Определение № 23 от 18.01.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 23 гр. София, 13.01.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Ивайло Младенов

Анна Ненова като разгледа докладваното от Анна Ненова Частно касационно търговско дело № 20238003900005 по описа за 2023 година взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Р. В. Р. и С. А. Р. срещу Определение № 829 от 12.09.2022г. по ч.гр.д. № 330/2022г. на Окръжен съд – Велико Търново в частта, в която е потвърдено Определение от 21.02.2022г. по гр.д. № 270/2020г. на Районен съд – Павликени за оставяне без уважение молбата на касаторите да бъдат освободени, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, от задължението за внасяне на държавна такса по предявените от тях искове по чл. 432, ал 1 от КЗ.

Оплакванията на касаторите в подадената жалба са, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Съдът е направил погрешна преценка относно релевантните обстоятелства, обуславящи приложението на чл. 83, ал. 2 от ГПК. Касаторите не получават доходи от трудови възнаграждения, доходи от социално подпомагане, не са на трудова борса, не получават доходи от наеми и аренди, не участват в търговски дружества. Издържат се от парични средства, които са спестявали в миналото. Единият от тях е с влошено здравословно състояние и разходите не са финансово обезпечени от НЗОК. Недопустимо е 1 съдът да откаже освобождаване от внасяне на такса, мотивирайки отказа си с наличието на недвижим имот, който би могъл да продаде и да реализира приход. Едното жилище на касаторите е семейно, а другото – закупено за покойния им вече син. Към момента на искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК касаторите нямат достатъчно средства да заплатят дължимата държавна такса в общ размер на 8 000 лева. Въззивният съд е неглижирал голяма част от обстоятелствата, имащи значение за правилната преценка за освобождаване на заплащането на държавна такса, която се явява непосилна за касаторите.

Касаторите искат, при допускане на касационно обжалване, оспореното въззивно определение да бъде отменено и те да бъдат освободени от внасяне на държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1.) При категорични доказателства за липса на средства за заплащане на държавна такса от страна на ищците от значение ли е причината за така установената липса, за да се приложи чл. 83, ал. 2 от ГПК?

Касаторите считат, че определението на въззивния съд противоречи на практиката на Върховния касационен съд, обективирана в определения по ч.т.д. № 173/2020г., ч.т.д. № 2139/2014г., ч.т.д. № 230/2011г., ч.т.д. № 564/2010г., ч.т.д. № 2492/2013г., ч.гр.д. № 335/2009г., ч.гр.д. № 4901/2019г. и т. 12 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.

2.) Длъжен ли е съдът да съпостави размера на предполагаемите държавни такси и разноски в производството с материалното състояние на молителя, който го е сезирал с искане по чл. 83, ал. 2 от ГПК?

Касаторите считат, че този правен въпрос е разрешен в противоречие с Определение № 18 от 09.01.2019г. оп ч.гр.д. № 4491/2018г. на ВКС.

2

3.) При релевирано искане по чл. 83, ал. 2 от ГПК относимо ли е към преценката за неговата основателност обстоятелството, че следва да продава недвижим имот, за се реализира приход и да се осигурят средства за заплащане на държавна такса?

Сочи се, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с разрешенията, дадени в Определение № 304 от 14.07.2016г. по ч.т. д. № 1400/2016г. на ВКС и Определение № 18 от 09.01.2019г. по ч.гр.д. № 4491/2018г. на ВКС.

4.) Месечните разходи на молителите съставляват ли обстоятелство, което съдът следва да обсъди при произнасяне по основателността на направено искане по чл. 83, ал. 2 от ГПК?

Касаторите смятат, че е налице противоречие между произнасянето на въззивния съд и Определение № 832 от 21.11.2014г. по ч.гр.д. № 5808/2014г. на ВКС.

5.) При произнасяне по направено искане за освобождаване от заплащане на държавна такса в производството следва ли да се вземат предвид всички относими обстоятелства, които са декларирани от молителя – имуществено състояние, трудова заетост, семейно положение, възраст, здравословно състояние, осигуряване на издръжка, финансови задължения към трети лица?

Касаторите смятат, че е налице противоречие с практиката на ВКС, както следва: Определение № 290 от 13.06.2016г. по ч.т.д. № 66/2016г. на ВКС, Определение № 603 от 02.10.2014г. по ч.т.д. № 2139/2014г. на ВКС, Определение № 573 от 12.07.2011г. по ч.т.д. № 230/2011г. на ВКС, Определение № 612 от 12.08.2010г. по ч.т.д. № 564/2010г. на ВКС, Определение № 305 от 15.06.2009г. по ч.гр.д. № 335/2009г. на ВКС.

От насрещната страна по жалбата „Застрахователна компания Лев Инс“ АД е подаден отговор, с който частната касационна жалба се оспорва.

Поддържа се, че поставените въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. По същество страната сочи, че въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е извел решаващите си правни изводи след обсъждане на релевантните за спора доказателства. Първоначално исковете 3 са били заведени за по хиляда лева, а целта на поисканото увеличение на размерите е да бъде сменен съдебният състав, респективно съдът, тъй като доказателствата по делото дават достатъчно основание съдът да се произнесе с отхвърлително решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Първоинстанционното производство е било образувано по искова молба от 29.05.2020г. на касаторите с предявени искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл.

86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на суми от по 1 000 лева, частично от 200 000 лева, със законните лихви от датата на исковата молба, обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на смъртта на техния единствен син Владислав Р.ов Р., на 27 години, при пътнотранспортно произшествие от 10.12.2018г. по причина на друг водач, гражданската отговорност на когото е застрахована при ответника „Застрахователна компания Лев Инс“ АД.

С подаване на исковата молба е била платена държавна такса от по 50 лева, съответно на минималния размер на таксата по чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК.

В хода на производството са били събрани множество доказателства, включително писмени, показания на свидетели, съдебна психологическа експертиза, съдебна медицинска експертиза и съдебна автотехническа експертиза (основно заключение и тройна експертиза след оспорване на първоначалното заключение по чл. 200, ал. 3 от ГПК). Разпитаните свидетели са дали показания, освен другото, че след смъртта на техния син касаторите са преустановили трудовите си задължения и не работят, обстоятелство твърдяно от тях още в исковата молба. Съгласно заключението на изслушаната съдебна психологическа експертиза след загубата на сина им касаторите преживяват постравматично стресово разстройство; изцяло са променили живота си и са се затворили и отделили от света и всичко, което вършат, е свързано със зачитане на паметта на техния син, като са във фаза на отричане, в невъзможност да приемат загубата.

С представена писмена молба в открито съдебно заседание на 21.02.2022г. касаторите са поискали да бъде допуснато увеличение на 4 предявените искове (главница) до размер от 100 000 лева за всеки от тях, със законната лихва от датата на исковата молба. Поискано е било и освобождаване от заплащане на допълнително дължимата държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК поради липсата на средства, за което са били представени два броя декларации по образец.

Съгласно посоченото в декларациите касаторите са в брак, не получават месечен доход, притежават жилище с площ от 80 кв.м. в гр.

Павликени и от 53 кв.м. в гр. Велико Търново. С. А. Р., на 50 години, има влог от 1 000 лева, а Р. В. Р. - 4 800 лева. Той притежава още лек автомобил „Мицубиши Паджеро“ с година на производство 1996г. За касатора Р., на 53 години, е било декларирано още, че страда от заболяване диабет тип 2 и хипертония, налагащо допълнителни периодични разходи от 180 лева месечно.

Ответното застрахователно дружество не е възразило по искането за освобождаване от държавна такса, а по исканото увеличение на размера на исковете е предоставило на преценката на съда.

Първоинстанционният съд е допуснал увеличение на исковете.

Искането на касаторите за освобождаване от държавна такса е било оставено без уважение, тъй като е направено след поредица от съдебни заседания и от представените декларации се установява, че имат доходи и имущество, позволяващи им да заплатят таксите. На касаторите е било указано да заплатят държавна такса от по 3 960 лева всеки от тях с предупреждение, че при неизпълнение производството ще бъде прекратено.

С обжалваното въззивно определение определението на първоинстнационния съд за отказ от освобождаване на касаторите от заплащане на държавна такса е било потвърдено, като за неоснователни са приети техните оплаквания, че трудовата незаетост след смъртта на сина им, хроничните заболявания на Р. В. Р. и липсата на доходи запълват изискванията на чл. 83, ал. 2 от ГПК при дължима държавна такса от по 4 000 лева от всеки. От въззивния съд е било посочено, че правото по чл. 83, ал. 2 от ГПК възниква в хипотези, когато липсата на средства е трайно състояние и държавната такса по делото не се покрива от имотните възможности на ищеца. Законът изисква не затруднение, а липсваща възможност за заплащане на таксата като условие за освобождаване. Работоспособността на ищците по 5 делото не е спорна, хроничните заболявания на Р. В. Р. са финансово обезпечени от НЗОК, ищците имат и жилищни имоти, паричен влог и автомобил.

Във връзка с въззивана жалба застрахователното дружество е посочило, че исковете на касаторите са неоснователни и чрез увеличение на размера им те искат да бъде сменен съдебният състав, съответно съдът.

Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК съдът намира следното:

Първият формулиран от касаторите правен въпрос не може да бъде определен като въпрос от значение за изхода на конкретното дело – включен в предмета на спора и обусловил изводите на въззивния съд по обжалваното определение. Това е защото този съд не е възприемал липсата на средства за заплащане на държавна такса от страна на касаторите – ищци като доказано, за да се търси причината за това като относима. Същото е по отношение на третия въпрос, поставен от касаторите. Въззивният съд не е приемал относимо към преценката за основателност на искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК възможността страната да продаде притежаван недвижим имот, за да реализира приход, съответно за да се осигурят средства за заплащане на държавна такса. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда.

Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се 6 разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, приложимо и към частните касационни жалби съответно на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Поради изложеното във връзка с тези въпроси не е необходимо да бъде преценяван допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.