Определение № 107 от 26.02.2024, Окръжен съд - Враца

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 107 гр. Враца, 23.02.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надя Г. Пеловска-Дилкова

Членове:

Мирослав Д. Досов

Пламен К. Кучев като разгледа докладваното от Надя Г. Пеловска-Дилкова Въззивно частно гражданско дело № 20241400500044 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.2 във вр. чл.130 ГПК.

Образувано е въз основа на подадена частна жалба с вх. № 4032/12.12.2023 г. от адв. Д. Е. от САК като пълномощник на "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД-гр.София, против Разпореждане № 1242/20.11.2023 г. на РСОряхово, с което е прекратено производството по гр. дело № 645/2023 г. по описа на същия съд.

В жалбата се прави оплакване за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното разпореждане, като се излагат доводи за допустимост на предявения иск. Жалбоподателят счита, че направеният отказ от наследство от В. Б. касае основателността на предявените искове, не тяхната допустимост. Твърди се, че по същество отказът от наследство е направен на 24.08.2022 г. след като на 16.08.2022 г. на длъжника е връчена покана за доброволно изпълнение по процесния кредит. Счита също така, че поради това отказът от наследство е формален и след като същото вече е било прието от В. Б., но това е въпрос по същество, който следва да бъде разгледан от исковия съд по основателността на иска, а не по неговата допустимост.

Жалбоподателят развива съображения, че съществува възможност съгласно чл.56 ЗН да бъде атакуван отказът от наследство, включително и да бъде оспорен като симулативен по реда на чл.27 ЗЗД, която отново е въпрос по същество и може да се наведе в делото с възражение или насрещен иск съгласно чл.211 ГПК. Поддържа също така, че съгласно разпоредбата на 1 чл.422 ГПК по допустимостта на установителния иск е необходимо да е налице обективен и субективен идентитет между издадения изпълнителен лист и заповед за изпълнение на парично задължение и предявения установителен иск и в конкретния случай са налице предпоставките за допустимостта на установителния иск срещу В. Б., като е налице пълно съответствие от субективна и обективна страна между издадения изпълнителен лист и заповед за изпълнение и предявения установителен иск по делото.

Прави се искане да бъде отменено атакуваното разпореждане и делото да се върне на районния съд за администриране и разглеждането му по същество.

Препис от частната жалба не е бил връчван на ответника по иска В. Д.

Б., поради това, че размяна на книжата по исковата молба не е била извършвана от районния съд.

Частната жалба е процесуално допустима като подадена от лица с правен интерес, в рамките на законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

По заявление на "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, ЕИК ***, вх. № 261359/28.11.2022 г. (образувано пред СРС от 30.11.2022 г. и изпратено по подсъдност на РС-Оряхово) е образувано ч. гр. дело № 50/2023 г. по описа на Районен съд-Оряхово за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ по чл.417 ГПК против длъжника В. Д. Б., като наследник на Р. А. И., ЕГН **********, за посочените в заявлението суми,а именно: сумата от 5028.39 лв. - главница по Договор за кредит № FL*** с кредитополучател Р. А. И., с ЕГН ********** - б.ж. на гр. Габрово; 239.00 лв.

- възнаградителна лихва за периода 20.01.2022 г. до 08.10.2022 г.; 207.21 лв. мораторна лихва за периода от 20.02.2022 г. до 09.11.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на входиране на заявлението-30.11.2022 г., до изплащане на вземането, както и сумата от 109.49 лв. - държавна такса, и адвокатско възнаграждение в размер на 688.48 лв.

Заявлението е счетено за основателно и е уважено изцяло с издадената Заповед за изпълнение № 51/07.03.2023 г., като с Разпореждане 2

№223/07.03.2023г. е допуснато незабавно изпълнение на заповедта и е разпоредено издаването на изпълнителен лист.

Изпълнителният лист е издаден на 07.03.2023 г. и е получен от представител на заявителя на 27.06.2023 г.

Въз основа на изпълнителния лист и по молба на "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД-гр.София е образувано ИД № 2023***0400439 по описа на ЧСИ М. Н. с рег. № ***, с район на действие – ОС-Враца против длъжника по изпълнителния лист В. Д. Б..

С вх. № 2749/28.08.2023 г. В. Д. Б. е депозирал възражение по чл. 414 от ГПК по ч.гр.д. № 50/2023 г. по описа на РС-Оряхово, с което е заявил, че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение. Към заявлението е приложил доказателство, че се е отказал от наследството на своя брат Р. А. И.

- б.ж. на гр. Габрово още през 2022 г., като отказът е вписан в особената книга на РС- Габрово под № 123/24.08.2022 г.

Във връзка с постъпилото по делото възражение по чл.414 ГПК, с Определение № 340/19.10.2023г. съдът е указал на заявителя "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД-гр.София, че може да предяви иск за установяване на вземането си.

Съобщението с указанията е връчено на заявителя на 06.11.2023 г. и в законоустановения едномесечен срок банката е депозирала искова молба вх.

№ 3690/17.11.2023г., въз основа на която е образувано гр. д. № 645/2023 г. пред Районен съд-Оряхово, по което е постановено обжалваното разпореждане № 1242/20.11.2023 г. Исковата молба е постъпила в съда на 20.11.2023 г. и в нея като ответник е посочен длъжникът В. Д. Б..

С обжалваното разпореждане ОС-Оряхово е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото, като е приел, че с оглед представените доказателства за направения от него преди датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК отказ от наследство, ответникът В. Д. Б. не е пасивно легитимиран да отговаря по иска.

При така установеното по отношение на така предявения иск, въззивният съдебен състав намира обжалваното разпореждане за правилно.

Предявяването на иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК има за цел да се установи със сила на пресъдено нещо съществуването на парично вземане, за което ищецът - кредитор се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 или чл.417 ГПК. Правото на иск за установяване на вземане, за което е 3 издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване.

По силата на чл.422, ал.1 и чл.415, ал.1 ГПК предявяването на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване на заявителя на указанията на съда по чл.415, ал.1 ГПК да предяви иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение.

Поради това, както е посочено в т.10.а. от ТР № 4 /18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, до момента на оттегляне на възражението от длъжника са налице и процесуалните предпоставки за съществуването и за надлежното упражняване на правото на иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, в т. ч. и наличието на процесуална легитимация на ответника като абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на исковото производство. Влязлото в сила решение, с което вземането се признава за съществуващо, разрешава окончателно спора между длъжника и кредитора относно съществуването на вземането, а като последица от решението заповедта за изпълнение влиза в сила - чл.416, ал.2 ГПК, с което се създава безспорност по отношение на правото на кредитора да проведе принудително изпълнение за вземането си, легитимирайки се с издаден въз основа на влязлата в сила заповед изпълнителен лист, а в хипотезата на заповед по чл.417 ГПК - с издадения при условията на чл.418, ал.2 ГПК изпълнителен лист.

Съгласно разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК искът за установяване на вземането се смята за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.415, ал.4 ГПК, тъй като подаването на искова молба по чл.422 във вр. с чл.415 ГПК е част от заповедното производство и не може да бъде отделено от неговата първа фаза - подаване на заявление по чл.410 или чл.417 ГПК и издаване на заповед за изпълнение на парично задължение. Затова и производството по предявения иск по чл.422 ГПК не следва да се разглежда като самостоятелен исков процес.

Съгласно възприетото в т.10.б. от ТР № 4 /18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС при универсално правоприемство на страната на длъжника искът по чл.422, ал.1 от ГПК следва да се предяви от заявителя срещу правоприемника, но в разглеждания случай същото не е приложимо, тъй като видно от приложеното по ч. гр. д. № 50/2023 г. по описа на РС4 Оряхово съдебно удостоверение /л.49 от делото/, със заявление с вх. № 5360/23.08.2022 г. посоченият като длъжник в издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 07.03.2023 г. - В. Д. Б., се е отказал от наследството на своя брат Р. А. И. - б.ж. на гр.Габрово, което е вписано в специалния регистър на съда под № 123/24.08.2022 г., като към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 30.11.2022 г., същият не е притежавал качеството наследник на кредитополучателя по процесния договор, т. е. не е налице универсално правоприемство.

По спорния въпрос е формирана и практика на ВКС (решение №145/23.11.2011г.), която се споделя от настоящия съдебен състав, според която с вписване на валидно направен пред районния съдия отказ от наследство и без данни наследството да е било прието преди това, настъпват правни последици изразени в заличаване на наследственото правоприемство.

С отказа от наследство, наследникът се лишава от включените в наследството права и не приема включените в него задължения. Той не само престава да бъде наследник но се счита, че не е бил такъв, тъй като отказа от наследство произвежда действие от откриване на наследството- в този смисъл разрешенията дадени с т. 1 ТРОСГК на ВС на НРБ № 148/86 г. Следователно, лицето, което се е отказало от наследството на починалия му праводател се изключва от числото на наследниците, загубва това качество и се счита, че същото е трето лице спрямо правата и задълженията възникващи във връзка с наследството. С отказът от наследство отказалият се престава да бъде надлежна страна както в материалноправен, така и в процесуалноправен смисъл и няма основание той да участва в процеса. И тъй като процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка за валидно провеждане на гражданския процес, за наличието й съдът следи служебно във всяка от фазите на процеса.

В случая както в заявлението за издаването на заповед за изпълнение, така и в исковата молба, ищецът „Юробанк България“АД основава претенцията си против ответника В. Б., на твърдения, че като наследник на починалия длъжник, ответникът е материалноправно легитимиран да отговаря за задълженията по договора за кредит /наследил е задълженията по договора/, като наследственото правоприемство дава правото на кредитора да насочи заявлението и иска си против наследника.

Макар така очертаните твърдения, изложени и в заявлението за издаване на 5 заповед за изпълнение, да са дали основание за издаването на заповедта /предвид едностранния характер на производството в тази му първа част/, то тези основания са отпаднали с подаването на възражението по чл.414 ГПК към което е било приложено удостоверението за отказ от наследство, извършен преди подаването на заявлението. Предвид така приложеното удостоверение, то очевидно е, че както материалноправната, така и процесуалноправната легитимация на ответника са отпаднали и то с обратна сила, поради което със същата сила са отпаднали и правото за предявяване на иска, съответно правото да се иска издаването на заповед за изпълнение. Не могат да бъдат споделени съображенията на жалбоподателя, че наследственото качество на ответника е въпрос по същество на иска, доколкото това качество има отношение към процесуалната легитимация, която е предпоставка не се основателност, а за допустимост на иска.

Не могат да бъдат споделени и доводите на жалбоподателя, че в производството по чл.422 ГПК той е снабден с възможността да атакува отказа от наследство чрез възражение или иск по чл.59 от ЗН. На първо място, доколкото се твърди, че ищецът е бил кредитор не на ответника, а на неговия наследодател, то атакуването на отказа от наследство по реда на чл.59 от ЗН не е допустимо. С този иск кредиторът не търси удовлетворение на свое вземане от наследодателя на ответника, а напротив – разполага с вземане против наследника, но не може да се удовлетвори от личното му имущество и за това иска унищожаване на отказа от наследство. Ето защо и тъй като хипотезата в настоящия случай е точно обратната-ищецът е кредитор на наследодателя на ответника, то той не разполага с право на иска по чл.59 от ЗН, като такъв иск в случая не е и предявен.