Решение № 346 от 11.11.2024, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 346 гр. гр. Димитровград, 11.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пепа Д. Жекова при участието на секретаря Валентина Ив. Господинова като разгледа докладваното от Пепа Д. Жекова Гражданско дело № 20245610101243 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК за обявяване на недействителен на целия договор за потребителски кредит, респ. при условията на евентуалност само разпоредбата на чл. 6/1 от договора за потребителски кредит.

В исковата молба се твърди, че на 16.06.2023 г. ищецът е сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № 879164, по силата на който е получил в собственост сумата от 2800.00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 44.00 % и ГПР в размер на 53.73 %. В договора е уговорено, че заемателят ще погаси кредита на 18 месечни вноски с размер на погасителната вноска 4х102.67 лв. и 14х259.27лв. с крайна падежна дата 04.07.2025г. Съгласно чл. 6(1) от договора за кредит страните се споразумяват, че договорът трябва да бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: Поръчителство на едно или две физически лица, които трябва да отговарят на определени изисквания или безусловна банкова гаранция.

Съобразно чл.18.1 от процесния договор, при неизпълнение на изискването на чл. 6(1) от договора заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 5553.54 лв., която ще се плаша разсрочено като се кумулира към падежните вземания по погасителния план. Счита, че ищецът не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй като те намират своето 1 основание в нищожната кредитна сделка. Процесният договор е нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1. т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ап.1, предл. 3 от 33Д/, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът не изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише съдържанието на договора условията за в възнаградителната лихва. Договорът се явява нищожен и като сключен при неспазване на прилагане на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл.19, ал. 1 и ал. 2 във вр. е чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР е неточен и подвеждащ, защото в него не е включена скритата под формата на неустойка договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размерът на ГПР. Договорът не поражда валидни права и задължения, тъй като кредиторът е нарушил и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, защото в съдържанието му не е включен на лихвения процент на ден не са разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК.

На собствено основание е нищожна и неустоечната клауза, която ограничителни условия, препятстващи изпълнението. Това създава предпоставки кредиторът да получи вземането, некоректно именувано „неустойка". Тази неустойка изначално не притежава обезпечителна и обезщетителна функции и съставлява скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 стойност ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договорът за потребителски кредит води до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл.23 от 3ПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата паричния на заем, ко не дължи други разходи по заема. Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва е нищожна лихва и като противоречаща на добрите нрави по чл. 26 33Д, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК. Договорения фиксиран 2 годишен лихвен процент в размер на 44.00 % се явява прекомерно висок, като договорката за лихва се явява нищожна поради прекомерност, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 на ЗПК касаеща добрите нрави. Така, според ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.

Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в годишен размер 44.00%. За сравнение, законната лихва по чл. 86 33Д е 10% на година. Уговорената възнаградителна лихва в процесния договор надвишава над 3 пъти законната лихва. Уговарянето на такъв 2 висок размер на възнаградителната лихва, надхвърлящ над три пъти законната лихва за забава, се явява противно на добрите нрави, тъй като се получава неравноправно третиране на кредитополучателя. като икономически по-слаб участник в оборота.

Следователно уговорката за размера на лихвата до такава степен противоречи на справедливостта, че се явява нищожна. След като тази уговорка е нищожна, кредиторът не може да я ползва за правно основание да претендира заплащането на лихвата по съдебен ред. Размерът на договорната лихва е подвеждащ, тъй като към нея би следвало да се добави уговорената по договора неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която се явява скрита лихва.

Вземането по чл. 18(1) от потребителския договор има характера на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал „неустойка", за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 3ПК, тъй като съгласно чл. 19, ал. 3. т. I ЗПК разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова гаранция. Вземането се явява допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което съставлява печалба за 3 търговеца - скрита под формата на неустойка лихва. Счита, че уговорената възнаградителна лихва е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на договора потребителят не може да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият е заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 44.00 %. В нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗПК на заемателят не е било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителният размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че нарушава договора, на което основание трябвало да престира неустойката по чл. чл. 18(1) от процесния договор.

Според трайната съдебна практика на ВКС и СЕС, дадена клауза може да бъде определена като неравноправна, ако не е съставена на ясен и разбираем език. Не са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, който регламентира, че кредиторът е следвало да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба на чл. 11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.

10 ал.1, чл.11. ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, се налага изводът, че под "условия за прилагане" се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок, или по някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук дали вноските са анюитетни или са намаляващи.

Приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 53.73% е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и е заобиколил изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК клаузата за ГПР е нищожна, с произтичащите правни последици по чл. 22 3ПК, нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, aл. 1, т. 10 от ЗПК. По силата 3 на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Вземането по чл.

18.1 от процесния договор не съставлява неустойка, на което основание 4 включването му в размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл. 19, aл. 3, т. 1 ЗПК. Това вземане по правната си природа е печалба за кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва, като разход по кредита, съобразно повелителните изисквания на чл. 19, aл.1 ЗПК е следвало да бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 44.00 %. без в него да е включена скритата лихва по чл. 11. 1 от договора е имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 53.73 %.

Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, aл. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, aл. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Освен това, в процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР, което от своя страна нарушава основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. Във величината на и ГПР, като глобален израз на всичко дължимо по кредита, е следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Непосочването на ГПР в договор за кредит би следвало да се приравни ситуация като тази, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19. ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК в договора е трябвало да се посочат не само цифрово какъв 5 годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да са посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително съдържание съгласно чл. 11 от ЗПК е следвало да е налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този момент същия можел да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри. Кредиторът не е изпълнил и изискването да посочи размера на лихвеният процент на ден.