Решение № 179 от 03.05.2023, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 179 гр. Кюстендил, 03.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско дело № 20231500500175 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) вр. Глава ХХV от ГПК – „Бързо производство“ - чл. 310 и сл. от ГПК.

Компетентността на настоящия съд е опредЕ. по реда на чл. 23, ал. 3 от ГПК с Определение № 887/2023 г. на Апелативен съд – София по ч.гр.д. № 259/2023 г., след като целият състав на първоначално сезирания Окръжен съд – Благоевград се е отстранил от разглеждането на делото на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК.

Съдът е сезиран с въззивна жалба, депозирана от „МБАЛ-Благоевград“ АД-гр.

Благоевград, със седалище и адрес на управление: гр. Благоевград, ул. “***“ № 60, ЕИК ***, представлявано от изпълнителния директор ***, чрез Еднолично адвокатско дружество „С.“ с Булстат ***, представлявано от управителя адв. И. С. от АК-Благоевград, с адрес на упражняване на дейността гр. Благоевград, ул. „***“ № 32, ет., офис № 3, насочена против Решение № 519/20.09.2022 г., постановено по гр.д.

№1595 от описа на Районен съд – Благоевград (БлРС) за 2022 г.

Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно, постановено при нарушение на процесуалноправни норми.

Конкретизира се, че Е. Б. Л. - *** имала сключен трудов договор с „МБАЛБлагоевград“ АД-гр.Благоевград, като заемла длъжността Началник на инфекциозно отделение и място на работа в него по силата на Допълнително споразумение № 205/15.12.2020 г., след проведен конкурс за срок от 3 г. С последното било договорено основно трудово възнаграждение в размер на 2000 лв., при допълнително възнаграждение за стаж и професионален опит 26 г. – 520 лв., както и допълнително възнаграждение в размер на 500 лв. месечно със срок за изплащане - „до края на 1 епидемията COVID 19”.

За времето от 2020 г. до 31.03.2022 г. последната добавка била изплащана.

Твърди се, че след 01.04.2022 г. епидемичната обстановка вече не действала, заради което и след този момент добавката не се дължала.

Неправилно първостепенният съд приел, че целта на допълнителното трудово възнаграждение била де се стимулират лекарите и здравните работници да работят в опасна среда с пациенти, болни от Ковид-19. Действителният смисъл на процесната клауза за допълнително трудово възнаграждение била да компенсира ищцата, в качеството й на началник инфекциозно отделение, за полагания от нея особен вид труд, изразяващ с в полагане на грижи за хора, страдащи от едно сериозно заболяване.

За работа във вредна среда законодателят предвидил намалено работно време - 7 часа (съгласно Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява намалено работно време) и по-голям размер на платения годишен отпуск.

Неправилно било и приетото от БлРС, че след 31.03.2022 г. епидемията от Ковид-19 не е свършила. Сочи се, че епидемичните обстановки се обявявали от съответните здравни инспекции, касаещи съответната област, на база регистрирани високи ниви на заболеваемост, свързана с Ковид 19, на територията на област Благоевград и рязкото покачване броя на заболелите и достигнати епидемични стойности на заболяемостта. Съответното РЗИ обявявало епидемична обстановка и въвеждало противоепидемични мерки. По делото не била приложена справка за периода 01.04.2022 г. до 31.05.2022 г. от РЗИ - Благоевград, по отношение на заболеваемостта, свързана с Ковид - 19, заради което не било установено, че тя достигнала епидемични стойности, като нямало и обявена епидемична обстановка.

Липсвало връчено предписание за изпълнение на противоепидемични мерки, свързани с Ковид-19, след 01.04.2022 г., като след тази дата работата се върнала в обичайния си ход.

При развитите доводи иска да бъде обезсилено Решение № 519/20.09.2022 г., постановено по гр.д. №1595 от описа на Районен съд – Благоевград (БлРС) за 2022 г., т.к. искът бил недоказан и неоснователен, както и да бъдe отменено като неправилно и да се реши спорът по същество, като се отхвърли изцяло претенцията на ищцата.

Не се ангажират доказателства и не се поддържат доказателствени искания.

Претендират се деловодни разноски както за първата, така и за въззивната инстанция.

В законоустановеният срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Е. Б. Л. - ***, чрез адв. А. Б. от АКБлагоевград, в който се твърди, че решението е валидно и допустимо, като се поддържат доводи за правилност и обоснованост на атакувания съдебен акт.

Поддържа се още, че правилни и съответни на доказателствата по делото са изводите на БРС, че липсва връзка между допълнителното възнаграждение, уговорено между страните със срок „до края на епидемията C O V I D 19” и извънредната епидемична обстановка, обявена с решение на МС и прекратена понастоящем. Касаело се до две напълно различни обстоятелства, които нямали връзка едно с друго, доколкото допълнителното трудово възнаграждение по никакъв начин не било обвързано с извънредното положение или извънредната обстановка. Както правилно било посочено и във въззивната жалба - последната представлявала временно ограничаване на правата на гражданите по ред, посочен в чл. 84 т. 12 от Конституцията на Република България, докато епидемията била именно широко разпространение на 2 заразна болест, което може да се извършва и без да има ограничения в правата на гражданите. Тази разлика била направена и в Решение № 10 от 23.07.2020 г. на КС на РБ по к. д. № 7/2020 г. (относно конституционосъобразността на извънредните мерки в областта на здравеопазването). От това следвало, че „епидемията COVID 19” и извънредната обстановка по повод на тази епидемия, са две различни обстоятелства, които имат различни правни последици, респ. не са еднозначни.

Сочи се, че действително страните по настоящото дело са страни по трудово правоотношение. С подписан между тях договор било уговорено допълнително възнаграждение, което е срочно и за което бил посочен краен срок. С установяване на факта, че този краен срок не е настъпил - не е настъпил краят на епидемията COVID 19 като вид инфекциозно заболяване, което имало широко разпространение, липсвало основание за прекратяване изплащането на уговореното допълнително възнаграждение.

Неоснователни и без връзка с предмета на спора били и възраженията относно административният орган, обявяващ извънредни епидемични обстановки и респ. липсата на обявена такава за спорния период от време. Епидемията представлявала широкоразпространяващо се заболяване, а епидемичната обстановка - съвкупност от обявени допълнителни ограничения, свързани със защита здравето и живота на гражданите. Доколкото в процесното допълнително споразумение към трудовия договор не се говорело за обстановка - то същата правилно не била взета предвид от решаващия първоинстанционен съд.

Позовава се на текста на чл. 158 ал. 5 от Закон за здравето, в който законодателят отново направил изрично разграничение между тези видове извънредни обстоятелства, като счита за неоснователни доводите на жалбоподателя, че епидемията е приключила с отмяна на извънредната епидемична обстановка. Твърди, че широкото разпространение на заболяването COVID 19 продължавало и към момента, а дали по повод на това ще се въведат или не ограничителни мерки, нямало значение за предмета на делото и дължимостга на допълнителното трудово възнаграждение.

С въззивната жалба се правел опит за въвеждане на нови твърдения, за които обаче била настъпила процесуална преклузия. В това число се коментирали отпуски, намалено работно време и др. обстоятелства, които доводи не били поддържани нито с отговора на иска, нито в хода на производството пред PC.

Относно соченото в жалбата, че не са ангажирани доказателства, които да установят какъв е размера на заболяваемостта, както и за достигането на епидемични стойности на същата, също била налице преклузия.

Поддържа се още, че след като ответното дружество се позовава на наличие на основание за прекратяване изплащането на договореното допълнително възнаграждание, то в негова тежест е било да го докаже. Това обаче, не било сторено, като ответникът не ангажирал каквито и да било доказателства, които да установяват отпадане на епидемичния характер на заболяването COVID 19. Точно обратното - с отговора на иска било заявено единствено твърдение, свързано с отмяна на извънредната обстановка, но не и с отпадане на епидемичното разпространение на болестта.

С посочените твърдения се иска атакуваният съдебен акт да бъде потвърден.

Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Не се ангажират доказателства и не се поддържат доказателствени искания.

3

В съдебно заседание представител на въззивника не се явява. С писмено становище, постъпило след съдебното заседание, жалбата се поддържа. Ответната по нея страна я оспорва чрез процесуалния си представител, който поддържа и отговора си по нея.

Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от състава, който го е постановил.

Решението, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционният съд е разгледал допустими искове, предявени от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба. В този смисъл неясно е искането за обезсилване на съдебния акт, доколкото то не е обосновано с конкретни съображения. При служебна проверка в тази насока също не се констатираха обстоятелства, налагащи санкция на акта от вида на поисканата. Прецизността обаче, изисква де са поясни, че съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. В случая нито една от посочените хипотези не е налице, заради което обезсилване на атакуваното решение не се следва.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящият съдебен състав, след преценка на събраните доказателства, намира следното:

В хода на първоинстанционното производство е постановено съдебно решение, с което исковата претенция е била уважена, а ответното дружество „МБАЛ-Благоевград“ АД-гр.Благоевград е било осъдено да заплати на ищцата Е. Б. Л. – ***, сумата от 1000 лв., представляваща неизплатени допълнителни трудови възнаграждения за периода от 01.04.2022 год. до 31.05.2022 год. (по 500 лв. месечно), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 07.07.2022г., до окончателното погасяване. В полза на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК са присъдени и сторените деловодни разноски в размер на 300 лв.

За да постанови акта си сезираният съд е приел фактическата обстановка в мотивите на решението си, която този съдебен състав намира за пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, като възражения по установеното не са заявени.

Действително между страните в настоящото производство не е спорно, че в процесния период (от 01.04.2022 год. до 31.05.2022 год.) ищцата е заемала длъжността „началник на инфекциозно отделение“ при ответното дружество, по силата на безсрочно трудово правоотношение. В този смисъл са и ангажираните по делото 4 писмени доказателства - Допълнително споразумение към трудов договор № 509/15.12.2020 г. С него е било договорено основно трудово възнаграждение в размер на 2000 лв., при допълнително възнаграждение за стаж и професионален опит 26 % – 520 лв., като е определено и допълнително възнаграждение в размер на 500 лв. месечно със срок за изплащане - „до края на епидемията COVID 19”.