължимата неустойка, се надвишавал значително максимално допустимият размер от 5 пъти размера на законната лихва - аргумент на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Сочи, че вписаните в договора параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Твърди, че е налице нарушение, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютна стойност на фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 50 % и годишен процент на разходите в размер на 63.31 %, но липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия като %). Сочи, че неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК. Твърди, че невключването на „неустойката“ при изчисляване на ГПР и в общо дължимата сума от потребителя, не само била създадена предпоставка за неоснователното обогатяване на 2 кредиторът, но и имал за цел или резултат заобикаляне на изискването на този закон, като кредиторът не бил посочил истинската сума на годишния процент на разходите. Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С оглед на тази дефиниция ищецът сочи, че уговорената в т. 18, ал.

1 от договора за кредит неустойка реално представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит, и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР.

Твърди, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай били посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставило потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.

Сочи, че за договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагали правилата на чл. 143 - чл. 148 от ЗЗП. Сочи, че в глава четвърта от ЗПК било уредено задължението на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, а не да твърди в чл.6, ал. 3 от договора, че страните се съгласяват, че с оглед извършената оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, предоставянето на обезпечението по алинея първа от настоящата разпоредба, бил от съществен интерес за кредитора, като последният сключил настоящия договор единствено с оглед изпълнението на това условие от страна на кредитополучателя. Твърди, че клаузата за предоставяне на обезпечение била нищожна, тъй като с нея се предвиждало обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичали вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търсило с тази неустойка, били, че вземането нямало да бъде събрано. На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължението, което не било свързано пряко с претърпени вреди, била типичен пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции, и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване на кредитора. Твърди, че по посочения начин се заобикалял закона - чл. ЗЗ, ал. 1 от ЗПК, който текст предвиждал, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето за забавата. С процесията клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. При особено кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл съдебната практика била константна. Сочи, че непредоставянето на обещани обезпечения (когато същите са били 3 реално очаквани от кредитора) съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дават основание да се иска незабавно цялото задължение. Твърди, че в случая кредиторът променил последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислил неустойка, чието плащане разсрочил заедно с периодичната вноска. Това навеждало на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представи обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при непосредствено обезпечение. Ако кредиторът държал да получи обезпечение могъл да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Сочи, че така наречената „неустойка“ представлявала разход за потребителя по самия договор за кредит, който съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК е следвало да бъде включена при изчисляване на размера на ГПР и обявен на потребителя в договора. Твърди, че с договарянето на разгледания разход за потребителя, който е следвало, но не е било включено в размера на ГПР, се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в която било поставено изискване относно максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на прекомерното оскъпяване на кредита. С този разход за потребителя под „форма на възнаграждение“, съпоставимо с размера на кредита, се достигало до превишаване на допустимия петкратен размер на законната лихва, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в договора, надвишаващи определените по ал. 4 на чл. 19 от ЗПК, се считали нищожни. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна.

Твърди, че не било съобразено задължението за заплащане на неустойката при определяне на ГПР по кредита, последният бил некоректно посочен в Договора, което съставлявало нарушение на чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. На това основание процесният договор следвало да се приеме за недействителен. Ищецът счита, че договорът за потребителски кредит № 1227074 от 14.01.2025 г. не отговарял на изискванията на чл. 10, ал.

1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, с оглед което същият бил недействителен. Моли съда да задължи ответника да представи извлечение от сметки по процесния договор, да допусне изготвянето на съдебно-счетоводна експертиза, като вещото лице се запознае с материалите по делото да отговори на поставените въпроси. Моли съда да осъди ответника „Кредирект“ ЕООД да заплати на ищеца О. С. М. направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът представя отговор на исковата молба:

Ответникът твърди, че претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за кредит, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, били неоснователни и не било налице недействителност по смисъла на ЗПК. Сочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влечала недействителност на целия договор, доколкото същият можело да се прилага и без нея, като настоящият случай бил именно такъв. Твърди, че неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се приемела за нищожна, то същата щяла да се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не била включена в ГПР, 4 били неоснователни. Твърди, че действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит № 1227074 произтичали от това, че били съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесният договор. Сочи, че с описаните документи изцяло опровергава твърдението, че клаузите в договора били в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави. Твърди, че договорът бил сключен при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество и при спазване на изискванията на ЗПК. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Сочи, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 64.75% и ГПР определен в процесния договор в размер на 63.31%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Твърди, че кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а от своя страна неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в случая била договорена под отлагателно условие - чл. 2 от Споразумението, сключено между страните. Сочи, че между страните изрично и детайлно било уговорено при какви конкретни обстоятелства и в кой конкретен момент потребителят ще дължи неустойка. Твърди, че страните са се споразумели, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя в 14дневен срок от сключване на договора, от 15 ден ще бъде дължима неустойка за непредоставяне на обезпечение. Това се виждало и от справката за движения по договора, в която неустойката по процесния договор била начислена едва на 15 ден от сключване на договора за кредит. Сочи, че в случая неустойката била дължима едва след изтичане на срока за предоставяне на обезпечение, което изключвало нейната дължимост към момента на сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР, а неустойката от своя страна обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Твърди, че разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема, като такава би била дължима при кумулативно наличие на следните предпоставки: след изтичане на срока за предоставяне на обезпечение; само в случай че заемополучателят не е предоставил обезпечение; и при наличие на непогасено и активно задължение към кредитодателя. Сочи, че били неверни твърденията, че неустойката представлявала „скрито възнаграждение“. Твърди, че лихвата по кредита била възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс, като същата 5 представлявала задължителен и основен компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговаряли още преди сключването на договора за кредит. Сочи обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и че всяка част от нея ще се плаща на падежите по договора, което не водело до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето с падежни дати същите като за главница и лихва. Твърди, че при така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят бил наясно предварително, като имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това. Сочи, че неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя, тъй като такава проверка била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Нещо повече, сочи че ЗПК предвижда единствено административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата й не можело да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка. Твърди, че оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент, да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил подробна информация за желания от него кредитен продукт, под формата на стандартен европейски формуляр, и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което получил още със стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че бил сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Твърди, че в конкретния случай сроковете за отказ и обезпечение били еднакви и едновременно с това достатъчни, за да се направи преценка дали е налице възможност за предоставяне на обезпечение или е по-изгодно за кредитополучателя да се откаже от договора. Сочи, че в случая ищецът не се е възползвал от нито едно от договорно и законоустановените си права.