Решение № 4537 от 20.06.2019, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Гражданско дело 13637/2017
- Вид
- Решение № 4537
- Подписан
- 20.06.2019
- В сила
- 05.09.2020
- Състав
- ДЕСИСЛАВА НИКОЛАЕВА ЗИСОВА
Цитирани разпоредби
- чл.154, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.181 · Граждански процесуален кодекс
- чл.290 · Граждански процесуален кодекс
- чл.417 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.240, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.292, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.36 · Закон за задълженията и договорите
- чл.38, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.44 · Закон за задълженията и договорите
- чл.141, ал.1 изр.3 · Търговски закон
- чл.141, ал.7 · Търговски закон
- чл.235, ал.4 · Търговски закон
Р Е Ш
Е Н И Е
№……… гр. София,
20.06.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в публичното заседание на двадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА ЗИСОВА при секретаря Панайотова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 13637/2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на А.И.М., с която е предявен срещу А.С.М. Б. ООД иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.44 ЗЗД, вр. чл.535 ТЗ за сумата от 90000 евро, представляваща вземане по запис на заповед от 08.11.2011 г., заедно със законната лихва от датата на заявлението по чл.417 ГПК – 25.04.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че на 08.11.2011 г. ответното дружество е издало в негова полза запис на заповед за процесната сума, по който не е получил плащане на падежа – 25.04.2014 г., поради което се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за вземането по записа на заповед.
Ответникът оспорва предявения иск. Оспорва между страните да е налице каузално правоотношение, във връзка с което да е бил издаден записът на заповед. Твърди, че с процесния запис на заповед ищецът, обозначавайки се като законен представител на ответното дружество, го е задължил към себе си, както и че записът на заповед е антидатиран – съставен на дата, към която ищецът вече е освободен като законен представител, но с посочена в документа предходна дата, на която все още ищецът е бил вписан управител. Позовава се на писмена декларация на ищеца от м.07.2016 г., в която същият е заявил, че няма финансови претенции към дружеството. Позовава се на изтекла погасителна давност.
С допълнителната искова молба ищецът е навел твърдения за наличието на каузално правоотношение – договор за заем, предоставен на дружеството на 08.11.2011 г. по банков път.
С отговора на допълнителната искова молба ответникът е оспорил съществуването на заемно правоотношение по съображения, че посочената сума е била преведена по сметка на ответника от ищеца, но същата е била собственост на другия съдружник в дружеството – С.Б., който я е предоставил на управителя, за да я внесе по сметка на дружеството и е била предназначена за закупуване на недвижим имот от БИГЛИ III ООД с нотариален акт № 7, том II, рег. № 13242, дело № 151/2012 г. Твърди, че до 17.08.2015 г. ищецът е бил управител на ответното дружество и ако действително дружеството е имало задължение към него по записа на заповед с падеж 25.04.2014 г., ищецът е щял да се удовлетвори още когато е бил управител с оглед управителните му правомощия; че според дружествения договор за отпускане на кредити от страна на дружеството е необходимо решение на Общото събрание, взето с единодушие.
Съдът, след като се запозна със становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
По иска по чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.44 ЗЗД, вр. чл.535 ТЗ:
Представен е запис на заповед, издаден на 08.11.2011 г. от А.И.М. в качеството на управител на А.С.М. Б. ООД, с който издателят се е задължил безусловно да заплати на А.И.М. сумата от 90000 евро на 25.04.2014 г. Записът на заповед носи подпис за издател, до който саморъчно са изписани имената на А.И.М..
Видно от записа на заповед, на
25.04.2014 г. А.И.М. го е предявил за плащане на себе си в качеството си на управител на А.С.М. Б. ООД и в последното качество го е приел за плащане без възражения и протест.
Ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, изд. по ч.гр.д. № 25396/2017 г. на СРС, 29 състав, с която А.С.М. Б. ООД е осъдено да му заплати сочената сума.
Представена е вносна бележка от
08.11.2011 г. (л.82), от която е видно, че
А.И.М., посочен като вносител, е превел по сметка на А.С.М. Б. ООД сумата от 90000 евро с основание: „захранване на сметка“.
Установява се от заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото, че на посочената дата сума в размер на 90000 евро действително е постъпила по сметка на дружеството на основание: „захранване на сметка“ и същата е била осчетоводена в дружеството като заем от С.Б., отразен и в обявения в Търговския регистър Годишен финансов отчет за 2011 г. На вещото лице е била представена митническа декларация от 08.11.2011 г., с която А.И.М. е внесъл в Б. сума в размер на 90000 евро с посочени в декларацията произход и предназначение на средствата: „от стопанска дейност за купуване на недвижим имот“.
От показанията на свидетелката К.Ф.се установява, че съдружниците А.И.М. и С.Б. са внасяли по сметка на дружеството лични средства, с които същото да развива стопанска дейност по закупуване на имоти, като паричните средства първо са внасяни в страната в брой с митническа декларация.
Съгласно чл.240, ал.1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, поради което се счита сключен с предаването на паричната сума/заместима вещ от заемодателя на заемателя. Предаването на сумата обаче не е достатъчно, за да обоснове извод за наличие на заемно правоотношение, тъй като сумата може да бъде предадена като дарение, в изпълнение на нравствен дълг, в изпълнение на изискуемо парично задължение и т.н. За да се приеме, че е налице договор за заем следва да се установи постигнато съгласие между страните за предоставяне на пари или други заместими вещи срещу поемане на задължение за връщането им, както и предаването им от заемодателя на заемателя.
В случая от представената вносна бележка се установява, че на 08.11.2011 г. А.И.М. е внесъл по сметка на А.С.М. Б.
ООД сума в размер на 90000 евро, но по делото не са ангажирани доказателства помежду им да е било постигнато съгласие, че сумата се предоставя срещу задължение за връщането й, тъй като в счетоводството на дружеството постъпилият на посочената дата и в процесния размер превод е бил осчетоводен като заем, но не от А.И.М., а от другия съдружник С.Б.. Към този момент управител на А.С.М. Б.
ООД е бил А.И.М. и той е отговарял за дейността на дружеството, част от която е било и осчетоводяването на получените суми. Ако тези 90000 евро са били предмет на договор за заем, обезпечен с процесния запис на заповед, крайно нелогично е да се приеме, че А.М. би дал разпореждане или допуснал те да бъдат осчетоводени като заем, получен от С.Б.. За наличие на заемно правоотношение не може да се направи извод и от основанието, вписано във вносната бележка в банката – „захранване на сметка“ – последното обичайно сочи внасяне на собствени на титуляра на сметката суми, а не собствени на трето лице и предадени по силата на договор за заем. По изложените съображения не се установява твърдяното от ищеца каузално правоотношение по договор за заем да е възникнало, поради това не следва да се обсъжда връзка с издадения запис на заповед.
На следващо място, съдът намира, че процесният запис на заповед е нищожен поради противоречие с императивната норма на чл.38, ал.1 ЗЗД по следните съображения:
От страна на ответника е наведено възражение, че А.И.М. е въвел в дълг юридическото лице със сумата от 90000 евро, платима към самия себе си вече като физическо лице и подписите както на издателя, така и на поемателя са на едно и също физическо лице. Горното е видно и от самия запис на заповед, представен по делото.
Съгласно чл.38, ал.1 ЗЗД представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това.
Съгласно чл.44 ЗЗД правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения, поради което забраната на чл.38, ал.1 ЗЗД намира приложение и по отношение на едностранните сделки като записа на заповед.
Приложимостта на разпоредбата на чл.38, ал.1 ЗЗД в тясната хипотеза на предл.2 /при т.нар. „множествено представителство“/ към органното представителство на търговските дружества, когато се касае за сключване на търговска сделка от едно и също лице като органен представител на две търговски дружества, е отречена с постановената задължителна съдебна практика – Тълкувателно решение № 3/15.11.13 г. по тълк. д. № 3/13 г. на ОСГТК на ВКС. Със същото е прието, че доколкото органният представител на търговското дружество е неделима част от самото юридическо лице, нему е признато правото волята му, като физическо лице, да бъде счетена във външните отношения за воля на юридическото лице. Предоставените на управителя по силата на закона представителни функции /а не пълномощия по смисъла на общите разпоредби на гражданското право/ са свързани с осъществяването на търговската дейност на дружеството и поради това - с участието му в търговския оборот. Необходимостта от това да бъде гарантирана сигурността на последния в съответствие и с изискванията на европейското законодателство /чл.9, ал.1 от Първа директива на ЕС 68/151/ е наложило установяване по законодателен път на непротивопоставимост на въведените с дружествения договор или по решение на общото събрание ограничения в представителните функции на дружествените органи - чл.141, ал.1 изр.3 ТЗ и чл.235, ал.4 ТЗ /последната - касаеща акционерните дружества/.
Недопустимостта на такова ограничаване е с оглед защитата на третите лица, участници в оборота, на които вътрешните за дружеството отношения са чужди. Тъй като при изразяване на воля за сключване на сделка от едно и също физическо лице в качеството му на управител на две различни търговски дружества, всяко от тях представлява самостоятелно обособен правен субект и поради това е външно за отношенията между другото и неговия управител лице, приложението на забраната на чл.38, ал.1 пр.2 ЗЗД се изключва от специалните норми на чл.141, ал.1 изр.3 ТЗ и чл.235, ал.4 ТЗ. По отношение на двете търговски дружества и на всички останали трети за сделката лица тя поражда действие, а евентуални вредоносни за всяко от тях последици от нея в отношенията му с неговия управител се уреждат по правилата за т.нар. „управителски деликт“.
Не така стои въпросът за приложението на чл.38, ал.1, предл.1 ЗЗД в случаите, когато управителят на търговското дружество сключва договор от негово име със самия себе си в качеството си на физическо лице. Правоотношението между търговското дружество с ограничена отговорност и неговия управител възниква по силата на овластяване - с договор за възлагане на управлението /чл.141, ал.7 ТЗ/, който се сключва след решение на Общото събрание и се урежда по правилата на договора за поръчка по ЗЗД. Независимо, че представителната му власт не възниква нито от разпоредба на закона, нито чрез упълномощаване /чл.36 ЗЗД/, вътрешните отношения между дружеството и него като физическо лице са отношения между представляван и представител, доколкото управителят действа от името и за сметка на дружеството, като придобива права и поема задължения, възникващи направо за последното, както е в случаите при пълномощие, съгласно разпоредбата на чл.292, ал.1 ЗЗД. Сключвайки с представляваното от него дружество облигационна или вещно-прехвърлителна сделка като физическо лице, в тези отношения управителят встъпва като самостоятелен гражданско-правен субект, воден от собствен интерес и в тях той не е такова трето лице, на които вътрешните за дружеството отношения са чужди – нему вътрешните уговорки и ограничения са известни. Поради това спрямо него са приложими общите граждански разпоредби, включващи и забраната на чл.38, ал.1 предл.1 ЗЗД да договаря в лично качество с представляваното от него лице.
По тези съображения в случаите на договаряне на органен представител на търговско дружество от името на дружеството лично със себе си намира приложение забраната на чл.38, ал.1 предл.1 ЗЗД /в посочения смисъл - решение № 14 от 27.01.2017 г. по т.д. № 1453/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 91 от 16.04.2018 г. по гр.д. № 3513/2017 г. на ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК/.
Разпечатката съдържа 37 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7525e12d-9547-4cab-9617-c5f6e27c57d4