Определение № 1087 от 22.08.2024, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1087 гр. Велико Търново, 22.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в закрито заседание на двадесет и втори август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Милена Карагьозова

Членове:

Явор Данаилов

Силвия Йовчева като разгледа докладваното от Силвия Йовчева Въззивно частно гражданско дело № 20244100500716 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274 - 278, във вр. чл. 129, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на К. Г. Т., в личното си качество на адвокат при ВТАК, против определение № 1686/08.08.2024 г. по гр. дело № 1507/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върната подадената от жалбоподателя искова молба против Прокуратурата на Република България и е прекратено първоинстанционното производство.

В жалбата се правят оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на принципа за служебно начало /чл. 7, ал. 1 ГПК/. Излагат се съображения, че първоинстанционният съд неправилно е дал указания по редовността на исковата молба, тъй като съгласно чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ приложим закон за обезщетение за вреди, причинени при условията на чл. 1 ЗОДОВ, е именно ЗОДОВ, а не чл. 45 – 49 ЗЗД. Счита, че специфичната отговорност на държавата и общините по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ следва да се ангажира само в случаите, когато вредите са причинени от администрацията при административната й дейност. Посочва, че тя се осъществява от органите на изпълнителната власт във връзка с управлението на страната и се характеризира с властнически правоотношения, поради което и именно характерът на изпълняваната дейност е определяща за квалификацията на предявения иск, а не че ответната страна е част от съдебната власт. Заема становище, че извън посочените случаи, отговорността се реализира по чл. 45, 1 вр. чл. 49 ЗЗД и то по административен ред по арг. от чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ.

Счита, че първоинстанционният съд не е спазил изискванията на процесуалния закон за изясняване на спора в хода на съдебното дирене относно дадената в исковата молба правна квалификация, а от там и да упражни процесуалните си права в хода на производството. Навежда доводи за неправилност на обжалваното определение поради наличие на основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК на съдията-докладчик, постановил обжалваното определение. Посочва, че в случая приложима е разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ, поради което предявеният иск е подсъден на Районен съд – Елена. Излага подробни съображения относно неправилно приложение на националната законодателна уредба и правото на Европейския съюз и постановената в тази връзка съдебна практика, като счита, че поради това първоинстанционният съд неправилно е определил дължимата държавна такса по арг. от чл. 2в, ал. 3 ЗОДОВ, вр. § 6, ал. 2 от ЗИД на ЗОДОВ. Моли съда да отмени обжалваното определение и да върне делото за разглеждане от друг съдебен състав.

Въззивният съд намира, че частната жалба е срочно подадена, като депозирана в рамките на законоустановения едноседмичен преклузивен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и изхождаща от активно легитимирано лице-ищеца по делото, имащ правен интерес от атакува неизгоден за него първоинстанционен акт. Същата е насочена срещу подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол за законосъобразност съдебен акт на основание чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 129, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. В настоящото производство въззивната инстанция осъществява контрол за законосъобразност на подлежащите на обжалване актове, като служебно проверява всички правнорелевантни факти на основата на собствена преценка на доказателствата, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания /ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК/.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Производството по гр. д. № 1507/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново е образувано по искова молба на К. Г. Т., в личното си качество на адвокат при ВТАК, срещу Прокуратурата на Република България.

В петитума на исковата молба ищецът посочва, че предявява осъдителен иск на основание чл. 1 ЗОДОВ, като моли съда да осъди ответника да му заплати сума в размер от 900 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, които са последица от незаконосъобразен акт, с който му е отказан достъп до поискана информация, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на завеждане на исковата претенция.

Обстоятелствата, на които ищецът е основал исковата си претенция са свързани с действия на Прокуратурата на Република България във връзка с „…отказ от предоставяне на достъп с цел запознаване с материалите по цитираната преписка на Окръжна прокуратура – Велико Търново“. В уточняваща молба, след получени указания по адм. дело № 47/2024 г. по описа на Административен съд – Търговище, ищецът е посочил, че 2 незаконосъобразният акт, по повод който търси обезвреда, е Постановление от 23.10.2023 г. /изх. дата – 27.10.2023 г./ на наблюдаващия прокурор по пр. пр. № 002930/2023 г. на Окръжна прокуратура – Велико Търново, с който му е отказан достъп до поисканите материали. В същата молба се пояснява и че претърпените от ищеца вреди са неимуществени, изразяващи се в болки и страдания, загуба на доверие в институциите и в държавността въобще.

С разпореждане № 2478/17.05.2024 г. по гр. дело № 1507/2024 г. по описа на РС – В. Търново съдът е констатирал, че исковата молба, по повод която е образувано делото е нередовна и не отговаря на изискванията на чл.

128, т. 2 ГПК. Съдът е посочил, че с подадената искова молба е предявен иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 900 лв., като въз основа изложените твърдения, искът е с правна квалификация чл. 49 ЗЗД. С оглед изложеното, съдът е указал на ищеца в едноседмичен срок да довнесе по сметка на ВТРС сума в размер на 40 лв. съгласно чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и да представи документ за внесената държавна такса. На ищеца е указано, че при неотстраняване в срок на посочените нередовности, исковата молба ще бъде върната. Разпореждането е връчено на ищеца на 27.07.2024 г., като в указания едноседмичен срок не са изпълнени указанията на първоинстанционния съд и констатираните нередовности не са отстранени. С определение № 1686/08.08.2024 г. по гр. дело № 1507/2024 г. по описа на РС – Велико Търново на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върната подадената искова молба против Прокуратурата на Република България и е прекратено първоинстанционното производство.

Правната квалификация на иска се посочва от съда въз основа на твърдените в исковата молба факти, от които ищецът извежда своето искане, чрез подвеждане на тези факти под съответна правна норма. Нито в доктрината, нито в съдебната практика, съществува спор, че ищецът не е длъжен да квалифицира спорното право, но дори и да е сторил това, дадената от него квалификация не обвързва съда. Наведените в исковата молба твърдения и изложени обстоятелства, с които ищецът обосновава отговорността на ответника за вреди не попадат в предметния обхват на чл. 2 ЗОДОВ. Макар искът да е предявен срещу Прокуратурата на Република България, то не се твърди никоя от лимитативно изброените в чл. 2 хипотези, при които държавата носи отговорност за причинените от Прокуратурата вреди на гражданите.

Същевременно, неоснователно е възражението на жалбоподателя, че така предявеният иск следва да бъде квалифициран по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ.

Според чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Видно от изложените в исковата молба твърдения, ищецът основава исковата си претенция на конкретен акт, издаден от прокурор към Окръжна прокуратура – Велико 3

Търново, а именно - Постановление от 23.10.2023 г. на наблюдаващия прокурор по пр. пр. № 002930/2023 г. на Окръжна прокуратура – Велико Търново, с който му е отказан достъп до поисканите материали. Според настоящият съдебен състав, дейността на наблюдаващия прокурор, свързана с предоставяне на информация по конкретна прокурорска преписка и предоставяне на препис от протокол за избор на наблюдаващ прокурор по същата, е част от дейността му като правозащитен орган, а не административна дейност. Посоченият акт не може да се квалифицира като административна дейност и не е издаден при извършвана от Прокуратурата административна дейност по смисъла на чл. 1 ЗОДОВ. Доколкото процесното постановление е издадено във връзка с образувана прокурорска преписка, то се явява пряко свързано с възложените от Конституцията на Република България правомощия на Прокуратурата по разкриване и разследване на престъпления и поради това няма административен характер. С оглед изложеното, липсата на административен елемент изключва отговорността на държавата за вреди от дейността на органите на Прокуратурата по чл. 1 ЗОДОВ.

Доколкото в случая специалната уредба, съдържаща се в ЗОДОВ, е неприложима, то отговорността на ответника може да се реализира по общия ред, като с оглед конкретните твърдения на ищеца, предявеният иск е с правна квалификация чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. Съгласно нормата на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него, при или по повод изпълнението на работата. В този смисъл отговорността на ответника има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица, т.е. в случая прокурори. Правно ирелевантен за квалификацията на иска и предмета на настоящото дело е въпросът кои конкретно лица са били натоварени с процесното разследване и кой е издал съответното постановление.

Следователно, на основание чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК ищецът дължи държавна такса за предявяване на иска в размер на 4 на сто върху цената на иска, но не по-малко от 50 лв. Тъй като ищецът претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 900 лв., в случая дължимата държавна такса е в размер от 50 лв. Предвид вече внесените от него 10 лв., той е следвало да доплати сума в размер на 40 лв. и да представи доказателства за това, както е постановил и първоинстанционният съд. Доколкото по делото безспорно се установи, че ищецът не е изпълнил указанията на съда в едноседмичен срок и същият е бил предупреден за последиците при неизпълнение, то правилно РС – В. Търново е върнал исковата молба и е прекратил производството. На основание чл. 23, ал. 2 ГПК искането за отвод се решава от състава, който разглежда делото с участие на съдията, за когото е направено искането, поради което направеното възражение в тази насока няма да бъде обсъждано в настоящото дело.

С оглед изложеното, следва да се приеме, че обжалваното определение, 4 постановено от първоинстанционния съд, е правилно и следва да бъде потвърдено. По аргумент от чл. 274, ал. 4 ГПК, доколкото решението по делото не би подлежало на касационно обжалване, тъй като цената на иска е под 5000 лв., настоящият съдебен акт е окончателен.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 1686/08.08.2024 г. по гр. дело № 1507/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5