Определение № 349 от 20.05.2025, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 349 гр. Пазарджик, 20.05.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Венцислав Г. П. като разгледа докладваното от Венцислав Г. П. Гражданско дело № 20255200100137 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 140 от ГПК.

Образувано е по искова молба вх. № 1921/18.02.2025 г. от Н. Н. А., ЕГН **********, с адрес: Затвора – гП., против Върховен касационен съд, на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение в размер н а 30 000 лв. за причинените му неимуществени вреди от постановеното Определение № 50690/29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4355/2021 г., ІV г. о., ведно със законната лихва от датата на подаване на иск овата молба – 18.02.2025 г. до окончателното плащане на сумите, поради наруш ение на правото на Европейския съюз, на основание чл. 2в от ЗОДОВ.

С исковата молба ищецът е направил искане за изискването на гр. д. № 4355/2021 г. на ВКС, ІV г. о., в. гр. д. № 7175/2020 г. на СГС и гр. д. № 7513/2016 г. на СРС, както и за събиране на гласни доказателства за установяване на твърдяните неимуществени вреди – в първо открито съдебно заседание.

Ответникът Върховен касационен съд, чрез пълномощника З. С., също се присъединява към искането за прилагането на посочените граждански дела.

Иска съдът да задължи ищеца да посочи кои лица ще бъдат разпитване преди насрочването на откритото съдебно заседание.

Прокуратурата не е направила доказателствени искания.

По допустимостта на производството:

Юридическите факти, чието осъществяване ищецът по иска по чл. 2в от ЗОДОВ следва да твърди в обстоятелствената част на исковата молба, за да удовлетвори изискванията за редовност по чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК са посочени в Определение № 1160 от 17.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1

1319/2023 г., IV г. о., а именно: нарушената правна норма от правото на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти (сочените разпоредби от ДЕС, ЕКПЗЧОС, ХОПЕС, КРБ, обосноваващи твърдяната дискриминация по посочения личен признак); нарушението да е "достатъчно съществено" или "явно квалифицирано" и причинна връзка от нарушението да са настъпили неимуществени вреди за частноправния субект – обстоятелства, които също се твърдят от ищеца (чрез назначения особен представител). Процесуалната легитимация на страните по делото съответства на твърденията на ищеца за причиняване на вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз от ответника, а дали ответникът е материалноправно легитимирани да отговарят по иска е въпрос по съществото на спора.

Държавата участва в съдебните производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл.

7 от ЗОДОВ). Това разрешение е възприето от законодателя и в чл. 2в, ал. 1, т.

2 от ЗОДОВ (ДВ бр. 94/2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС. В този случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение.

Процесуалният ред, по който подлежат на разглеждане исковете е този по ЗОДОВ, а компетентният в случая съд е гражданският – чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ.

Сезиран е надлежният местно и родовокомпетентен съд – чл. 7 , ал. 1 и ал. 2 от ЗОДОВ вр. чл. 104, т. 4 ГПК.

На основание чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ, прокурор задължително участва в производството по ЗОДОВ, поради което съдът следва да конституира Окръжна прокуратура – Пазарджик, за да има възможност същата да изпрати прокурор за участие в производството.

Неоснователно ответникът поддържа, че съдът, сезиран с иск за обезщетяване на вреди от нарушение на ПЕС, извършено с влязъл в сила акт на национална юрисдикция, не можел да прави различни фактически констатации от тези във влязлото в сила определение. Съобразно трайно установената практика на СЕС, силата на пресъдено нещо не може да е пречка за реализиране на отговорността на държавата да обезщети вредите от такова нарушение. Изрично в мотивите към решението си по дело № C-173/03 СЕС заключава, че ПЕС се протИ.поставя на прилагането на национален закон, който изключва отговорността на държавата в случаите, в които нарушението 2 произтича от погрешното тълкуване на правото от страна на националния съд или от погрешната му оценка на фактите и доказателствата, тъй като тези дейности представляват основна част от правораздавателната дейност и неправилното им упражняване може да доведе до явно нарушаване на ПЕС.

Невъзможността държавата да бъде подведена под отговорност за нарушаване на правото на ЕС от страна на национален съд в подобни случаи означава принципът за отговорността на държавата да бъде изпразнен от смисъл.

Затова в производството по реализиране на тази отговорност сезираният съд е в правомощието си да преценява процеса по събиране и анализ на доказателствата и установяване на фактите във влязлото в сила решение на друга национална юрисдикция от гледна точка на съответствието им с ПЕС – в този смисъл Решение № 17 от 05.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1457/2020 г., ІV г. о.

Производството е допустимо.

По доказателствата:

Съдът намира, че е основателно искането да се изискат и приложат по делото посочените граждански дела.

Срокът до който страните могат да направят доказателствени искания е първото открито съдебно заседание – чл. 146, ал. 3, изр. 2 от ГПК, респ. и по нататък – в хипотезите на чл. 147 от ГПК. На това основание съдът не може да задължи ищеца предварително да посочи кои лица възнамерява да поиска да свидетелстват, т. к. и да не стори това няма санкция за неизпълнението.

На основание чл. 140, ал. 3 от ГПК производството по делото следва да бъде насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание с призоваване на страните, на които да се връчи препис от настоящото определение, а на ищеца – и от отговора на исковата молба от ответника.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПРИЕМА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ искова молба вх. № 1923/18.02.2025 г. от Н. Н. А., ЕГН **********, с адрес: Затвора – гП., против Върховен касационен съд, на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, з а заплащане на обезщетение в размер на 30 000 лв. за причинените му неимуществени вреди от постановеното Определение № 50690/29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4355/2021 г., ІV г. о., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.02.2025 г. до окончателното плащане на сумите, поради 3 нарушение на правото на Европейския съюз, на основание чл. 2в от ЗОДОВ.

На основание чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ Окръжна прокуратура – Пазарджик участва в производството.

ОБЯВЯВА на страните следния ПРОЕКТ за УСТЕН ДОКЛАД:

Предявен е иск и от Н. Н. А., ЕГН **********, с адрес: Затвора – гП., против Върховен касационен съд, на основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение в размер на 30 000 лв. за причинените му неимуществени вреди от постановеното Определение № 50690/29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4355/2021 г., ІV г. о., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.02.2025 г. до окончателното плащане на сумите, поради нарушение на правото на Европейския съюз, на основание чл.

2в от ЗОДОВ.

Предявеният иск се основава на следните фактически твърдения:

С Определение № 50690/29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4355/2021 г., ІV г. о., с което съдът не е допуснал до касационно обжалване Решение № 264985 от 23.07.2021 г. по в. гр. д. № 7175/2020 г. на СГС, с което се потвърждава Решение № 72393/14.04.2020 г. на СРС по гр. д. № 7513/2016 г., по искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗЗДскр, достатъчно съществено е нарушено правото на Европейския съюз (ПЕС), изразяващо се в нарушение на чл. 14 от ЕКЗПЧ, чл. 20 и чл. 21 от ХОПЕС, установяващи равно третиране на всички лица и забрана за дискриминация. Твърди се, че с посоченото определение на ВКС съдът, нарушавайки посочените правни норми, е осъществил дискриминация, приемайки, че лицата, изтърпяващи едно и също наказание в различни пенитенциарни заведения на територията на България не се намират при „сравними сходни обстоятелства“, тъй като според ответника „всеки затвор осигурявал различни условия за жИ.т на осъдените, които условия са обусловени от различни обстоятелства“, независимо, че лицата изтърпяват едно и също наказание, а условията, при които се изтърпяват са регламентирани от един и същ нормативен акт – ЗИНЗС и ППЗИНЗС. Ответникът е приел, че в сравними сходни обстоятелства ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него дискриминация по чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. Твърди се, че постановеният акт от ВКС безспорно е в протИ.речие с практиката на ПЕС и в нарушение на чл. 2, чл. 10 от ДЕС, чл. 20 и 21 от ХОПЕС и чл. 14 от ЕКЗПЧОС. Европейският съюз се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, принципите 4 на правовата държава и зачитането на правата на човека, включително правата на лицата, принадлежащи към малцинствата – това са ценностите, заложени в чл. 2 от ДЕС. В чл. 14 от ЕКПЗЧОС и чл. 20 и 21 от ХОПЕС, които са неразделна част от правото на съюза, също е въведена забраната за дискриминация. Поддържа се, че доколкото ищецът в касационната си жалба до ВКС се е позовал на равенството му пред закона и неговата равнопоставеност заедно с всички други граждани на Република България, както и задължението на съда да третира еднакво всички, без значение дали лишеният от свобода е осъден на дожИ.тен затвор или друго наказание, неуважаването на жалбата му от ВКС засяга неговите права и го дискриминира по признак лично положение, което само по себе си нарушава цитираните разпоредби на ПЕС. Налице е дискриминация, доколкото ответникът по делото е възприел формален подход, като че не следва да се сравняват лица, изтърпяващи едно и също наказание в различни пенитенциарни заведения. Именно вследствие на недопускането до разглеждане по същество на касационната му жалба и посочените нарушения, са причинили на ищеца твърдяните неимуществени вреди – болки и страдания, малоценност, главоболие, безсъние, чувство за отхвърляне от правосъдната система и т. н. Твърди се също така, че нарушението е достатъчно съществено, като подробно се излага и как следва да се разтълкува понятието справедлИ.ст с оглед практиката на съдилищата. Моли за уважаване на иска с присъждане на разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът ВКС депозира отговор, с който изразява становище, че исковата молба продължава да е нередовна, евентуално че исковете са неоснователни. Поддържа се, че не става ясно чрез кои действия/бездействия ответникът е причинил твърдяните неимуществени вреди. Страната е длъжна да сочи фактите, на база на които сезиращият съд е длъжен да въздаде и правото. Искът се твърди, че е недопустим и поради това, че се иска пререшаване на делото, което е приключило с влязъл в сила съдебен акт. Ако по настоящото дело се реши, че определението на ВКС по гр. д. № 4825/2022 г. е незаконосъобразно, то това би било недопустимо произнасяне съобразно чл. 297 и чл. 298 от ГПК. Не били доказани и твърдените неимуществени вреди. Поддържат се мотивите на ВКС, за да не допусне до касация подадената от ищеца касационна жалба. Излагат се подробни аргументи. Прави се възражение за прекомерност на претенцията за обезщетение, както и на претендираното адвокатско възнаграждение. Моли се за отхвърляне на иска с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

5

ДОКАЗАТЕЛСТВЕНАТА ТЕЖЕСТ в процеса се разпределя съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 о т ГПК, като всяка страна в процеса носи тежестта да докаже положителните твърдения за факти, от които черпи изгодни за себе си правни последици и на които основава исканията и възраженията си.

Повдигнатият правен спор възлага в тежест на ищеца доказването на следните предпоставки от нормата на чл. 2в ЗОДОВ: 1/ нарушение на норма на правото на Европейския съюз, която има за предмет предоставяне на права н а ищците като частноправни субекти, 2/ нарушението да е достатъчно съществено 3/ наличие на вреда (в случая неимуществена) и 4/ пряка причинно-следствена връзка между нарушението на задължението, за което носи отговорност държавата, и вредата, претърпяна от увредените лица – ищците.