Определение № 21964 от 14.10.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 21964 гр. София, 14.10.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-A, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

Даяна Д. Парталска като разгледа докладваното от Гергана В. Недева Въззивно частно гражданско дело № 20251100508550 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 413, ал. 1 - от ГПК.

Образувано е по частна жалба на "Сити Кеш“ ООД срещу заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 14.05.2025 г., издадена по ч.гр. дело № 6446/2005 г. на Софийския районен съд (СРС), 177-и състав, в частта й относно присъдените в полза на заявителя съдебни разноски, в частност за адвокатско възнаграждение в размер на 390 лв., като го намира за прекомерно.

В частната жалба се излага оплакване за неправилност на обжалвания акт, като се поддържа, че заявителят е упражнил процесуалните си права в условията на злоупотреба по см на чл.3 от ГПК. Твърди, че кредиторът не е предприел действия първо за извънсъдебно уреждане на отношенията им, а длъжника не е дал повод за водене на делото, като е заплатил доброволно присъдените суми, с изключение на адвокатското възнаграждение.

Злоупотребата мотивира с образуваните от заявителя три отделни производства във връзка с един и същи ДПК № 866587/23.05.2023 г., вместо да проведе едно исково производство, в което да предяви всичките си претенции за главница, договорна лихва и неустойка.

Очевидна била целта да се генерират допълнителни разноски, с присъждането на които заявителят се обогатявал неоснователно за сметка на длъжника „Сити Кеш“ ООД, като получавал неследващи му се суми. Тъй като в останалите проведени две производства по гр.д. № 432/2023 г. на СРС и ч.гр.д. № 6417/2025 г. по описа на СРС на заявителя А.А. вече били присъдени съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, а защитата му по всички образувани по негово заявление/искова молба била идентична и осъществена от един и същи адвокат, моли в настоящото производство да не му се присъжда адв. възнаграждение, евентуално същото да бъде намалено до 50 лв., тъй като първоинстанционното заповедно производство не представлява фактическа и правна сложност и следва да се приложи чл. 78, ал. 5 от ГПК. Жалбоподателят моли въззивният съд да измени обжалвания акт, като отмени изцяло присъденото адвокатско възнаграждение или го намали до посочения минимален размер от 50 лв.

Ответникът по частната жалба – А.К.А., чрез пълномощника си ад. П. П. от АК1 Хасково, в отговор на ЧЖ, оспорва същата, като излага подробни съображения за недопустимост и неоснователност на същата. Намира обжалвания съдебен акт за правилен и законосъобразен. Твърди, че присъденото в негова полза адвокатско възнаграждение е дори под минимума по Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа, приложима към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие. Макар да признава, че същата не е задължителна за прилагане от съдилищата, определените в нея размери на адвокатските възнаграждения, следвало да бъдат като ориентир за съда. Възразява срещу твърдяното от жалбоподателя упражняване на процесуалните му права при злоупотреба.

Счита, че присъдения от съда размер на адвокатското възнаграждение е разумен и справедлив и съответства в пълнота както на обема на извършената от адвоката – пълномощник работа, така също и фактическата и правна сложност на делото.

Софийски градски съд, като се запозна с изложеното от страните в частната жалба и отговора на частната жалба, и съобрази доказателствата по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в посочения в обжалваната заповед едномесечен срок, изхожда от процесуално легитимирано за това лице, което има правен интерес от обжалването и е насочено срещу подлежащ на обжалване съдебен акт ( чл. 413, ал. 1 ГПК), предвид което е и процесуално допустима.

Правният интерес за длъжника от обжалване на заповедта за изпълнение в частта за разноските произтича от самия закон - чл. 413, ал. 1 от ГПК. Това негово процесуално право на жалба не е алтернативно, а е допустимо да бъде упражнено - наред с правото му на възражение по чл. 414 от ГПК. Подаването на възражението препятства влизането в сила изобщо на заповедта за изпълнение. Тя ще влезе в сила, ако и когато възражението бъде оттеглено от длъжника или влезе в сила решението, с което се установи съществуване на вземането. Решението на съда е установително за вземането по заповедта за изпълнение.

Издадената заповед за изпълнение ще бъде изпълнителното основание, както за притезанието на заявителя, така и за направените от него в заповедното производство разноски (чл. 416 и чл. 404, т. 1, предл. 4 от ГПК). Придаденото от закона изпълнително действие на заповедта за изпълнение, обосновава правния интерес на длъжника да обжалва заповедта за изпълнение в частта за разноските, независимо, че наред с това е подал и възражение по чл. 414а от ГПК.

Поради едностранния характер на заповедното производство, длъжникът не може да се позове на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК още пред първоинстанционния съд, а предвид изричната й формулировка е недопустимо последният да я приложи служебно. Това в още по-голяма степен обосновава правния интерес за длъжника във всички случаи да инициира частно въззивно производство по чл. 413, ал. 1 от ГПК, което се развива като двустранно, след размяна на книжа, където разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, може да намери реално приложение.

Разгледана по същество, частната жалба е основателна, по следните съображения:

Между страните няма спор, че заявителят (ответника по частната жалба) е заплатил адвокатско възнаграждение в размер 390 лв., както и че минималният размер на същото, определен, съгласно чл. 7, ал. 7, вр. ал.2, т.1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, възлиза на сумата 400.00 лв. От договора за правна защита и съдействие без дата, (лист 6 от делото на СРС), действително се установява, че заплатеното адвокатско възнаграждение от 390 лв. е уговорено за услугите до окончателното приключване на заповедното производство с издаден изпълнителен лист.

Настоящият въззивен състав следва да разгледа своевременно заявеното възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК и да извърши независима преценка според действителната фактическа и правна сложност, заявения материален интерес и съобразно въведеното в жалбата основание за наличие на злоупотреба с право, по см. на чл.3 от ГПК от страна на заявителя.

2

В т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, е разяснено, че разноските са направените от страните разходи по водене на делото, които съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и разходи за производството. Разноските за правна защита включват възнаграждението за един адвокат чл. 78, ал. 1 ГПК. Адвокатската помощ не е безплатна, но тя следва да се предоставя за осъществяване на реална защита на правата на заявителя, а не да цели генериране на допълнителни разноски за адвокатски възнаграждения, с образуване и провеждане на няколко последователни заповедни/искови производства, за вземания, произтичащи от едно и също правоотношение /в случая процесния ДПК/.

Недопустимо е при спор относно едно конкретно правоотношение между страните по него да бъдат „роени“ множество съдебни дела, ако спорът между страните може да се изчерпи в рамките на едно производство. Следователно провеждането на минимум три искови/заповедни производства за събиране на вземанията на заявителя, произтичащи от недействителността на процесния ДПК № 866587/23.05.2023 г., не цели разрешаване на възникнал конкретен правен спор, а цели единствено и само получаване на разноски, т.е.

„санкциониране“ на ответника. Подобно поведение е несъвместимо с правилата на добросъвестността, дори и когато на страната на ищеца/заявителя е физическо лице, което има качеството на потребител и което по закон се ползва с по-висока правна защита, произтичаща от специалния ЗЗП и европейското законодателство в тази област.

Следва да се отбележи, че настоящото ч.гр.д. № 6446/2025 г. е последното от поредицата, образувани от заявителя А. дела срещу длъжника/ответника „Сити Кеш“ ООД, за вземания, произтичащи от ДПК № 866587/2023 г. В този ред на мисли, неоснователни са възраженията на пълномощника на заявителя А., че за подготовката на всяко дело, същия е вложил едни и същи време и усилия за предварителна подготовка, запознаване с практиката на ВКС и СЕС и др. Следователно и възнаграждението за адвокатските услуги по всяко от делата следва да бъде редуцирано, съобразно действителния обем на извършената адвокатска работа.

Отговорността за разноските се определя по правилата на чл. 78 ГПК, но правот о на разноски не следва да възниква в полза на страна, която упражнява процесуалните си права недобросъвестно. В настоящото производство съдебно предявеното вземане е за начислена от кредитора „неустойка“ за непредоставяне на обезпечение по ДКП в размер на 886,76 лв., която клауза е изначално недействителна, като неравноправна, а претендираното и платено по делото адвокатско възнаграждение, на адвоката-пълномощник е в размер равен на почти половината от процесното вземане. Претендирането на същото, в такъв прекомерен размер, некореспондиращ нито с фактическата и правна сложност на делото, нито с реално извършения обем на адвокатската работа, само би довело до акумулиране на допълнителни приходи за заявителя и неоснователното му обогатяване за сметка на дружеството – длъжник в производството. Такова поведение, граничещо със злоупотреба с процесуални права, не следва да се толерира от съда, а напротив следва да се санкционира.

Съгласно разпоредбата на чл. 3, изр. първо ГПК участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Предявяването на иск, поначало е правомерно действие, израз на упражняване на законоустановената възможност за защита на нарушени материални права, като титулярят на тези права е този, който преценява дали и кога да ги упражни.

Когато обаче тези права се упражняват по начин или в преследване на цел, различна от тази, за която правото на иск е предоставено, то е налице нарушаване на принципа на добросъвестност по смисъла на чл. 3 ГПК, в който случай санкцията е понасяне на сторените разноски, независимо и въпреки о т изхода на спора. Според трайната и непротиворечива практика на ВКС по подобни казуси (определение № 174 от 26.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д.

3

№ 560/2021 г., III г. о., ГК, определение № 466 от 1.12.2020 г. по ч. гр. д. № 2980/2020 г. на III ГО на ВКС, определение № 72 от 26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2980/2020 г., определение № 3674/03.07.2026 г. по частно гр. д. № 2465/2026 г. на ВКС), съдът е длъжен във всички случаи да прецени дали процесуалните действия на страните са съобразени с чл. 3 ГПК, т.е. дали са упражнени добросъвестно и съобразно добрите нрави и да осуети всяка злоупотреба с право.

В конкретния случай, съдът констатира, че заявителят в производството е упражнил признатото си от закона право да подаде заявление за снабдяване със заповед за изпълнение на парично задължение, в разрез с правилата за добросъвестността, установени с нормата на чл.3 от ГПК. Съдът не може и не следва да толерира случаите, в които участници в процеса упражняват правата си явно недобросъвестно, с цел да бъдат увредени права и законни интереси на други участници в процеса, доколкото тези действия представляват злоупотреба с право и поради това не следва да бъдат зачетени от правозащитния орган /така и Решение №206 от 11.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2970/2015 г., III г.о., ГК/.

При тази установеност изводът който се налага е, че на заявителя в производството А.А. не следва да му се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания завишен размер, а недобросъвестното му поведение следва да се санкционира, като му се присъди адвокатско възнаграждение в минимален размер от 50 лв. (25,56 евро).