Решение № 395 от 21.11.2025, Районен съд - Петрич

РЕШЕНИЕ

№ 395 гр. П., 21.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Андрей Ив. Николов при участието на секретаря Величка Андреева като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело № 20251230101000 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдебното производство е по Глава тринадесета от ГПК.

Ищцата В. Ж. Ц., с адрес в с. Б., общ. П., ул. „Д. м.“ № 35, ЕГН **********, е предявила срещу ответника „К. Т.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „А. А.“ № 9, ЕИК ***, обективно (евентуално) съединени искове, както следва:

- главни искове – за обявяване на недействителност по чл. 22 ЗПК на договор за потребителски кредит, сключен между тях, и

- евентуални искове – за прогласяване на нищожността по чл. 26, ал. 1 ЗЗД на неустоечната клауза от същия договор.

Ищцата пояснява, че на 13.05.2025 г. между нея (като заемополучател) и ответника (като заемодател) е бил сключен Договор за паричен заем с № 130941, с главница от 800 лв. Твърди, че договорът е недействителен, тъй като противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 9 във вр. с чл. 22 ЗПК. Изтъква, че съгласно чл. 16 от тази заемна сделка, трябва да заплати на заемодателя и неустойка, поради непредставяне на обезпечение на заема. Смята, че ако договорът не бъде приет за недействителен по чл.

22 ЗПК, то тогава нищожна е неустоечната му уговорка, тъй като тя влиза в колизия с добрите нрави (заради характеристиките й, описани в обстоятелствената част на исковата молба), противоречи на повелителни норми на ЗЗП и заобикаля императивни правила на ЗПК (визирани също в исковата молба). Претендира съдебни разноски и предлага в полза на адвоката, който й е предоставил безплатна правна помощ по 1 делото, да бъде определено съответно възнаграждение.

Ответникът настоява, че както договорът, така и клаузата, уреждаща неустойката, са валидни и не страдат от пороците, релевирани от ищцовата страна. Прави искане за присъждане на съдебно-деловодни разходи.

Съдът приема следното:

1. По съществото на спора (изводи от фактическа и от правна страна):

С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, са отделени за ненуждаещи се от доказване признатите от страните обстоятелства за сключването на процесната сделка помежду им, включително и по отношение на клаузата й за неустойката.

Ответникът е бил задължен, по реда на чл. 190 ГПК, да представи копие от оспорвания договор, но не е сторил това, в рамките на предоставения му срок, поради което и съгласно чл. 161 от с. к. е нужно да се приемат за доказани твърдените в исковата молба обстоятелства относно параметрите на процесното заемно правоотношение, а именно:

- главница – 800 лв.;

- годишен процент на разходите – 45,89 %;

- годишен лихвен процент – 38,90 %;

- обща стойност на плащанията, обхващаща главницата и договорната лихва – 894 лв., от което следва, че размерът на договорната лихва е 94 лв.;

- погасяване – чрез 6 месечни вноски, с краен срок до 14.11.2025 г.;

- неустойка – 684 лв., дължима при непредоставяне на обезпечение (безусловна банкова гаранция или поръчителство, като поръчителят трябва да отговаря на определени условия);

- липса на яснота по въпроса как се формира годишният процент на разходите по заема.

Описаните параметри на заемното отношение практически се потвърждават и от приложеното към исковата молба копие на погасителния план към заемната сделка.

Анализираният договор разкрива признаците на такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010 г.).

Ищцата е физическо лице, за което няма данни при сключването му да е действало във връзка с професионална или търговска дейност, а ответникът е търговско дружество, част от чиято базова дейност е кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити. Следователно ответникът е действал в качеството на „кредитор“, според легалната дефиниция, дадена в чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ищцата е имала качеството на „потребител“, съобразно легалното определение на чл. 9, ал. 3 от с. з.

Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и 2 общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина, определен в Приложение № 1 към закона. Става въпрос за ясна императивна разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма за действителност на договорите за потребителски кредит. В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният процент на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за потребителя - настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК).

Изчисляването му пък се извършва по специалната формула, която също е разписана в Приложение № 1 към закона (чл. 19, ал. 2 ЗПК). Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят до извода, че посочването в договора за потребителски кредит само на цифровото изражение на годишния процент на разходите не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Затова е нужно в потребителската кредитна сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, съставящи годишния процент на разходите, както и математическият алгоритъм (методиката), по който (която) тези компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд - гр.

П., Решение № 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд - гр.

Кюстендил, Решение № 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд - гр.

Разград, Решение № 260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд - гр.

Пазарджик, както и Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д. № 670/23 г., I т. о. на ВКС).

В този контекст се налага констатацията, че договорът, оспорван от ищцата, наистина не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, щом като в него отсъства ясно и конкретно визиране как всъщност е бил формиран годишният процент на разходите.

Както беше изяснено, отклоненията от императива на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК имат за последица недействителността на потребителския кредитен договор по чл. 22 ЗПК.

В обобщение на казаното дотук трябва да се подчертае, че първият главен иск за недействителността на оспорвания договор, на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е основателен, поради което не подлежи на разглеждане по същество другият такъв, който е ориентиран към идентичен процесуален резултат, но на различно основание – за недействителност на същата сделка, съгласно чл. 22 във вр. с 3 чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

Аналогично е положението и с евентуалните претенции по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, свързани с нищожността на клаузата за неустойката.

2. По съдебните разноски:

Изходът от спора предоставя право на съдебни разноски само на ищцата (чл. 78, ал. 1 ГПК).

Съдебно-деловодните разходи, които й се полагат, включват заплатената държавна такса по делото – 64,72 лв.

Ищцата е получила безплатна правна помощ (по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.) в производството пред настоящата инстанция. На адвоката, който я е предоставил – М.

В. М. от Адвокатска колегия – гр. П., с адрес на кантората в гр. П., ул. „П. „О. и К.““ № 3Б, ет. 3, ап. 11, трябва да бъде присъдено възнаграждение (по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.). То е нужно да се фиксира на 240 лв. (с включен ДДС от 40 лв.). Определянето му е извършено от сегашния съдебен състав на базата на действителната фактическа и правна сложност на делото и при зачитане на принципните постановки, приети в Решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС. Според тълкуването, дадено в този акт на общностния съд, съдилищата от държавите-членки на Европейския съюз не са длъжни да прилагат ограничение от националното законодателство за минимален размер на адвокатските възнаграждения, ако този размер не кореспондира с действителната фактическа и правна сложност на конкретното дело. А преценката на съда в една такава ситуация трябва да се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по съответното дело, неговия предмет, извършените процесуални действия в хода на производството, събраните доказателства, броя на проведените съдебни заседания, като също така не следва да се забравя, че все пак се касае за строго квалифициран труд, полаган от лице с юридическа правоспособност, което носи завишена отговорност за дейността си. Пренасянето на тези критерии в полето на разглеждания казус показва, че горепосоченото адвокатско възнаграждение кореспондира напълно с проблемите, които сегашното дело поставя от фактическа и от правна страна. В хода на съдебното производство е изготвена подробна искова молба, която обаче е ориентирана към доводи за недействителност/нищожност на процесните кредитен договор и неустоечна клауза от него. Проведено е само едно открито заседание, в което процесуален представител на ищеца не е взел лично участие.

Събрани са единствено писмени доказателства и то в много малък обем. Спорният предмет е на сравнително ниска материална стойност. Разгледаната правна проблематика е с невисок интензитет на сложност, включително по нея има трайно установена съдебна практика.

Тъй като адвокатът, на когото се присъжда възнаграждението за безплатната правна помощ, е регистриран по реда на ЗДДС, съобразно представените документи, 4 изходящи от органите на Националната агенция по приходите, в него е включен и дължимият ДДС (вж. Определение № 280/14.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1704/18 г., IVг. о. на ВКС, Определение № 216/19.06.2018 г. по т. д. № 1587/17 г, II т. о. на ВКС и Определение № 429/19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1673/18 г., IIт. о. на ВКС).

Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд - гр. П., Гражданско отделение, Трети състав

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 22 ЗПК, за недействителен Договор за паричен заем с № 130941/13.05.2025 г., сключен между В. Ж. Ц., с адрес в с. Б., общ.

П., ул. „Д. м.“ № 35, ЕГН ********** (като заемополучател) и „К. Т.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „А. А.“ № 9, ЕИК *** (като заемодател), поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „К. Т.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „А. А.“ № 9, ЕИК ***, да заплати на В. Ж. Ц., с адрес в с.

Б., общ. П., ул. „Д. м.“ № 35, ЕГН **********, сумата от 64,72 лв. – съдебни разноски, дължими за производството по делото.

ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., „К. Т.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „А. А.“ № 9, ЕИК ***, да заплати на адвокат М. В.

М. от Адвокатска колегия – гр. П., с адрес на кантората в гр. П., ул. „П. „О. и К.““ № 3Б, ет. 3, ап. 11, сумата от 240 лв. – възнаграждение, с включен ДДС, за безплатната правна помощ, оказана на ищцовата страна по делото.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд - гр.

Благоевград, в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба, която се подава чрез Районен съд - гр. П..

Съдия при Районен съд – П.: _______________________

5