Решение № 420 от 20.06.2022, Апелативен съд - София
- Съд
- Апелативен съд - София
- Дело
- Въззивно търговско дело 1093/2021
- Вид
- Решение № 420
- Подписан
- 20.06.2022
- В сила
- 22.11.2024
- Състав
- Светла Станимирова, Васил Василев, Рени Ковачка
Цитирани разпоредби
- чл.272 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280,ал.1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280,ал.1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.80 · Граждански процесуален кодекс
- чл.86 · Закон за задълженията и договорите
- чл.145 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 420 гр. София, 20.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Светла Станимирова
Членове:
Рени Ковачка
Васил Василев при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева като разгледа докладваното от Светла Станимирова Въззивно търговско дело № 20211001001093 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба на М. И.
Г.-ответник в първата инстанция чрез пълномощника му адв.Р.А. срещу решение №264674 от 13.07.2021 г. на СГС, ТО, VI-16 състав, постановено по гр.д.№ 13763/2018 год., с което е уважен предявения от „АВАЛА - В“-ЕООД срещу ответника иск с правно основание чл.145 от ТЗ и ответника е осъден да му заплати общо сумата 14 820,98 щатски долара, представляващи имуществени вреди за дружеството в резултат на дейността му като управител и изразяващи се в изтеглени и преведени от банковата сметка на дружеството в ПИБ-АД и неотчетени суми, довели до намаляване на имуществото му, ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане на сумата.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на процесуалните правила. Жалбата е подробно мотивирана. Моли въззивния съд да отмени решението и отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Моли съда да разгледа и уважи направеното възражение за прихващане, което неоснователно е отхвърлено от първоинстанционния съд.
В писмения си отговор ищецът в първата инстанция – „АВАЛА В“-ЕООД чрез адв.И.А. излага подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба, като напълно се споделят мотивите на
1 първоинстанционния съд. Моли съда да остави жалбата без уважение като неоснователна и потвърди първоинстанционното решение.
Във въззивната инстанция не са събрани нови доказателства.
Софийският Апелативен съд, търговско отделение, 9-ти състав, като провери обжалвания съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата, доводите, развити в отговора и събраните доказателства, приема следното:
Жалбата е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в законния срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА поради следното:
Обжалваното решение е правилно – законосъобразно и обосновано.
Релевантните за спора факти са подробно изяснени, правните изводи на съда кореспондират с тях и с относимите законови разпоредби, поради което настоящата инстанция напълно споделя изложените мотиви и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Във връзка с оплакванията в жалбата намира следното:
От сбраните в първата инстанция писмени доказателства се установява от фактическа страна следното:
Ищецът „АВАЛА – В“ ЕООД е предявил срещу М. И. Г., назначен като управител на дружеството по силата на сключен с него Договор за възлагане на управление от 01.12.2015 г., иск с правно основание чл.145 от ТЗ за осъждане на ответника да възстанови неправомерно изтеглени от сметката на дружеството в „Първа инвестиционна банка“-АД суми в общ размер на 14 820,98 щатски долара, като транзакциите са направени на 07.11.2017 г., 09.11.2017 г., 17.11.2017 г., 29.11.2017 г. и 30.11.2017 г., за които действия няма мандат от страна на дружеството. С решение от 27.11.2017 г. на едноличния собственик на капитала на дружеството ответникът М. И. Г. е освободен като управител на „АВАЛА – В“ ЕООД, като заличаването му е вписано в ТР на 01.12.2017 г.
Ответникът М. И. Г. е противопоставил възражения за неоснователност на претенцията. Не е оспорил обстоятелството, че се е разпоредил с процесните суми, но твърди, че в този период в качеството си на управител е разходвал сумите за погасяване задължение на дружеството в размер на 203 100 000 индонезийски рупии, равняващи се на 15 000 американски долара по обменен курс към 30.11.2017 г. Сумата била платена за услуга, извършена от юридическо лице, предоставящо логистични услуги, митническо складиране, съдействие и представителство пред митнически и други органи, въз основа на издадена фактура №1711-12/07.11.2017 г., като плащането е извършено в Кьолн, Германия, на 01.12.2017 г. Твърди, че с оглед разпоредбите за конфиденциалност в приложените документи към отговора на исковата молба, са заличени фирмата и имената на лицето, което 2 я представлява.
При условията на евентуалност е релевирал възражение за прихващане с дължимото му възнаграждение за периода 01.12.2015 г. до 01.12.2017 г., през който е бил управител на дружеството и такова не му е платено. Поддържа, че била налице устната уговорка между страните да получава възнаграждение в размер на 2000 американски долара месечно, а при сключването на конкретна сделка - 10% от печалбата. Тъй като отношенията през този период са се развили на принципа на доверието, приятелството и близките отношения, възнаграждението не било уговорено в писмен документ.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, приемайки за недоказано основанието за теглене на сумите и разходването им в полза на дружеството на посочените в ИМ дати, поради което с посочената сума са намалени активите на дружеството и му е причинена щета в претендирания размер.Затова е уважил иска изцяло като основателен и доказан. Отхвърлил е направеното от ответника възражение за прихващане с дължащо му се възнаграждение по Договор за възлагане на управление приемайки, че в договора липсва клауза за уговорено възнаграждение в претендирания размер, както и липсват други доказателства за уговорено такова, чиято тежест за доказване на това обстоятелство е на ответника.
Въззивният съд изцяло споделя изложените мотиви.
Между страните не е спорно, че с Договор за възлагане на управление от 01.12.2015 г. „АВАЛА – В“ ЕООД е възложило на М. И. Г. да управлява и представлява „АВАЛА – В“ ЕООД , като в чл.2 е предвидено, че изпълнителят има право да сключва всякакви договори и търговски сделки, както и да извършва действия по тяхното изпълнение, само след изрично решение на едноличния собственик на капитала. В чл.5 от договора за възлагане на управлението е уговорено, че изпълнителят има право да получава възнаграждение, което ще бъде договорено допълнително съобразно обема, работата и резултатите от дейността на дружеството.
Няма спор, че с решение на едноличния собственик на капитала на „АВАЛА – В“ ЕООД от 27.11.2017 г., М. И. Г. е освободен като управител на дружеството, като заличаването му като управител е вписано в ТР на 01.12.2017 г.
Не е спорно също, че процесните суми са изтеглени от М.Г., а последните две суми преведени по негова банкова сметка. Извършените операции се установяват от представеното извлечение от сметка на дружеството в „Първа инвестиционна банка“ АД.
Видно от фактура №1711-12 от 07.11.2017 г., с получател „ АВАЛА – В“ ЕООД, за митническо освобождаване на внесен товар, като името на издателя е заличено, сумата от 15 000 щатски долара (203 100 000 индонезийски рупии) е надлежно предадена в брой от М.Г. на 01.12.2017 г. в Кьолн, Германия. Тази фактура не е осчетоводена от ищцовото дружество, 3 липсват доказателства за наличието на договор, на чието основание същата е издадена. Липсват доказателства, както и твърдение на ответника в тази насока, да е налице изрично решение на едноличния собственик на капитала да се заплати сумата по посочената фактура, респ. липсва одобрение на извършеното плащане, поради което и фактурата не е осчетоводена.
След узнаване за извършените разпореждания със средства от банковата сметка на дружеството, ответникът Г. е освободен като управител.
С протокол – решение на едноличния собственик на капитала от 06.12.2017 г. е взето решение да се предявят искове срещу М. И. Г. за причинени вреди на дружеството в качеството му на управител, произтичащи от извършени разпореждания със сметки на дружеството и тегления на суми в периода 07.11.2017 г. – 30.11.2017 г. на обща стойност 14 820, 95 щатски долара, без изрично решение и разрешение на собственика на дружеството.
При така установените факти се налагат следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 145 от Търговския закон, у правителят и контрольорът отговарят имуществено за причинени на дружеството вреди.
В тежест на ответника е да докаже, че за разходваните средства дружеството е получило насрещна престация, съответно, че е имало основание за тегленето на сумите от сметките му. Такива разходо-оправдателни документи не са представени. Както бе отбелязано, представената фактура №1711-12 от 07.11.2017 г. не е осчетоводена, т.е. плащането не е признато от дружеството, а и от същата не може да се установи кой е нейният издател.Липсват доказателства за налични договорни отношения на ищеца с друг търговец, по силата на който да се дължи сума от 15 000 долара.Липсва и решение на едноличния собственик на капитала за такова разпореждане.
Отговорността на управителя на търговско дружество по чл.145 ТЗ е известна в съдебната практика като управленски деликт. За ангажирането й следва да са налице елементите от фактическия състав на деликта - а/ противоправно деяние /действие или бездействие/, б/в р е д а , в/причинна връзка между деянието и вредата и г/вина. В този смисъл, за успешното провеждане на този иск, ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи кумулативното осъществяване на елементите от фактическия състав на деликта. Съдът намира, че в случая това е сторено. Без решение на едноличния собственик ответникът е изтеглил за процесния период от сметките му в ПИБ-АД сумата 14 820,98 щатски долара, с което е причинил имуществена вреда на дружеството, като несъмнено между вредата и деянието е налице причинна връзка.Ответникът е изтеглил сумата съвсем съзнателно, знаейки, че няма разрешение да извърши тези операции, както и да извърши твърдяното плащане на неизвестно дружество.
Неустановяването на основанието за разходване на средствата означава осъществени от управителя нарушения на задълженията му, 4 свързани със стопанската отчетност и контрол или сключване на търговски сделки за себе си или от чуждо име в свой интерес. Предвид липсата на доказателства за изразходването на процесните суми в полза на дружеството следва да се приеме, че ответникът е разходвал дружествени средства без основание, поради което с посочената сума са намалени активите на дружеството и му е причинена щета в същия размер.
По тези съображения правилно първоинстанционният съд е уважил иска по чл.145 ТЗ изцяло, ведно със законните последици, както и иска по чл.86 ЗЗД за лихва за забава върху всяка една от сумите, от датата на която е изтеглена, до предявяване на исковата молба.
С отхвърлянето на иска се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на направеното от ответника възражение за прихващане с дължащо му се по договора за управление възнаграждение в размер на по 2 000 щатски долара месечно за периода от 01.12.2015 г. до 01.12.2017 г., през който е бил управител на дружеството.
Според уговореното в чл.5 от Договора за възлагане на управление, изпълнителят има право да получава възнаграждение, което ще бъде договорено допълнително съобразно обема, работата и резултатите от дейността на дружеството.
Ответникът, чиято е указаната му доказателствена тежест, не е представил доказателства от които да се установява, че е налице такова допълнително споразумение към договора за управление, в което изрично и писмено да е уговорен размер на възнаграждението му като управител.
Възражението му в тази насока е неподкрепено с каквито и да е доказателства.
Представеното с отговора на ИМ заключение на икономическа експертиза за дължимо възнаграждение по договор за управление и контрол на управител на търговско дружество, лицензирано за внос, износ и трансфер на продукти, свързани с отбраната, което не е изготвено по настоящото дело и не е приемано от съда, не може да установи размера на дължимото на ответника възнаграждение, тъй като размера на възнаграждението, посочен в него, не е договорен между страните по делото. По тези съображения въззивният съд е отказал да уважи подобно искане, съдържащо се във въззивната жалба, за назначаване на такава експертиза в тази инстанция. За уважаване на възражението за прихващане е необходимо да бъде доказано вземането на ответника за възнаграждение, т.е. следва да са налице доказателства за уговорено между страните възнаграждение за управлението на дружеството. Поради липсата на такива, възражението за прихващане е неоснователно и правилно съдът го е отхвърлил.