Решение № 14860 от 30.07.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14860 гр. София, 30.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИВЕТА В. ИВАНОВА при участието на секретаря ДИАНА АЛ. МАНОЛОВА като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело № 20231110152309 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са от А. В. З. 1). срещу [фирма] правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 20 лева, представляваща недължимо платена сума – въз основа на недействителен договор за паричен заем № *** от 15.06.2022 г. под формата на договорна (възнаградителна) лихва, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.09.2023 г. до окончателното изплащане на вземането и 2). срещу [фирма] осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 50 лева, представляваща недължимо платена сума – въз основа на недействителен договор за предоставяне на гаранция № *** от 15.06.2022 г. под формата на възнаграждение за поръчителство, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.09.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

Ищцата твърди, че между нея, в качеството й на кредитополучател и ответника [фирма], в качеството му на кредитор, е сключен договор за паричен заем № *** от 15.06.2022 г. за предоставяне в полза на А. З. на паричен заем в размер на сумата от 800 лева, със задължение за връщането му заедно с договорна лихва, чрез 11 погасителни вноски, при установени ГПР от 40,52 % и ГЛП от 35 %. Твърди също, че на основание клаузата на чл. 4 от договора и за обезпечаване изпълнението на задълженията на З. по договора за заем, между нея и ответното дружество [фирма] е сключен договор за предоставяне на поръчителство № *** от 15.06.2022 г., по силата на който дружеството е поело задължение да обезпечи пред кредитора [фирма] изпълнението на договора за паричен заем от кредитополучателя. Поддържа се, че по силата на този договор ищцата А. З. се задължил да заплати на гарантиращото дружество и ответник в настоящия процес сумата от 332,97 лева, чието плащане било разсрочено на вноски от по 30,27 лева. Ищцата изяснява, че е погасила изцяло и предсрочно дължимата сума по договора за заем, в т.ч. процесното възнаграждение за поръчителство, като е заплатила сума в общ размер от 870 1 лева, от които 800 лева главница по договора за заем, 20 лева възнаградителна лихва и 50 лева – възнаграждение за поръчителство. В исковата молба са наведени твърдения за недействителност на договора за паричен заем и на договора за предоставяне на поръчителство. Конкретно се посочва, че договорът, сключен с [фирма] е нищожен поради допуснато противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и неправилно определяне на ГПР по договора и на общата дължима сума. Последният следва да включва всички разходи по отпускане и управление на кредита. В процесния договор е посочен общият размер на ГПР, но не и начина, по който е определен – кои са взетите предвид разходи при изчисляването му. Наред с това е налице неяснота относно начина на определяне на възнаградителната лихва, а оттук е налице невъзможност на потребителя да разбере какво е оскъпяването на ползвания от него финансов ресурс. В исковата молба се излага, че заплащането на сумата по договора за предоставяне на поръчителство също следва да бъде включено при определяне на ГПР по договора за паричен заем, тъй като представлява разход, пряко свързан с договора за кредит. В случая, невключването му в ГПР води до заобикаляне изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се нарушава изискването последният да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Предвид изложеното и доколкото нищожната клауза на процесния договор за паричен заем, определяща ГПР по договора не може да бъде заместена по право от повелителна норма на закона в случая не е налице основанието на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, поради което е налице недействителност на целия договор, в който смисъл е и разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Ищцата оспорва действителността и на договора за предоставяне на поръчителство, [фирма] с твърдение, че същият противоречи на добрите нрави с оглед задължението, което се поражда за потребителя да заплаща изначално допълнително възнаграждение при заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чийто размер се равнява на 40 % от отпусната в заем сума. Със сключването на договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, а едно допълнително оскъпяване на последния и получаване на допълнително възнаграждение от заемодателя за избягване на ограниченията, въведени с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото едноличен собственик на капитала на поръчителя [фирма] е именно дружествотозаемодател [фирма]. А. З. счита, че доколкото възнаграждението за поръчителство представлява сигурен разход за заемополучателя, то същото следва да бъде включено изначално при формиране на ГПР по договора за паричен заем, което в случая не е налице.

Ето защо, договорът противоречи на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК и води до заобикалянето му, което обуславя неговата недействителност. Намира, че самостоятелно основание за това е и обстоятелството, че договорът е във вреда на потребителя и не отговаря на изискването за добросъвестност и справедливост, като води до неравновесие в правата на страните, а освен това не е разбираем и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му, което е в противоречие с чл. 143, ал. 1 и ал.

2, т. 19 ЗЗП. С тези съображения ищцата отправя искане, след установяване недействителността на двата договора, ответникът [фирма] да й заплати сумата от 20 лева, представляваща недължимо платена сума по договора за паричен заем № *** от 15.06.2022 г. под формата на договорна (възнаградителна) лихва, а ответникът [фирма] сумата от 50 лева, представляваща недължимо платена сума по договора за предоставяне на поръчителство № *** от 15.06.2022 г. под формата на възнаграждение за поръчителство, ведно със законната лихва за забава върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.09.2023 г. до окончателното изплащане на вземането. Претендира присъждане на разноски.

В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът [фирма], чрез пълномощника си юрк. Кънева, оспорва предявените искове като неоснователни. Конкретно се поддържа, че лихвеният процент по договора е фиксиран и годишен, един и същи за 2 целия срок на договора, и е ясно посочен в последния като 35 %, с което е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Допълва, че от страна на кредитора на са определени допълнителни условия за прилагане на лихвения процент, различни от установените в § 1, т.

4 от ДР на ЗПК. Оспорва като неоснователно твърдението на ищцата за недействителност на договора поради допуснато противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая, договор за заем съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, както и взетите предвид допускания при определянето му. В клаузата на чл. 2, т. 7 от процесния договор е посочена общата сума, подлежаща на връщане от кредитополучателя и възлизаща на 1 096,81 лева, включваща главница, определена съгласно §1, т. 3 ДР на ЗПК и договорна лихва, изчислена при прилагане на годишния фиксиран лихвен процент от 35 %. Последният не противоречи на добрите нрави, като възнаградителната лихва представлява цената за предоставяната от кредитора услуга – ползването на парични средства. Спазено е единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като ГПР по договора се равнява на 41,74 %, като при изчислението му е взет предвид размерът на фиксирания ГЛП, като един от елементите при определянето му.

Ответникът [фирма] оспорва договорът за паричен заем да е недействителен поради наличие на неравноправни клаузи по чл. 143 ЗЗП. Счита, че последното е обусловено от кумулативното наличие както на клауза, която да е неравнопоставена, така и същата да не е индивидуално уговорена между страните. В настоящия случай договорът за паричен заем е сключен по искане, направено от кредитополучателя, същият се е запознал с преддоговорната информация, попълнил е въпросник за кандидатстване, въз основа на което са договорени клаузите, което обуславя извод, че на ищцата е дадена възможност да влияе върху съдържанието им. С тези доводи ответникът отправя искане за отхвърляне на предявения срещу него иск и за присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор и от ответника „Файненшъл България“ ООД, чрез пълномощника си ст. юрк. К., с който същият оспорва предявените искове като неоснователни. Поддържа, че процесният договор за предоставяне на поръчителство е действителен и отговаря на приложимите законови изисквания. Оспорва твърденията на ищцата, че договорът е нищожен като лишен от основание, тъй като със сключването му кредитополучателят цели да изпълни договорното си задължение, произтичащо от договора за паричен заем с [фирма], а ответникът – като финансова институция с предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие – да получи възнаграждение за предоставената услуга – гарантиране изпълнението на всички парични задължения на потребителя, възникнали от договора за паричен заем. Оспорва договорът за предоставяне на поръчителство да накърнява добрите нрави, като се позовава на принципа на свободно договаряне, следващ от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. Наред с това твърди, че не е налице нееквивалентност на престациите на страните, тъй като с процесния договор ответното дружество е поело задължение да отговаря за всички последици от неизпълнението на главното задължение, в т.ч. и за разноските, поради което престациите не са нееквивалентни. Счита клаузите на договора за достатъчно ясно формулирани и потребителят за осведомен, като същият е имал възможност да прецени икономическите последици от сключване на договора, предвид и това, че последният влиза в сила само при непредставяне от заемателя на обезпечение пред кредитора. Ответникът излага доводи, че в полза на дружеството се следва уговореното възнаграждение за предоставяне на поръчителство дори и при извод за недействителност на основния договор, предвид продължаващото съществуване на главния дълг, формиран от чистата стойност на кредита.

В заключение се посочва, че „Файненшъл България“ ООД е финансова институция, търговско дружество с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие, при което както дейността му, така и сключваните от него договори, се 3 регламентиран от ТЗ, а не от ЗПК и не противоречат на закона и на добрите нрави. С тези доводи отправя искане за отхвърляне на исковите претенции. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Съгласно посочената разпоредба този, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне.

Касае се за хипотеза на предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.

Начална липса на основание е налице както в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, така и при предаване и без наличието на някакво правоотношение между даващия и получаващия, в който смисъл са и задължителните за съда разяснения, дадени в мотивите на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. дело № 1/79 г. на Пленум на ВС – по някои въпроси за неоснователното обогатяване.

Липсата на основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД означава първоначална, неосъществена или настъпила впоследствие, но с обратна сила, липса на валидно правоотношение между лицето, дало имуществена облага и получателя на същата.