Определение № 17229 от 13.08.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 17229 гр. София, 13.08.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-А, в закрито заседание на тринадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Ботева

Членове:

Екатерина Стоева

Зорница Анг. Езекиева като разгледа докладваното от Албена Ботева Въззивно частно гражданско дело № 20261100507367 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 123391/20.04.2026 г., предявена от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД против определение № 11618 от 24.03.2026 г., постановено по ч.гр.д. № 63180/2023 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 49 състав, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК за изменение на определение № 33996/14.08.2025 г. по ч.гр.д. № 63180/2023 г. на СРС, ГО, 49 състав, в частта за разноските.

Жалбоподателят счита, че определението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Счита, че при определяне на размера на дължимите разноски в полза на М.А.М. за заплатен адвокатски хонорар, съдът не е взел предвид фактическата и правна сложност на производството, както и задължителния характер на тълкуванията на СЕС и неправилно е присъдил разноски в размер на 200.00 лв. Излага съображения, че заповедното производство е с ниска фактическата и правна сложност и единственото действие, извършено от процесуалния представител на длъжника е подаване на възражение. Сочи, че възражението няма самостоятелен характер и е само формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не е израз на материалноправна защита на длъжника. Законът освобождавал длъжника от изискване да мотивира възражението, бил налице и образец. Счита, че е неприложима разпоредбата на чл. 7, ал. 7 НМРАВ. Позовава се на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.

1

Противната страна – М.А.М. счита, че частната жалба е неоснователна и излага съображения, че е приложима именно разпоредбата на чл. 7, ал. 7 НВАР.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните намира следното:

На 17.11.2023 г., първоинстанционният съд е бил сезиран от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу М.А.М..

Въз основа на това заявление е било образувано ч.гр.д. № 63180/2023 г. на СРС, ГО, 49 състав, по което на 07.12.2023 г., съдът е издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът да заплати на заявителя: сумата от 2 070,18 лева - главница по Договор за потребителски кредит № 2869415 от 12.05.2017 г , ведно със законната лихва от 17.11.2023 г., сумата 324,28 лева - договорна лихва за период от 21.05.2017 г. до 08.07.2018 г., сумата 1 178,09 лева - мораторна лихва, за период от 09.07.2018 г. до 27.10.2023 г., както и държавна такса в размер на 71,45 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева.

На 17.07.2024 г. - в срока по чл. 414 ГПК, длъжникът е депозирал възражение по чл. 414 ГПК, в което е посочено, че не дължи вземанията по издадената заповед за изпълнение.

Възражението е било подадено чрез пълномощника – адвокат Т.С.П., като ведно с възражението са представени пълномощно и договор за правна защита и съдействие, в което е посочено, че уговореното възнаграждение от 200 лева е било заплатено.

Възражението съдържа и искане за присъждане на разноски – адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева (приложен е и Списък на разноските, в който е посочена тази сума).

С разпореждане от 14.10.2024 г., заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск относно вземанията по заповедта.

В указания срок, заявителят не е представил доказателства за предявен иск.

С определение № 33996/14.08.2025 г., съдът е обезсилил на основание чл. 415, ал. 2 ГПК издадената заповед за изпълнение и е осъдил „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, да заплати на М.А.М., сумата от 200 лева – разноски в заповедното производство 2

(представляващи платено адвокатско възнаграждение).

На 27.08.2025 г., по делото на СРС е постъпила молба по чл. 248 ГПК, подадена от АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, с която е поискано определението от 14.08.2025 г., да бъде изменено в частта за разноските, като присъдени разноски бъдат намалени на 50 лева.

С обжалваното в настоящото производство определение № 11618 от 24.03.2026 г., СРС е оставил без уважение молбата по чл. 248 ГПК, като е приел, че крайният изход на делото обуславя присъждане на разноски в полза на М.А.М.. Посочил е, че подаване на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за отпочване на исков процес. То няма самостоятелен характер и е само формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправна защита на длъжника. Въпреки това, отчитайки обстоятелството, че подаването на възражение по чл.414 от ГПК по своя характер представлява действие, осъществено от процесуален представител, счита, че размерът на възнаграждението следва да бъде определено при спазване на общите критерии на чл. 36, ал. 2 от ЗА – справедливо и обосновано.

Частната жалба е подадена от надлежна страна в законоустановения за обжалване срок срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

Съобразно общата разпоредба на чл. 78 ГПК, отговорността на страните за разноски е функционално обусловена от изхода на спора. Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, страните по делото имат право на разноски, съразмерно, съответно с уважената, респ. с отхвърлената част от иска.

В случая, длъжникът е депозирал възражение в срока по чл. 414 ГПК, с което е поискал присъждане на разноските за производството и е представил доказателства за извършени такива. С определението от 14.08.2025 г., издадената заповед за изпълнение е била обезсилена. Съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото.

Разпоредбите на ГПК във връзка с възлагането на разноските са съобразени с обективния факт за това как съответното производство е приключило по отношение на страните, участници в процеса (определение № 313/26.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2749/2016 г. на ВКС, ІІІ ГО). Поради това и в случая приложение следва да намери разпоредбата на 78, ал. 4 ГПК.

В Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не е 3 предвиден ред за определяне на размера на минималните хонорари, платими от длъжник в заповедно производство, за разлика от тези, платими от заявителя. Според, утвърдената съдебна практика разпоредбата на чл. 7 ал. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа е неприложима по отношение минималното адвокатско възнаграждение на пълномощника на длъжника в заповедното производство, тъй като тази разпоредба касае минималното адвокатско възнаграждение на пълномощника на заявителя в заповедното производство. Така в Определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 г. на ВКС, II ТО, е посочено, че „заповедното производство е уредено като едностранно“. Затова в чл. 7, ал. 7 от Наредбата то е поставено наред с други едностранни производства – производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на изпълнителен лист. Защитата на длъжника в рамките на тези производства се осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този случай минималното адвокатско възнаграждение се определя по аналогия по чл. 11 от Наредбата. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за отпочване на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника, в този смисъл е определение № 45/23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г. на ВКС, І ТО. В последното определение, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, обаче се анализира размерът на възнаграждението за осъществявана защита в частни по характер производства – по чл. 419 и чл. 420 ГПК, като се приема, че длъжникът не търси защита срещу материалното право на кредитора по същество, тъй като с актовете на съда в тези производства длъжникът не би могъл да преклудира окончателно претендирането му, нито да установи материалната му незаконосъобразност. Следователно, не се касае за „дело с определен интерес“, по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, а възнаграждението следва да се определи по реда на чл. 11 от Наредбата.

От друга страна, съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 09.07.2004 год. на Висшия адвокатски съвет при определяне на размера на възнаграждението, а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото – решение на СЕС от 25.01.2024 4 год. по дело С-438/2022. Основният ориентир при преценката за фактическата сложност на едно производство е наличието на множество факти, които следва да се установят, а правната сложност е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения /в този смисъл определение № 50015 от 16.02.2024 год. на ВКС по т. дело № 1908/2022 год., I т. о., ТК, определение № 1570 от 12.06.2024 год. на ВКС по ч. т. дело № 664/2024 год., II т. о., ТК, определение № 2289 от 13.05.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3051/2023 год., IV г. о., ГК, определение № 2080 от 04.07.2025 год. на ВКС по ч. т. дело № 633/2025 год., II т. о., ТК и др./.

След като съобрази изложеното, съдът приема, че определеното възнаграждение от 200 лева е съобразено с изложеното по-горе. Частната жалба е неоснователна и обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Разноски в настоящото производство не се следват доколкото същото е с оглед дължимостта и размера на разноските в друго производство. Не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски, поради което нормата на чл. 81 от ГПК е неприложима. В този смисъл определение № 489/17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г. на ВКС, IV ГО, определение № 933/17.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2845/2018 г. на ВКС, IV ГО.

Мотивиран от горното, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 11618 от 24.03.2026 г., постановено по гр.д. № 63180/2023 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 49 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5