Решение № 1621 от 06.12.2019, Районен съд - Пазарджик

Р

Е Ш Е

Н И Е

№

Гр. Пазарджик, 06.12.2019 година

В

ИМЕТО НА НАРОДА

ПАЗАРДЖИШКИ РАЙОНЕН СЪД, XXXII-ри граждански състав, в публично заседание на шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА

Секретар: Иванка Панчева като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 3617 по описа за

2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Обективно съединени искове с правно основание чл.26 от ЗЗД и при евентуалност иск по чл.143, ал.5 от ЗПП, вр. чл.

19 и чл.22 от ЗПК.

Производството е образувано по искова молба на ищеца И.Д.А., ЕГН ********** ***, чрез пълномощника адв.Д.Ф. от САК, против „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София, ул.”**** ” № 29, ет.7, представлявана от управителя Н.П..

Предявен е конститувен иск с правно основание чл.26 ЗЗД - за прогласяване нищожност на Договор за паричен заем № 187858/30.05.2028г. сключен между И.А. и „Сити кеш“ ООД, като противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК. При евентуалност и в случай, че не се уважи този иск се иска прогласяване нищожност на клаузи на чл.6, вр.чл.8 и чл.7, ал.4 от

Договор за паричен заем № 187858/30.05.2028г. , като неравноправни по смисъла на чл. 143, т.5 ог ЗПК.като противоречащи на добрите нрави, като заобикалящи изискванията на чл. 32 и на чл. 33 от ЗПК. както и на чл. 19, ал. 4 от 311К и като нарушаващи разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК с произтичащите правни последици по чл. 22 във вр. с чл. 23 от ЗПК.

Ищецът твърди, че а 30.05.2018 г. е сключил с ответното дружество “Сити Кеш” ООД договор за паричен заем № 187857. по силата на който са му били предоставени в собственост заемни средства в размер на 800 лв., при фиксиран годишен лихвен процент по заема - 40,08% и годишен процент на разходите - 47,79 %. Договорно установеният срок за погасяване на заема е 11 месеца с месечна погасителна вноска за първите 3 месеца в размер на 26.76 лв. и по 115.61 лв. за останалите 8 месеца. Съгласно чл. 6 от договора, заемополучателят следва да осигури в срок до три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор едно от двете предвидени обезпечения: поръчител, отговарящ на условията, описани в чл. 9, ал.

2 от Общите условия към договора за заем или банкова гаранция, като при неизпълнение съгласно чл.8 от договора той дължи неустойка в размер на 985.96 лв.. която следва да престира разсрочено към погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка в размер на 154,28 лв. за първите три месеца и на 65.39 лв. за останалите осем месеца, с която падежното вземане нараства на 181 лв. месечно.

На основание на чл. 7, ал. 4 от договора, вземанията на кредитора за главница, дължимата към момента договорена лихва, обезщетения за забава и дължими неустойки ставали автоматично предсрочно изискуеми в случай на забава на плащане на две месечни погасителни вноски, без да е необходимо уведомление до заемополучателя за настъпването на последиците на загубване на преимуществото на срока, като при настъпване на събитието по тази алинея, той дължал на търговеца неустойка за предсрочна изискуемост в размер на 20 % от горепосочените суми.

Ищецът усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължал плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен, поради следните съображения:

Счита, че с договорения в чл.3, ал. 7 фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,08 % се нарушавали добрите нрави и в ущърб на потребителя и в разрез с изискванията на добросъвестността, се внасяло неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитната сделка, поради което била налице нищожност на уговореното възнаграждение.

Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.

Или както било прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д . № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност ...."

Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума/.

При заем с кратък срок на ползване от 11 месеца, уговарянето на възнагра-дителна лихва от 40.08 % не било обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Толкова висока възнаградителна лихва не била типична дори за дългосрочните банкови кредити /над 15 години/, когато рискът на заемодателя бил увеличен поради възможните инфлационни процеси. Освен това, реалният размер на дължимата договорна лихва бил в по-голям размер от предвидените в договора 40.08 %, поради скритото увеличаване на печалбата на кредитодателя, чрез включването на договорката по чл.6 във връзка с чл.8 за заплащане на неустойка, за която излагам следните съображения:.

Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока били Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. но гр. д. 315/20051. на ВКС, 2 г. о.;

Решение № 1270/09,01,2009 г. но гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;

Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. па ВКС, 4 г.о.

По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 40,08 % годишно, към която следвало да се добави уговорената по чл.8 от договора неустойка, надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Процесната клауза на договора, накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето. Поради което същата се явявала нищожна.

Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.

Също така, съгласно чл. 26. ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора можело да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като законодателят не е бил въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на задължителното тълкуване с редица преюдициалн заключения на Съда на ЕС, с които е дадено разрешението, че националните съдилища не са овластени да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи, че договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът, тъй като ако на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13 относно неравноправнте клаузи, понеже би способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя. В тази връзка сочи дело С-618/10, ВапсоЕsрапоldеСгеditо SА, дело С-488/11,

DirkFrederikAsbееkВгusse и

КаtаrnadeМаnGагаbitо и С-397/11, ЕrikаJoros.

Неприложима била и втората хипотеза на чл.26, ал.4 от ЗЗД. тъй като договорът за потребителски кредит не би могъл да бъде сключен без недействителната му част, защото той нормативно бил уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Поради това се формирал изводът, че недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до нищожността на целия договор.

Аргумент за недействителност на договора на това основание можело да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл.

11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен.

От изложеното следвало, че законът поставял важен акцент на посочената уговорка относно цената на заемните средства - поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по кредита /чл. 11, ал. 1. т.9 ЗПК/.

Нищожността на клаузата, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит- лихвения процент представляваща част от същественото съдържание на договора правело цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение отговаряло и на задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който приемал, че Директивата допуска възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (в този смисъл били Решение по делоС-453/10, Регеniсоvа и Регеniс.

, точка 35 и С-397/11, ЕrikаJoros, точка 47).

По отношение на аргументите на ищеца, че договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави, тъй като тя надхвърляла значително размера на законната лихва, сочи и следните допълнителни аргументи. По силата на чл.6 от договора, страните са се споразумели заемополучателят да предостави при условията на алтернативност следните обезпечения: 1/ банкова гаранция или 2/ поръчители, отговарящи на изискванията, регламентирани в чл. 9. ат. 2 от ОУ.

Предвидената в чл.8 от договора неустойка в размер на 985.96лв. била скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19. ал.

1 от ЗПК. Поради което не били спазени изискванията на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК, с произтичащите правни последици по чл. 22 във вр. с чл. 23 от ЗПК.

Неустоечната клауза по чл.8 от договора била нищожна и като противоречаща на чл.143, т.5 от Закона за защита на потребителите, като заобикаляща изискванията на чл. 19, ал.

4 от ЗПК и като сключена в нарушение на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД. Ако бъдело уважено доказателственото искане по чл.190 от ГПК за представяне по делото на Общите условия по договора за паричен заем, ищеца щял да посочи допълнителни аргументи за ограниченията. поставени на кредитополучателя относно изискванията на които трябвало да отговарят поръчителите.