Решение № 2415 от 22.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2415 гр. София, 22.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Хрипсиме Мъгърдичян

Членове:

Василена Дранчовска

Цветина Цолова при участието на секретаря М. Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100508692 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 11.03.2023 год., постановено по гр.дело №34494/2021 год. по описа на СРС, ГО, 118 с-в, е признато за установено по предявените от В. Р. Е., М. Р. С. и Г. Р. С. срещу ЗАД „Б.В.И. Груп“ искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че всеки един от ищците не дължи на ответника, както следва: сумата от по 678,46 лв., съставляваща 1/3 част от сумата о т 2035.38 лв. – главница, сумата от по 831,91 лв., представляваща 1/3 част от сумата о т 2495.73 лв. – законна лихва за периода от 20.07.2009 год. до 18.06.2021 год., сумата от по 68,99 лв., представляваща 1/3 част от сумата от 206.97 лв. – мораторна лихва, сумата от по 115 лв., представляваща 1/3 част от сумата от 345 лв. – разноски и сумата от по 40 лв., представляваща по 1/3 част от сумата от 120 лв. – разноски по изпълнително дело, за които суми срещу наследодателя им Р. В. С. е издаден изпълнителен лист от 10.08.2011 г од. по гр.дело 38310/2009 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, и ответникът е осъден да заплати на ищците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 798.28 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника ЗАД „Б.В.И. Груп“. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение било постановено в нарушение на разпоредбите, регламентиращи института на погасителната давност, а отделно от това било и частично недопустимо. В правната теория и съдебна практика трайно било възприето становището, че погасителната давност не се прилага служебно и погасяването на задълженията след изтичането на давностния срок не 1 води до недължимост на извършеното плащане. СРС бил приел, че вземанията по издадения изпълнителен лист от 10.08.2021 год. по гр.дело №38310/2009 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, са установени със сила на пресъдено нещо с влизане в сила на решението по в. гр.дело №461/2015 год. по описа на СГС, ГО, II-Д с-в. Това решение било постановено на 05.02.2016 год. и доколкото не подлежало на обжалване пред ВКС, съответно било влязло в сила от датата на постановяването му, т.е. давността била започнала да тече на 05.02.2016 год. Споре по делото бил въпросът дали точно датата 05.02.2016 год. е началото на давностния срок, тъй като изпълнителният лист бил издаден на 16.02.2016 год., респ. това била датата, на която СРС бил постановил разпореждането за издаването му. Макар да се касаело само присъдените с решението съдебни разноски, но не и на вземанията по предходно издадения изпълнителен лист от 10.08.2011 год., то на практика именно с решението на СГС вземанията по изпълнителния лист от 10.08.2011 год. били признати за дължими с влязъл в сила съдебен акт и съответно разпореждането за издаване на втория изпълнителен лист, в който било посочено, че СРС съобразява и сумите по вече издадения изпълнителен лист от 10.08.2011 год., следвало да се приеме за начало на давностния срок.

Първоинстанционният съд бил приел, че с изтичане на 5-годишния давностен срок или на 05.02.2021 год., а при съобразяване на чл. З, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положения и пар. 13 от ЗР на ЗИДЗМДВИП, според който за периода от 13.03.2020 год. до 20.05.2020 год. давност не тече, съответно срокът на давността е продължен до 12.04.2021 год. Ако била зачетена датата 16.02.2016 год. за начало на давностния срок, то съобразно изложеното по-горе следвало да се приеме, че давностния срок е изтекъл на 23.04.2021 год., вместо възприетата от СРС дата – 12.04.2021 год. След 23.04.2021 год. ищците не били предявили иск, т.е. не били релевирали възражение за погасителна давност, а били сторили това едва на 18.06.2021 год., когато била подадена настоящата исковата молба, което следвало във времево отношение образуването на ново изпълнително дело срещу длъжниците за процесните вземания. Новото изпълнително дело било образувано по молба от 03.06.2021 год. – №20217900401268 по описа на частен съдебен изпълнител Р.Милчева, с която на съдебния изпълнител били възложени действията по чл. 18 ЗЧСИ и след която на практика била започнала да тече нова давност за процесиите вземания. Това означавало, че до образуването на ново изпълнително дело липсвали действия от страна на длъжниците – релевиране/позоваване на изтеклия в тяхна полза давностен срок, доколкото давността не се прилагала служебно – в тази връзка следвало да се има предвид Решение №60282 от 19.01.2022 год. на ВКС по гр.дело №903/2021 год., ІІІ г. о., ГК, в което било прието, че длъжниците имат правен интерес чрез иска по чл. 439, ал. 1 ГПК да се бранят срещу изпълнителен лист, по който няма висящо изпълнително дело, за да избегнат бъдещо принудително изпълнение спрямо тях. Следователно правото по чл. 439, ал. 1 ГПК следвало да се упражни до образуването на нов изпълнителен процес.

Аналогично, ако при придобивната давност владелецът не се бил позовал на изтеклия в негова полза давностен срок и след това бил изгубил владението си и друго лице било завладяло вещта, то първият владелец нямало да бъде признат за собственик, въпреки изтеклия давностен срок. В този смисъл възражението за изтекла погасителна давност 2 следвало да се упражни от длъжника в определен срок, а не неограничено във времето и крайният момент за това било образуването на нов изпълнителен процес за същото вземане, тъй като давността, на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, се прекъсвала с предприемане на всяко едно изпълнително действие, изграждащо съответния изпълнителен способ. С подаването на молба за образуване на изпълнително дело, съдържаща искане за прилагане на определен изпълнителен способ или възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, давността се считала за прекъсната на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД – т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. На следващо място, счита, че решението на СРС е недопустимо в частта му, в която били признати за недължими сумите от по 40 лв. за всеки от длъжниците-ищци /или общо 120 лв./, представляващи сторени разноски в изпълнителното производство. Разноските по изпълнителното дело не били вземания по издадения в полза на взискателя изпълнителен лист, поради което същите не можело да се считат за погасени по давност вземания. На първо място тези разноски не били присъдени с влязлото в сила съдебно решение по в.гр.дело №61/2015 год. по описа на СГС, ГО, II-Д с-в, а представлявали разноски, които взискателят бил направил в изпълнителния процес. От друга страна доколкото те били направени по повод на образуваното изпълнително дело, за същите нямало как да е изтекъл 5-годишен давностен срок, в който кредиторът да е бездействал, тъй като били сторени във връзка с образуваното на 03.06.2021 год. ново изпълнително дело. Предмет на иска по чл.

439 ГПК можело да бъдат само вземания, обективирани в издаден в полза на кредитора изпълнителен лист, но не и такива за такси и разноски, които взискателят бил сторил в изпълнителното дело, каквато се явявала и сумата от 120 лв. Ето защо моли решението на СРС да бъде обезсилено в частта му, в която е уважен иска за сумата от общо 120 лв., а в останалата част да бъде отменено и исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответниците по жалбата В. Р. Е., М. Р. С. и Г. Р. С. считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане отрицателни установителни искове с правно основание чл.

439, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно.

При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че обжалваното решение е недопустимо в частта му, в която са разгледани и уважени предявените от всеки от ищците отрицателни установителни искове за сумата от по 40 лв., представляваща 1/3 част от разноските по изпълнително дело в общ размер на 120 лв. Видно е от представената по делото покана за доброволно изпълнение по изпълнително дело №202179000401268 по 3 описа на частен съдебен изпълнител Р.М., с рег.№790 на КЧСИ, че сумата от 120 лв. представлява такса по ТТРЗЧСИ. Въпреки, че се претендира недължимостта на тази сума, СГС счита, че тя не може да бъде предмет на претенция по чл. 439 ГПК, тъй като не съставлява вземане на взискателя по изпълнителното дело. Разноските по изпълнението не са част от изпълнителното основание, а са последица от осъществено принудително изпълнение. Следователно въпросът за тяхната дължимост не може да се реализира по общия исков ред, а в производството, по което са направени /по реда на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК – на обжалване подлежи постановлението за разноски на съдебния изпълнител при предприемане на действия по принудително изпълнение, постановлението за допълнителни разноски, както и постановлението за определяне на неплатените разноски при прекратяване на изпълнителното производство/. Ако отрицателеният установителен иск по чл. 439 ГПК бъде уважен, изпълнителното производство подлежи на прекратяване на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК, като длъжникът не дължи разноски по изпълнението – чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК.

В случай, че тези разноски са събрани в рамките на материално незаконосъобразен изпълнителен процес, длъжникът разполага с възможността за предяви осъдителен иск /по чл. 55, ал. 1 ГПК – като платени на привиден кредитор, респ. чл. 59 ЗЗД – като спестени от привиден кредитор/.

В този смисъл въззивният съд приема, че на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в обсъжданата част, включително и за съразмерната част от присъдените на ищците разноски за разликата над 779.87 лв. до размера от 798.28 лв., а производството по делото – прекратено в тази част.

В останалата обжалвана част решението на СРС е правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:

Длъжникът може да се брани срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, изразяваща се в липсата на изпълняемо право поради погасяването му /напр. поради изтекла давност, плащане, прихващане и др./, с отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, който се предявява срещу взискателя /с иска по чл.

439 ГПК длъжникът оспорва изпълнението, за да създаде основание за прекратяване на изпълнителното дело – чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК; достатъчен е и безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство, независимо че и в хода на същото би могъл да предяви иска си – в този смисъл виж Определение № 513 от 24.11.2016 год. на ВКС по ч.т.дело № 1660/2016 г., I т. о., ТК/.

Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК, претенцията на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

В разглеждания случай ищците основават отрицателните си установителни искове на изтекла петгодишна погасителна давност, която според тях е започнала да се отброява от момента на образуването на изпълнително дело №20118450400464 по описа на частен съдебен изпълнител П.М., с рег.№845 на КЧСИ – 02.11.2011 год., по изпълнителен лист от 10.08.2011 год., издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело 4

№38310/2009 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, срещу Р. В. С..