Решение № 136 от 27.07.2026, Окръжен съд - Ямбол

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 136 гр. Ямбол, 27.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Яна В. Ангелова

Калина Ив. Стоянова при участието на секретаря Ц. Х. Г. като разгледа докладваното от Красимира В. Тагарева Въззивно гражданско дело № 20262300500196 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано по въззивна жалба на Б. П. Б. от гр.*****, подадена от пълномощника адв.К., против Решение №204/15.04.2026 г., постановено по гр.д. №2913/2025 г. по описа на Ямболски районен съд, с което е уважен предявеният от Ц. Л. Й. иск по чл.108 ЗС и по отношение на Б. П. Б. от гр.***** е прието за установено, че Ц. Й. е собственик на старинна „Икона на Дева Мария с младенеца“, изобразяваща Дева Мария със синьо облекло, с приблизителни размери 50/70 см, с неизвестен автор, находяща се в дома на ответника Бл.Б. и същият е осъден да предаде на Ц. Й. владението върху същата икона, както и да й заплати направените по делото разноски в размер на 638,81 евро.

Оплакването в жалбата е за недопустимост, както и за неправилност на оспореното решение, поради нарушение на материалния закон, нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Въззивникът поддържа на първо място, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по нередовна искова молба. Сочи, че процесната вещ – икона, предмет на ревандикационния иск, не е била надлежно индивидуализирана в исковата молба съобразно изискванията на чл.127, ал.1 ГПК и задължителната съдебна практика, като индивидуализацията следва да е с такива признаци, които макар да са в зависимост от конкретната вещ, следва да са толкова на брой, че да са достатъчни за отграничаването й от друга вещ от същия вид, а ответникът от своя страна да може да възрази, да оспори собствеността на ищеца и да се позове на правото си на собственост. Съдът неправилно приел, че процесната вещ е надлежно индивидуализирана, позовавайки се на практика на ВКС, която според въззивника не е приложима в разглеждания случай, тъй като по посоченото дело на ВКС липсвал спор, че делбеното имущество е съсобствено, докато в случая ответникът не е признал съществуването на иконата и владението върху нея. Според въззивника, в случая съдът се е произнесъл и в нарушение на принципа на диспозитивното начало, установен в чл.6, ал.2 ГПК, тъй като допълнил и внесъл промени в предмета на иска, като в диспозитива на решението очертал вещта по друг начин. Поддържа още, че районният съд се е произнесъл и по непредявен иск, като вместо да се произнесе по двете посочени от ищцата придобивни основания – 1/2ид.част получена по наследство от баба си 1 и 1/2 ид.част придобита чрез сделка с ответника и заплащане на 10 000лв., които основания не са доказани, съдът обсъждал други незаявени придобивни способи и изложил объркани мотиви, според които бабата на ищцата е наследник на 1/3ид.част, получена от съпруга й (дядото на ищцата), както и че ищцата е наследник на баба си по право на заместване и е придобила ½ ид.част от нейното имущество. В жалбата въззивникът сочи също, че решението е неправилно по същество, като твърди, че ищцата не е доказала правото си на собственост върху процесната вещ, включително наличието на сделка за покупка на ½ ид.част, както и че не е доказала вещта да се намира във фактическата власт на ответника.

Въззивникът излага доводи, че съдът неправилно е кредитирал свидетелските показания и е направил необосновани фактически изводи относно принадлежността и местонахождението на вещта. Оспорен е и извода на районния съд относно възражението за придобивна давност. Според въззивника, съдът неправилно е приел това възражение за преклудирано и не е обсъдил по същество твърденията му за придобиване на вещта в резултат на давностно владение, като съображенията са, че по отношение на нередовна искова молба, каквато е настоящата молба, не настъпва преклузия на права и затова е направено бланкетно възражнение за придобивна давност.

По изложените съображения въззивникът моли ЯОС да обезсили обжалваното решение като недопустимо и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд или да го отмени като неправилно и да отхвърли предявения иск, с присъждане на направените разноски.

Въззиваемата страна Ц. Л. Й., чрез пълномощника си адв. С. В., е депозирала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като изцяло неоснователна. Изложените съображения са, че исковата молба е редовна и процесната вещ е достатъчно индивидуализирана с оглед конкретните особености на спора, който спор е от години именно относно една конкретна икона и не е съществувала неяснота относно предмета на делото. Въззиваемата е оспорила твърдението за произнасяне по непредявен иск, като счита, че обсъждането от първоинстанционния съд на обстоятелства относно произхода на правото на собственост и владението върху вещта представлява част от анализа на събраните доказателства и не води до изменение на предмета на делото. Поддържа се в отговора, че по делото е доказано правото на собственост на ищцата върху процесната икона, както и че същата се държи от ответника без правно основание, като районният съд е обсъдил подробно свидетелските показания и останалите доказателства по делото и е достигнал до правилни фактически и правни изводи, а възражението за придобивна давност е преклудирано, тъй като не е било своевременно въведено в процеса, като и по същество не са били установени предпоставките за придобиване на вещта по давност от ответника.

По тези съображения въззиваемата страна моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, с присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

В о.с.з. въззивната жалба се поддържа от пълномощника на въззивника адв.К., която пледира за уважаване на жалбата, с присъждане на разноските пред двете инстанции, като представя и писмена защита.

Въззиваемата страна, чрез процесуалния представител адв.Б.В., моли за потвърждаване на оспореното решение, като настоява и за присъждане на разноските пред настоящата инстанция.

ЯОС намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от легитимирана страна и в срока по чл.259, ал.1 ГПК, поради което може да се разгледа по същество.

За да се произнесе, съдът установи от фактическа и правна страна следното:

Производството по делото е образувано по предявен от Ц. Л. Й. от гр.*****, срещу Б. П. Б. от гр.***** иск по реда на чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на ищцата и предаване на владението на наследствена икона на Дева Мария с младенеца, с размери приблизително 50/70см., без обков.

Видно е от изложеното в исковата молба, че правото си на собственост върху иконата ищцата е обосновала с твърденията, че иконата е принадлежала на семейството от страна на баща й, като по традиция се е предавала на най-големия син/дъщеря – 2 принадлежала е на прабабата на ищцата, след това на дядо й, който е най-големият син, след това на бащата на ищцата, който е починал преди баба й, която докато е била жива е пазела иконата в дома си и казвала на всички останали в семейството, че иконата принадлежи на ищцата като наследствено предаване. Бабата настоявала ищцата да вземе иконата, но тъй като ищцата живеела със семейството си в Англия, не могла да я изнесе от страната. Бабата на ищцата починала на 20.12.2014г., като след нейната смърт ответникът, който е чичото на ищцата, взел иконата и за да я върне на ищцата, двамата се разбрали ищцата да получи 10 000лв. по-малко от продажбата на наследствен от бабата апартамент. След сделката с апартамента ищцата започнала да търси сейф за съхранение на иконата си, но след като не намерила такъв, оставила иконата за съхранение на ответника. Когато през м.юли 2025г. ищцата поискала от ответника да й върне иконата, която е нейна и за която допълнително е дала 10 000лв., ответникът заявил, че е променил мнението си и не възнамерява да връща иконата.

С подадения писмен отговор на исковата молба ответникът е оспорил иска с възражение за нередовност на исковата молба, посочвайки, че вещта, която е в предмета на делото не е надлежно индивидуализирана, а по същество е оспорил собствеността на ищцата върху процесната икона, като е оспорил и твърдението, че той държи някаква икона. В първото по делото открито с.з. ответникът е противопоставил възражение за придобиване от него на иконата по давност, започнала да тече след 2014г., когато е настъпила смъртта на неговата майка и баба на ищцата.

С обжалваното постановено по спора решение ЯРС е уважил изцяло предявения от ищцата осъдителен иск за собственост. За да постанови този резултат, съдът е приел, че ищцата е установила правото си на собственост върху спорната икона, придобивайки това право през 2014г. в резултат на давностно владение в пет-годишния срок по чл.80 ЗС, което владение е упражнено чрез трето лице - бабата на ищцата, както и че ответникът упражнява фактическата власт върху иконата, за която фактическа власт не е налице основание.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Извършвайки служебната проверка по реда на чл.269 ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като неоснователно е оплакването на въззивника за недопустимост на обжалвания съдебен акт с доводите, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, за движима вещ, която не е надлежно индивидуализирана.

Съгласно разпоредбата на чл.6, ал.2 ГПК, регламентираща едно от основните начала в гражданския процес - диспозитивното, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. От посочения принцип следва, че съдът е длъжен да разгледа само иска, с който е сезиран. Индивидуализацията на иска се осъществява чрез изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и заявения в нея петитум (искане). Предвид на това, когато съдът се произнесе извън заявения предмет на делото и обем на търсената защита - т.е. по непредявен иск, неговото решение е недопустимо. Произнасяне по непредявен иск е налице, когато съдът признае или отрече право, което се поражда от различен фактически състав, който не се твърди в исковата молба или по искане, различно от това, с което по надлежен ред е сезиран.

За да е редовна исковата молба, с която е предявен иск за собственост на движима вещ, в нея следва да са посочени достатъчно индивидуализиращи белези, чрез които вещта да се разграничава от други подобни вещи, обект на вещни права. В случая това изискване е изпълнено, като иконата, която е предмет на иска, е индивидуализирана с описанието, че изобразява Дева Мария с младенеца, с посочване на размерите – приблизително 50/70см. и с описание на състоянието й – че иконата е без обков, както и с посочване, че това е семейна икона, предавана съгласно семейната традиция на най-големия син/дъщеря в семейството.

Ответникът не е оспорил съществуването на описаната по този начин семейна икона, никоя от страните не е поддържала от семейството да е притежавана и друга икона на Дева Мария 3 с младенеца, следователно, налице е надлежна индивидуализация на процесната вещ в достатъчна степен, предвид естеството й, чрез посочване на основните индивидуализиращи белези, характерни за конкретната вещ, като са посочени достатъчен брой белези, които позволяват отграничаването на конкретната икона от други икони и индивидуализирана по този начин иконата, за ответника не е имало пречки да разбере какъв е предмета на иска и да организира надлежно защитата си по този иск. При тези данни въззивната инстанция намира, че вещта е индивидуализирана в достатъчна степен, като неправилно се твърди в жалбата, че в исковата молба иконата не се сочи с решаващи индивидуализиращи белези, а посочвайки в решението, че в иконата Дева Мария е изобразена със синьо облекло и е с неизвестен автор, съдът не е излязъл извън предмета на делото и обема на търсената от ищцата защита. Постановеното в този смисъл решение е допустимо, а оплакването за недопустимост на акта е неоснователно.