Решение № 2369 от 09.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2369 гр. С. 09.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско дело № 20241110115657 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба на И. Т. Д. срещу СДВР, с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 181 ЗМВР, вр. чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че в продължение на повече от 38 години – от 12.05.1983 г. до 23.12.2021 г. е служил по трудово правоотношение – по Трудов договор № 243/12.05.1983 г. в СДВР, като последната длъжност, която е заемал е „електромонтьор“ в сектор „Административно стопанство, ремонт и строителство“ при отдел „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални дейности“. Сочи, че със Заповед № 513з11344/23.12.2021 г. на директора на СДВР трудовото му правоотношение било прекратено поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. С решение № 8598/27.07.2022 г. по гр. д. № 8675/2022 г. по описа на СРС, 72 състав, уволнението било отменено и ищецът – възстановен на заеманата преди това работа, което решение било потвърдено с решение № 2522/17.05.2023 г. по в. гр. д. № 10879/2022 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав, като на 02.08.2023 г. ищецът встъпил отново в длъжност.

Ищецът счита, че за времето на незаконното му уволнение има право да му бъде изплатена левовата равностойност на храната в размер на 120 лв. месечно, която сума се включвала в ежемесечното му възнаграждение преди уволнението, на основание Наредба № 8121з-773/01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на Министерство на вътрешните работи. Твърди, че въпреки отправеното искане в тази връзка от 08.09.2023 г., ответникът отказал да изплати процесната сума. Според ищеца е налице фактическият състав на непозволеното увреждане – 1 вследствие на незаконното уволнение за ищеца са настъпили имуществени вреди – пропуснати ползи – неизплащане на левовата равностойност на храната за периода на незаконното уволнение, вина за което има ответникът. Моли за осъждане на ответника да му заплати сумата от 2 280 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в левовата равностойност на храната, която не е била получена вследствие на незаконното уволнение за периода от 23.12.2021 г. - датата на незаконното уволнение на ищеца, до 02.08.2023 г. – датата на възстановяването му на работа, както и сумата от 585,48 лв. – мораторна лихва за периода от 23.12.2021 г. до 18.03.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на главницата. Претендира присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Не оспорва, че ищецът е бил уволнен на 23.12.2021 г., което уволнение впоследствие е било отменено и ищецът – възстановен на работа на 02.08.2023 г. Счита обаче, че на основание чл. 5 от Наредба № 8121з-773/01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на Министерство на вътрешните работи „левовата равностойност на храната се изплаща за действително отработено време“, а в случая времето, през което служителят е останал без работа, в резултат на незаконното уволнение, не се зачита за действително отработено време, поради което не е налице основание за изплащане на левовата равностойност на храната.

Оспорва да е налице пряка причинно-следствена връзка между незаконното уволнение и твърдените пропуснати ползи. Сочи също, че предоставянето на храна или левовата й равностойност не са постоянен елемент от трудовото възнаграждение. Моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.

Съдът, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно нормата на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа отговаря за вредите, причинени от него, при или по повод изпълнението на работата.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД по своята правна същност има обезпечително-гаранционна функция, която настъпва, след като натовареното лице, при или по повод изпълнението на възложената му работа, причини виновно вреди на другиму. Т. е., за да възникне тази отговорност е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: вреди, причинени на ищеца, вредите да са причинени от лице, на което отговорният п о чл. 49 ЗЗД ответник е възложил някаква работа, вредите да са причинени при или по повод изпълнението на работата и по вина на изпълнителя, при наличие на причинна връзка между тях, като вината на причинилия вредите се предполага до доказване на противното.

Освен кумулативното наличие на изброените по-горе предпоставки в ППВС № 4/30.10.1975 г. по гр. д. № 5/1975 г. е дадено разрешение на въпроса кога действително би била възможна отговорността на работодателя по реда на непозволеното увреждане в хипотеза на претендиране на вреди от незаконно уволнение, какъвто е процесният случай, а именно 2 когато работодателят, издал незаконната заповед за уволнение, недобросъвестно е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели; когато му е било известно, че липсва основание за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповедта за уволнението му.

С оглед становището на страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че ищецът в периода от 12.05.1983 г. до 23.12.2021 г. е служил по Трудов договор № 243/12.05.1983 г. в СДВР, като последната длъжност, която е заемал е „електромонтьор“ в сектор „Административно стопанство, ремонт и строителство“ при отдел „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални дейности“; че със Заповед № 513з-11344/23.12.2021 г. на директора на СДВР трудовото му правоотношение е било прекратено поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“; че с решение № 8598/27.07.2022 г. по гр. д. № 8675/2022 г. по описа на СРС, 72 състав, потвърдено с решение № 2522/17.05.2023 г. по в. гр. д. № 10879/2022 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав, уволнението е било отменено и ищецът – възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, както и ч е на основание чл. 225, ал. 1 КТ му е било присъдено обезщетение за оставане без работа в размер на 4 625,90 лв. за периода от 05.03.2022 г. до 23.06.2022 г. (съобразно направеното искане – чл. 6 ГПК), ведно със законната лихва, считано от 18.02.2022 г. до изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата над 4 625,90 лв. до претендираните 7 781,46 лв. и за периода от 24.06.2022 г. до 05.09.2022 г.; че на 02.08.2023 г. ищецът е встъпил отново в длъжност; че последно изплатената левова равностойност на храната за времето, през което ищецът действително е полагал труд при ответника е в размер на 120 лв.

Разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР предоставя правото на безплатна храна на всички служители на МВР. В този смисъл са и разпоредбите на чл. 184, ал. 4 ЗМВР и на специалната Наредба № 8121з-773/01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи, посочващи, че размерът на сумите и доволствията се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи, като законът не делегира на министъра на вътрешните работи с тази заповед да може да определя и кои лица следва да получават храна или парична равностойност. С Наредба № 8121з-773/01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи (в приложимата към процесния период редакция от 29.01.2021 г.) се определят условията и редът за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи (МВР) по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и ал.

3 ЗМВР, като несъмнено ищецът е служител на МВР, работещ по трудово правоотношение по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 3 ЗМВР.

Съгласно чл. 4 от Наредбата, служителите на МВР, на които не се осигурява храна (съгласно чл. 2 от Наредбата), получават ежемесечно левовата й равностойност, която се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи. Съгласно чл. 5 от Наредбата левовата равностойност на храната се изплаща за действително отработено време.

3

В чл. 6 от Наредбата изрично са посочени случаите, които се зачитат за отработено време: 1. времето на ползване на платен годишен отпуск; 2. времето за изпълнение на обществени и граждански задължения; 3. времето на ползване на отпуск поради временна неработоспособност; 4. командироване или специализация в чужбина при условията и по реда на Наредбата за служебните командировки и специализациите в чужбина, приета с ПМС № 115 от 2004 г. (ДВ, бр. 50 от 2004 г.) – до 30-ия календарен ден включително без прекъсване. Изключенията, при които не се заплаща левовата равностойност на храната са изброени в чл. 7 - ползване на отпуск поради бременност и раждане, предоставен за ползване със заявление; ползване на отпуск за отглеждане на дете до 2-годишна възраст или при осиновяване на дете до 5-годишна възраст; ползване на неплатен отпуск независимо от основанието; командироване или специализация в чужбина при условията и по реда на Наредбата за служебните командировки и специализациите в чужбина, приета с ПМС № 115 от 2004 г. – след срока по чл. 6, т. 4; командироване в чужбина при условията и по реда на Наредбата за командировъчните средства при задграничен мандат, приета с ПМС № 188 от 2008 г. (ДВ, бр. 70 от 2008 г.), и Наредбата за условията и реда за участие на граждански специалисти от Република България в операции и мисии на международни организации за управление на кризи извън територията на Република България, приета с ПМС № 9 от 2011 г. (ДВ, бр. 9 от 2011 г.); временно отстраняване от длъжност.

Видно от нормативната уредба, за заплащане на левовата равностойност на храната ищецът следва да е полагал труд, като в чл. 6 от Наредбата са посочени приравнените на тази хипотези. Съдът приема, че Наредбата не противоречи на чл. 181 ЗМВР, а доразвива условията, при които се изплаща левовата равностойност на храната като част от трудовото възнаграждение на служителите на МВР.

Съгласно чл. 225, ал. 1 КТ, при отмяна на уволнението като незаконно, за времето, през което работникът е останал без социално осигурен доход, работодателят дължи обезщетение, без да се изследва причинната връзка между уволнението и оставането на работника/служителя без работа, като размерът на вредите е фингиран от закона в размер на месечното му възнаграждение за шест месеца. Изхождайки от характерната престация по трудовия договор - предоставянето на работна сила, законодателят е ограничил размера на обезщетението за дължими от работодателя вреди в предвидим размер, обусловен от разумния срок, необходим за възникване на ново трудово правоотношение. Определеният в КТ режим на обезщетяване в отклонение от общите правила за неизпълнение на договорите, обуславя извод, че обезщетение над предвидения в чл. 225, ал. 1 КТ размер не се дължи, независимо дали след уволнението работникът е останал без работа за по-дълъг период.

В конкретния случай с иска си ищецът претендира от ответния си работодател обезщетение по чл. 49 ЗЗД за причинените му от незаконното уволнение имуществени вреди, изразяващи се в пропуснатите ползи да получи левовата равностойност на храната, която би получил за времето на незаконното м у уволнение - от 23.12.2021 г. - датата на незаконното уволнение, до 02.08.2023 г. – датата на възстановяването му на работа.

Независимо, че ищецът е имал право на левовава равностойност на храната в размер на 120 4 лв. месечно, изплащани към трудовото му възнаграждение, исковете са недоказани в своето основание (чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД). В трайната практика на ВКС е прието, че при незаконно уволнение работодателят дължи обезщетение за имуществени вреди само във вида и размерите, посочени в специалния закон – чл. 225 КТ. Вредата, за която работодателят дължи на работника или служителя си обезщетение при незаконното му уволнение, се съизмерява само с пропуснатото от последния трудово възнаграждение или с разликата в трудовите възнаграждения (между получаваното преди уволнението и по-ниското по размер възнаграждение по нововъзникнало правоотношение) за предвидения в чл. 225 КТ шестмесечен максимален срок. Тази материалноправна разпоредба е специална спрямо чл. 49 ЗЗД. При наличието на специална регламентация по чл. 225 КТ (преди по чл. 93 КТ стар), работникът или служителят не може основателно да разшири обема на тази отговорност на своя работодател и да предяви против него иск за обезвреда на общото основание по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД. Ако предяви такъв иск, той е неоснователен само на това основание, защото при незаконно уволнение специалният чл. 225 КТ не допуска работодателят да заплаща по-високо и/или за други вреди обезщетение. При наличие на изрична разпоредба - чл. 225, ал. 1 КТ, работникът или служителят не може да разшири обема на отговорността му чрез предявяване на иск на общо основание - чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД.