Решение № 927 от 28.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 927 гр. София, 27.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО X ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Руси Алексиев

Членове:

Х. Михайлова

Анелия Щерева като разгледа докладваното от Руси Алексиев Въззивно частно наказателно дело № 20231100603816 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава XXI от НПК.

С протоколно определение от 13.06.2023 г., по НЧД № 4289/2023 г., Софийски районен съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 1-ви състав, е определил на осъдения Д.

Й. С. едно общо, най-тежко наказание, на основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК, измежду наложените му с влезли в сила съдебни актове по НОХД № 8695/2021 г. по описа на СРС, по НОХД № 1365/2021 г. по описа на Районен съд (РС) – Варна, по НОХД № 39/2022 г. по описа на РС – Монтана и по НОХД № 3829/2023 г. по описа на СРС, а именно „лишаване от свобода“, в размер на 1 (една) година и 6 (шест) месеца, което наказание е постановил да се изтърпи при първоначален „строг“ режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС, като от него е приспаднал, на основание чл. 25, ал. 2 от НК, изтърпяната част от наказанията по включените в съвкупността дела, както и, на основание чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от НК, времето, през което осъденият е бил задържан или по отношение на него е била взета мярка за неотклонение „домашен арест“ за което и да е от престъпленията, включени в съвкупността. Със същото определение съдът е оставил без уважение искането на СРП за приложение на чл. 24 от НК.

Срещу посочения съдебен акт е подаден въззивен протест от прокурор при СРП.

Обобщено, в протеста се възразява срещу отказа на първоинстанционния съд да приложи института по чл. 24 от НК, като се сочи, че същият е неправилен и незаконосъобразен.

Постановяването на протестираното определение е довело до формиране на несправедливо общо, най-тежко наказание, което не е адекватно на степента на обществена опасност на осъденото лице и на общественоопасния характер на деянията, включени в съвкупността.

Сочи се, че първият съд не е приложил установените в практиката на върховната съдебна 1 инстанция единни и безпротиворечиви критерии за оценка на престъпната дейност на осъденото лице и за преценка на необходимата степен на държавна принуда за постигане целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК, а именно броя на престъпленията, извършени от лицето, тяхната относителна тежест, времевия период между извършване на отделните деяния, размера на отнетото или присвоено имущество, броя на пострадалите от деянията лица, поведението на осъдения по време на водените наказателни производства и след това, мотивите за извършване на престъпленията, характеристиката на осъденото лице, наличието или липсата на квалифициращи престъпленията обстоятелства, в това число и тези, даващи основание за квалификация на деянието като „повторност“ или „опасен рецидив“, приложението на правилата за продължавано престъпление и за групиране на наказанията и други. Излагат се съображения, че съдът е приложил формален и избирателен подход към оценката на личността на осъдения и престъпната му дейност, като се е аргументирал с това, че определеното общо и най-тежко наказание на осъдения е достатъчно за постигане целите на наказанието и напълно е игнорирал съображенията, относими към тежестта и характера на отделните престъпления, включени в съвкупността и предходните осъждания на С.. Предлага се определението на СРС – НО, 1-ви състав да бъде изменено, на основание чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК, като определеното на осъдения общо, най-тежко наказание, измежду наложените му с влезли в сила съдебни актове по НОХД № 8695/2021 г. по описа на СРС, НОХД № 1365/2021 г. по описа на РС – Варна, НОХД № 39/2022 г. по описа на РС – Монтана и НОХД № 3829/2023 г. по описа на СРС, да бъде увеличено, на основание чл. 24 от НК, с поне четири месеца.

С подадения въззивен протест не се прави искане за събиране на доказателства от въззивния съд.

В разпоредително заседание от 21.08.2023 г., въззивният съд, по реда на чл. 327 от НПК, след като се запозна с въззивния протест и с приложените материали по делото, прецени, че за правилното изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на осъдения Д. Й. С. и/или свидетели и изслушване на вещи лица. Намери, също така, че не се налага провеждането на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на делото.

С оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НПК и обстоятелството, че определеното от първоинстанционния съд размер на общото, най-тежко наказание на осъденото лице не е над размера, посочен в разпоредбата на чл. 93, т. 7 от НК, а именно не е над пет години „лишаване от свобода”, от една страна, а от друга, че в настоящото въззивно производство, макар и инициирано по въззивен протест на прокурор при СРП, предвид размера на претендираното увеличаване на определеното му общо, най-тежко наказание, липсва процесуална възможност за влошаване на положението му в размери, надвишаващи визираните в дефинитивната норма на чл. 93, т. 7 от НК, както и съобразявайки логиката на закона, изводима и от разпоредбата на чл. 306, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК, чието продължение се явява настоящата второинстанционна процедура, въззивният съд прецени, че присъствието на осъденото лице в съдебното заседание не е задължително.

В рамките на проведеното на 11.12.2023 г. въззивно съдебно следствие са приобщени представените от защитата в заверени по реда на чл. 32 от ЗА електрофотографски (ксерографски) копия постановления на СГП от 20.07.2023 г., от 25.08.2023 г. и от 20.09.2023 г., молба от осъдения Д. Й. С. до СГП, с вх. № 13728/23 от 13.11.2023 г. по описа на Регистратура на СГП, и трудов договор № 11/05.09.2023 г., сключен на 05.09.2023 г., между „Пътна помощ Бари“ ЕООД и осъдения Д. Й. С..

В хода на съдебните прения пред въззивния съд, представителят на СГП поддържа протеста, по наведените в него съображения. Пледира, че са налице предпоставки за изменение на атакувания съдебен акт, като наложеното на осъдения едно общо и най-тежко наказание за съвкупността от престъпления следва да бъде увеличено, по реда на чл. 24 от 2

НК, до размер от две години. В подкрепа на тезата си прокурорът навежда аргументи, че осъждането на Д. Й. С. се явява поредно такова. Сочи, че съдът е длъжен да приложи, когато това е необходимо, както в процесния случай с наличието на седем – осем предходни осъждания, нормата на чл. 24 от НК, като увеличи наложеното най-тежко, общо наказание на осъдения. Желае изменение на първостепенното определение в горната насока.

Защитникът на осъдения С. иска протестът да бъде оставен без уважение. Посочва, че определението на СРС е правилно и законосъобразно, общото наказание е правилно определено и не е допуснато нарушение на закона. Изтъква, че в конкретиката на разглеждания случай, а именно, когато осъденото лице е започнало и работа, увеличаването на общото наказание би било неправилно и несправедливо. Същото не би допринесла за постигане на целите на наказанието, пи смисъла на чл. 36 от НК. Напротив, би навредило на вече стартиралия процес на ресоциализация на осъденото лице, на трудовата му ангажираност, поради което би имало негативен, а не позитивен, ефект. Желае оставянето в сила на първоинстанционния съдебен акт.

Осъденият Д. Й. С., редовно уведомен от предходното съдебно заседание, не се явява, респективно не ангажира лично становище по същество.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, оспорения съдебен акт, изложеното във въззивния протест, както и доводите, направени в съдебното заседание и след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционното определение, по отношение на неговата законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл.

314 от НПК, намира за установено следното:

Въззивният протест е подаден в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустим и следва да бъде разгледан.

За да постанови протестираното определение, СРС е провел съдебно следствие по общия ред, в рамките на процедурата по чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК. Приобщил е по реда на чл. 283 от НПК, а именно чрез прочитане, събраните писмени доказателствени средства – справка за съдимост и бюлетини за съдимост на осъденото лице (л. 4 – л. 8 и л. 33 – л. 99 от съдебното производство пред СРС), справка от ОС „Изпълнение на наказанията“ (ОСИН) – София, рег. № 9272/01.06.2023 г., относно пребиваването на осъдения С. в арестите на ОСИН – София (л. 29 от съдебното производство пред СРС), справка от ОСИН – София, сектор „Пробация“ – София град, рег. № 9416/02.06.2023 г., относно изпълнението на наказания „пробация“ от осъденото лице (л. 103 от съдебното производство пред СРС), заверено електрофотографско (ксерографско) копие на трудов договор № 080/11.11.2022 г., сключен между „Е.Б.“ ЕООД, в качеството му на работодател, и Д. Й. С., в качеството му на работник (л. 112 от съдебното производство пред СРС), и справка от ГД „ИН“ – МП, рег.

№ 6717/09.06.2023 г., относно престоя на осъденото лице в места за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ и задържане под стража (л. 119 от съдебното производство пред СРС). При постановяване на определението, първоинстанционният съд е обсъдил събраните пред него относими писмени доказателства и доказателствени средства.

Пред настоящата съдебна инстанция бе проведено въззивно съдебно следствие, в хода на което бяха събрани и приобщени горепосочените писмени доказателствени източници. Поради това, въззивният съд изгради своите фактически и правни изводи, както на база на доказателствата, събрани в хода на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция, така и съобразявайки събраните пред него доказателства.

Настоящият съдебен състав, действайки като инстанция по фактите и съобразявайки наведените във въззивния протест доводи, както и заявените от страните в публичното съдебно заседание, извърши собствена преценка на доказателствената съвкупност и въз основа на нея изгради изложената по-долу фактическа обстановка по делото, която, досежно 3 съдебните актове, постановени спрямо осъденото лице и наложените с тях, подлежащи на групиране наказания, е правилно установена, на база вярна и точна преценка на доказателствения материал, събран и проверен в тази насока, поради което и се споделя изцяло от въззивния съд.

Фактическата обстановка по делото е следната:

Спрямо осъденият Д. Й. С. има постановени петнадесет влезли в сила съдебни актове, правилно обсъдени в мотивната част на атакувания съдебен акт, с които са му налагани наказания „лишаване от свобода“, „пробация“ и „глоба“ за различни по вид престъпления, повечето срещу собствеността. Същите са били групиране с няколко влезли в сила определения, последното от които е това по НЧД № 375/2022 г. на РС – Монтана, влязло в сила на 14.07.2022 г.

Новото групиране на наказанията на осъденото лице, извършено с обжалваното определение на СРС, се е наложило поради влизане в сила на съдебния акт по НОХД № 3829/2023 г. на СРС – НО. С него първият съд е приел наличието на предпоставките за произнасяне по реда на чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК, по отношение предложения от защитата на осъдения начин за групиране. Така, районният съд е преценил, че са налице предпоставките по чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК за определяне на едно общо, найтежко наказание, измежду наложените на осъдения с влезли в сила съдебни актове, по НОХД № 8695/2021 г. по описа на СРС, по НОХД № 1365/2021 г. по описа на РС – Варна, по НОХД № 39/2022 г. по описа на РС – Монтана и по НОХД № 3829/2023 г. по описа на СРС, а именно наказание „лишаване от свобода“, в размер на една година и шест месеца, което наказание е постановил да се изтърпи при първоначален „строг“ режим в затвор, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС, като от него е приспаднал, на основание чл. 25, ал. 2 от НК, изтърпяната част от наказанията по включените в съвкупността дела, както и, на основание чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от НК времето, през което осъденият е бил задържан или по отношение на него е била взета мярка за неотклонение „домашен арест“ за което и да е от престъпленията, включени в съвкупността.