Решение № 3892 от 13.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3892 гр. София, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора И. при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20211100509674 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20080637 от 29.03.2021 год., постановено по гр.дело № 43432/2017 г. на СРС, Г.О., 69 състав, е признато за установено по отношение на Ю. Д. Г., с ЕГН ********** от с.Бистрица , ул.“******* и М. Б. Г., с ЕГН ********** от с.Бистрица, ул.“*******, че дължат солидарно на „Райфайзенбанк/България/“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, р-н“Лозенец“, бул.“ *******, „ ЕКСПО 2000“, сумата от 493,70 лв., представляваща главница по договор № 0805120234945130 за издаване на национална кредитна карта „РайКарт“ със застраховка „Живот“ от 12.05.2008 г. и Анекс № 1 към него от 30.11.2009 г., ведно със законната лихва за периода от 24.04.15 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 138 лева за периода от 05.02.2010 г. до 04.11.2012 г., наказателна лихва в размер на 499,31 лева за периода от 05.03.2010 г. до 23.04.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК от 20.07.2015 г. по ч.гр.дело № 22653/2015 г. по описа на СРС, 69 състав. С решението на съда са осъдени на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК, Ю. Д. Г., с ЕГН ********** от с.Бистрица , ул.“******* и М. Б. Г., с ЕГН ********** от с.Бистрица, ул.“*******, да заплатят на 1

„Райфайзенбанк/България/“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, р-н“Лозенец“, бул.“ *******, „ ЕКСПО 2000“, сумата от 525 лева за направени по настоящето производство разноски, както и сумата от 75 лева за направени по заповедното производство по ч.гр.дело № 22653/15 г. на СРС разноски.

Срещу решението на СРС, 69 с-в е постъпила въззивна жалба от Ю. Д. Г. и М. Б.

Г., подадена чрез пълномощника им адв.М. П., с искане същото да бъде обезсилено, като недопустимо, алтернативно да бъде отменено, като незаконосъобразно и необосновано. Във въззивната жалба са изложени доводи, че обжалваното решение е недопустимо и незаконосъобразно. Претендират присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец „Райфайзенбанк/България/“ ЕАД, гр.София/ с променено наименование „Кей Би Си Банк България“ЕАД, ЕИК *******, гр.София/, чрез своя процесуален представител юрк.Д. И. оспорва жалбата, като недопустима и неоснователна по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като настоящата въззивна инстанция напълно споделя изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Райфайзенбанк/България/“ ЕАД, гр.София/ с променено наименование „Кей Би Си Банк България“ЕАД, ЕИК *******, гр.София/, срещу ответниците Ю. Д. Г. и М. Б. Г. , установителни искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.

Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни.

Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Като неоснователни следва да се преценят основните доводи изложени във въззивната жалба за недопустимост на обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика - т.9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен съд е допустимо, тъй като е постановено по допустими установителни искове, надлежно предявени по реда на чл.422, ал.1 от ГПК от легитимирана страна при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки.

Обжалваното първоинстанционно решение е допустимо - не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

На следващо място, съдът приема, че за валидното предявяване на иска по 3 чл.422, ал.1 от ГПК, кредиторът не следва отделно да обосновава и доказва интереса си, който произтича от предявяването на възражението по чл.414 от ГПК, каквото възражение в процесния случай безспорно е депозирано в заповедното производство в срока по чл.414, ал.2 от ГПК от страна на длъжниците. Касае се до иск от предвидените в закона установителни искове, предпоставките за предявяването на който, като средство за защита на признатото в заповедното производство вземане, са нормативно установени. Целта на иска при подадено от длъжника възражение, е да се установи със сила на пресъдено нещо вземането, за което е издадена заповедта, тъй като подаденото възражение е пречка за влизането й в сила, което обосновава правния интерес за предявяване на иск за съществуване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК.

Съдът приема, че процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, респективно чл.415, ал.1 от ГПК, не са налице в случаите, когато възражението по чл.414 от ГПК не е подадено в срока по чл.414, ал.2 от ГПК или не съдържа оспорване на вземането, както и когато искът е предявен за установяване съществуването на вземане за разноските. В настоящия случай длъжниците са подали възражение по чл.414 от ГПК, с изявление, че не дължат изпълнение по издадената заповед за изпълнение на парично задължение. Т.е. в случая в подаденото възражение се съдържа оспорване на вземането по издадената заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК. Правната възможност обаче за подаване на възражение по чл.414 ГПК за недължимост на вземания по заповедта за изпълнение е на разположение на длъжник, който отказва да плати доброволно, тъй като счита, че претендираните парични задължения не са дължими - не са възникнали въобще или са погасени към датата на подаване на заявлението или не са били изискуеми, респективно такива, чиито падеж не е настъпил. Процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск са налице до момента на оттегляне на възражението.

На следващо място, съдът приема, че жалбоподателите- ответници не са изложили във въззивната жалба конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение. С оглед на това, при липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението 4 не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на ответниците, във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл.272 ГПК.

С оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По отношение на разноските за въззивното производство.