Определение № 710 от 14.03.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 710 гр. П., 14.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – П., VII СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Въззивно частно гражданско дело № 20255300500656 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274, ал.1, т.2 вр.чл. 248, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Макроадванс“ АД с ЕИК: 201127485 против определение № 1299/29.01.2025г., постановено по гр.д.№ 15921/2024г. на РС - П., XVI гр.с., с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на постановеното по същото дело решение № 5184/22.12.2024г. в частта за разноските. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение. От въззивния съд се иска да го отмени и вместо него да измени решението в частта за разноските, като остави същите в тежест на ищеца. В условията на евентуалност моли присъденото в полза на ЕАД Е.И. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищцовата страна в първоинстанционното производство да бъде определено в размер под минималния по Наредба № 1/2004г. за МРАВ и без да се присъжда ДДС върху него.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна ЕАД Е.И. оспорва жалбата, като счита, че първоинстанционният съд се е произнесъл правилно по отговорността за разноски в производството.

П.ският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна и срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, внесена е дължимата държавна такса, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество се явява основателна.

С решение при признание на иска № 5184/22.12.2024г., постановено по гр.д.№ 15921/2024г. на РС - П., XVI гр.с., е признато за установено в отношенията между „Макроадванс” АД, ЕИК: 201127485, със седалище и 1 адрес на управление: град София, бул. „Г. С. Раковски” № 147, ет.5, ап.14 и К.

А. Т. с ЕГН: ********** от гр. П., ул. „***“ № ***, че клаузата за неустойка в сключения между тях договор за потребителски кредит № 164259/ 20.04.2022 г. е нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Съдът се е произнесъл и в частта за разноските, като ги е възложил в тежест на ответника. Първостепенният съд е приел, че с поведението си кредиторът - ответник е станал повод за завеждане на делото, тъй като е сключил договор с нищожни клаузи, които засягат интереса на потребителя. Така „Макроадванс” АД е осъден да заплати на ищеца Т. сума в размер на 70 лв. - платена държавна такса, а на процесуалния му представител ЕАД Е.И. сумата от 480 лв. - адвокатско възнаграждение с ДДС, определено от съда по реда на чл.38, ал.2 ЗА. При определянето му ПРС е съобразил цената на иска и неговото признание от ответната страна, ниската фактическа и правна сложност на спора. Взел е предвид и трайната практика по подобни потребителски спорове, която е установила, че възнаграждението следва да бъде изчислено по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действала към момента на сключване на договора, както и § 2а от ДР на Наредбата, поради което е определил адвокатско възнаграждение от 480 лева с ДДС.

Недоволен от решението в частта му за разноските, ответникът „Макроадванс” АД, чрез пълномощника юрк. Татяна Величкова, е депозирал молба по чл. 248 от ГПК, с искане да се приложи чл. 78, ал.2 ГПК, а при условията на евентуалност да се намали адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, без да се присъжда ДДС. Направено е искане за спиране на производството до произнасяне на Съда на Европейския съюз по отправено преюдициално запитване от Софийски районен съд по въпроса дали се дължи ДДС върху адвокатския хонорар при безплатна правна помощ. С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил молбата без уважение, като е приел, че в решението са изложени подробни съображения за размера, дължим за адвокатско възнаграждение. Все пак районният съд е подчертал, че възнаграждението на адвоката е определено в минималния размер по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., от 480 с ДДС, доколкото адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС. След като е определен минимален адвокатски хонорар не следвало да се изследва въпросът за фактическата или правна сложност на делото. В случая Наредбата била използвана като ориентир при определяне на размера на разноските за адвокатското възнаграждение, а по отношение на ДДС - доколкото адвокатът на ищеца е представил доказателства, че е регистриран като дружество по ДДС, при определяне на неговото възнаграждение такова следвало да бъде начислено на основание параграф 2а от ДР на Наредба № 1/ 09.07.2004г.

Искането за спиране на производството е оставено без уважение, тъй като нормата на чл. 631, ал. 1, изречение първо от ГПК изисквала спирането на производството да се извърши от съда, който е направил съответното преюдициално запитване, като липсвало такова законово задължение за останалите съдилища.

Настоящата инстанция споделя доводите на районния съд за липса на предпоставки за спиране на производството на осн. чл. 631, ал.1 ГПК, както и 2 за неприложимост на правилото на чл. 78, ал.2 ГПК, но намира, че адвокатското възнаграждение на ЕАД Е.И. по чл. 38, ал.2 ЗАдв. е определено от ПдРС в несправедлив размер.

Пред първата инстанция е направено своевременно искане от ЕАД Е.И. за присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА. По делото са налице и доказателства за регистрацията на адвокатското дружество по ЗДДС. С оглед препращащата разпоредба на чл. 36, ал. 2 ЗА, относима при преценката на размера на адвокатското възнаграждение е Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която не е обвързваща за съда и третите лица, с оглед даденото тълкуване в решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, а служи единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения. Съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет при определяне на възнаграждението по предявените искове, а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа, фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от упълномощения адвокат процесуални действия /в същия смисъл са определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908 по описа за 2022г. на ВКС, Търговска колегия, първо отделение и определение № 343 от 15.02.2024г. по т.д. № 1990 по описа за 2023 г. на ВКС, Търговска колегия, второ отделение/.

В случая фактическата и правна сложност на делото не са високи събрани са само писмени доказателства, проведено е едно открито съдебно заседание, в хода на което процесуалният представител на ищеца не се е явил, не са разпитвани свидетели, нито са изслушвани вещи лица. Решението е постановено при признание на иска. Съществува обилна и трайна съдебна практика, в която са изяснени спорните правни въпроси. Цената на иска е ниска, въпреки че същата не би следвало да е определящ критерий, а изисква да се отчете ведно с другите значими обстоятелства, посочени по-горе, както и с извършената от адвоката на страната работа по делото – изготвяне на исковата молба и подаване на молба по хода на делото, без явяване в открито съдебно заседание. Кумулативната преценка на тези обстоятелства обосновава справедливо възнаграждение в размер на 200 лв., до която сума следва да бъде намалено присъденото с първоинстанционното решение адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

Както бе посочено по-горе наредбата не може да се приложи поради несъответствието й с правото на ЕС. Този решаващ правен извод на въззивния съд обхваща и приложението на наредбата в пълнота, в т.ч. и разпоредбата на параграф 2а от ДР на същата наредба, предвиждаща начисляване на ДДС върху възнагражденията, фиксирани в нея, по силата на препращането в чл.

38, ал. 2 от ЗА. Ето защо не следва да се присъжда искания ДДС върху определеното по реда на чл. 38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения жалбата се явява основателна, поради което обжалваното определение следва да се отмени и вместо него да се измени решението на ПдРС в частта за разноските, като се намали от 480 лв. на 200 лв. размера на адвокатското възнаграждение, което „Макроадванс” АД е осъдено да заплати на ЕАД Е.И..

3

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 1299/29.01.2025г., постановено по гр.д.№ 15921/2024г. на РС - П., XVI гр.с., с което е оставена без уважение молба с вх.

№ 4520/21.01.2025г. на „Макроадванс“ АД, ЕИК: 201127485, за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на постановеното по същото дело решение № 5184/22.12.2024г. в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решение № 5184/22.12.2024г., постановено по гр.д.№ 15921/2024г. на РС - П., XVI гр.с., в ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, като НАМАЛЯВА от 480 лв. с ДДС на 200 (двеста) лв. размера на адвокатското възнаграждение, което „Макроадванс“ АД, ЕИК: 201127485, е осъдено да заплати на ЕАД Е.И., Булстат: 180978004.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4