Решение № 1143 от 30.10.2023, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1143 гр. Пазарджик, 30.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николинка Н. Попова при участието на секретаря Десислава Буюклиева като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско дело № 20235220100242 по описа за 2023 година

Предявен е установителен иск от С. П. П. ЕГН ********** с постоянен адрес гр.

Паз** чрез процесуален представител Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ БУ** , с адрес на упражняване на дейността : гр. София, ж.к. „** представлявано от управителя Д. М.

М. против „С**“ ООД, с ЕИ**, със седалище и адрес на управление гр. София, **“ № **, представлявано от Н. П. П. ,за прогласяване нищожността на клауза от Договор за потребителски кредит № 462149, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение / банкова гаранция или поръчители/на основание чл. 26 ал.1 ЗЗД , във връзка с чл. 11, 21, и 22 ЗПК и чл. 143 ЗЗП както и осъдителен иск с пр. осн. чл.55 ал.1 от ЗЗД във връзка с чл. 23 ЗПК за осъждане на ответника, да заплати на ищцата сумата от 10.00 лв. частичен иск от сумата от 100,00 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожна неустоечна клауза от Договор за паричен заем, ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба,до окончателното и изплащане.

В исковата молба се твърди, че между ищцата С. П. П. в качеството й на заемополучател и „С**" ООД в качеството му на заемодател бил сключен Договор за потребителски кредит № 46149, като в Договора страните били уговорили основните параметри на правоотношението: размерът на заема бил 600,00 /шестотин / лв., със задължение да бъде погасен чрез 10 / десет / месечни вноски. Твърди се, че бил посочен годишен процент на разходите малко под 50%, като по този начин привидно били спазени императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като към момента на депозиране на исковата молба ищцата била погасила изцяло кредита чрез рефинансиране. Твърди се, че в Договора било разписано, че в срок от три дни кредитът ще бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като били поставени множество условия за това, а именно при 1 един поръчител същият следвало да получавал възнаграждение в размер поне на 7 минимални работни заплати, а при двама попе 4; поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители по договори, сключени със заемодателя; поръчителят да нямал задължения с рейтинг различен от „редовен" в Централния кредитен регистър, включително по погасени задължения; поръчителят да представел служебна бележка или друг документ за размера па получаваните трудови доходи.

Сочи се, че съгласно ПМС №37/ 24.03.2022 г., размерът на минималната работна заплата за 2022 г. е бил 710,00 /седемстотин и десет/ лв., т.е. ако договорът бъде обезпечен с един поръчител, то неговият месечен доход следвало да бъде ме по-малко от 4270,00 лв., а при двама поръчители всеки един от тях трябвало да декларира месечно възнаграждение в размер от поне 2440,00 лв. Несъмнено било, че поставените изисквания били изначално неизпълними от длъжника, което било начин за автоматичното задействане на прекомерно високата неустоечна клауза - над 100% от размера на главницата. Твърди се, че въпреки формално дадената възможност на кредитополучателя да осигури обезпечение в тридневния срок, още със сключването на Договора му било начислена така наречената „неустойка“ в размер, надхвърлящ многократно позволения от Закона размер на ГПР, че същата била включена в погасителния план още от самото начало. Сочи се, че съгласно чл. 23 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не бил посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, както и, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Твърди се, че предвид това било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало да заплати длъжникът, а не същият да бъдел поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценявал кои суми точно дължал. Твърди се, че в процесния договор това не било направено, а включената в погасителния план неустойка по същество представлявала скрита лихва и задължително следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР. Твърди се, че било твърде вероятно, с цел заобикалянето на Закона, неустойката да се изключвала от ГПР, поради схващането, че ГПР се калкулира към датата на сключване па договорите за потребителски кредит, а задължението за заплащане на неустойка формално, макар и привидно /тъй като било включено още в първоначалния погасителен план/, възниквало 3 /три/ дни след подписването му, като по този начин се избягвало посочването на излизащите извън позволените от Закона рамки за максимален размер на ГПР към датата на сключване на договора. Твърди се още, че това безспорно било незаконна и опасна търговска практика, която водела до свръхзадлъжнялост на кредитополучателите и нерядко създавала обетивни предпоставки за изпадането им в неплатежоспособност чрез недобросъвестна употреба на слабата им икономическа позиция. Сочи се, че ако кредитното дружество желаело реално обезпечение по предоставения кредит, като средство за защита на интересите си, то още след задължителната предварителна проверка но чл. 16 ЗПК, щяло да изисква осигуряването па надлежно обезпечение при самото подписване на договора, или, при наличието на 2 достатъчно негативни факти в кредитната история па клиента, щяла да доведе до отказ от предоставяне на паричния заем. Твърди се, че към процесния Договор следвало да се приложат разпоредбите на ЗПК. Счита се от ищеца, че уговорената в договора неустойка противоречала на множество императивни правни норми на ЗПК, поради което, на основание чл. 26 от ЗЗД, била нищожна. Твърди се още, че с уговорената неустойка се целяло да се заобиколи предвиденият максимален размер на Годишен процент на разходите – чл. 19, ал. 4 от ЗПК, че това вземане формално било посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница от 50%. Действително, обаче, същото отговаряло на всички критерии, посочени в пар. I, т. 1 от ЗПК, и представлявало разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен бил на кредитора и следвало да се заплати от потребителя, според ищеца. Същият посочва, че това се потвърждавало и от самия погасителен план, от който било видно, че разходът за неустойка бил включен и дължим още с подписването на договора. Твърди се, че било очевидно, че договарянето на този разход като неустойка имало единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК тази клауза била недействителна, като дадената на потребителя възможност да осигури обезпечение в тридневен срок не можел да обоснове обратния извод. Твърди се още, че срокът бил твърде кратък и било житейски логично да се предположи, че потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно не могат нито да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с големи трудови доходи.

На следващо място се посочва в исковата молба, че така уговорената неустойка излизала и извън присъщите и обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция, и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била нищожна, че същата противоречала на закона и добрите прави, като излизала и извън пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода.

Нарушавали се основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Твърди се, че параметрите по това облигационно правоотношение били несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност.Позовава се на разпоредбите на т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК. Твърди се, че процесната неустойка била предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Видно било и от размера й, че същата била в размер на над 100% от предоставения заем, без да ставало ясно изобщо какви вреди обезщетява, след като кредиторът сам бил оценил кредитоспособността на длъжника, и бил одобрил отпускането на кредита преди да му бъде предоставено обезпечението. Според ищеца, от изложеното, категорично следвало, че с договарянето на тази неустойка заемодателят целял единствено да се обогати, излизало се извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Сочи се, че цитираната клауза нарушава добрите прави и противоречи на чл. 26 ал. 1 и чл. 9 от ЗЗД, както и че в този смисъл било Решение № 181 от 26.02.2015г., по т.д. 4386/2013г. на ВКС, 2-ро отделение, ГК 3 и Решение № 247 от 11.01.2011г. по т.д. № 115/2010г. па ВКС. Твърди се, че следвало също така да се имало предвид, че за неизпълнението на задължение за предоставяне на обещано обезпечение и чл. 71 от ЗЗД, е предвидена достатъчно тежка санкция.

На следващо място, ищцата счита, че било налице заобикаляне на закона, по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата па чл. 33, ал. 1 от ЗПК, тъй като в нея се предвиждало, че при забава на потребител, кредиторът да имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава, а с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче, според ищеца, не произтичали вреди. Посочва се, че подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като се твърди, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо. Освен това ищецът счита, че неусчоечната клауза в Договора била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, чл. 5 от Закона за защита на потребителите, че същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди се, че тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗПК, че тя фигурирала и в Общите условия за предоставяне па кредити от „С**“ ООД, където била посочена като възможна опция, но на практика се тълкувала и прилагала като задължителна. Твърди се още,че чрез невъзможните за изпълнение условия за осигуряване на обезпечение по кредита, кредитоискателят бил принуден да плаща неустойката. Твърди се още, че в рекламните материали, които били налични на сайта на кредитора и предназначени да информират потенциалните клиенти, на въпроса „Има ли допълнителни такси“, бил даден подвеждащият отговор „Без скрити такси и при напълно прозрачни условия, можеш да получиш пари назаем от „CITYCASH“, като така да намериш едно съвременно решение на финансовите ти проблеми".

Ищцата счита, че били налице основания целият Договор за потребителски кредит да се приемел за недействителен, което по същество водело до недействителност и на самата неустоечна клауза, като моли съдът да се произнесе относно действителността на договора в мотивите на решението и не предявява самостоятелен иск за обявяване нищожност на договора. Посочва се още от ищеца, че тъй като съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът следвало да съдържа годишния процент на разходите и общата сума дължима по кредита, съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК следвало да се тълкува, като цялостно неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което било основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК. Цитира се съдебна практика. Предвид гореизложеното, се твърди, че за ищцата се пораждал правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД за обявяване на клаузата от процесния договор за недействителна поради противоречие със закона, добрите нрави, както и заобикаляне на закона. Моли се съдът, да постанови съдебно решение, с което се прогласи 4 нищожността на неустоечната клауза в Договор за потребителски кредит № 462149, предвиждаща заплащане па неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, сключен между С. П. П., ЕГН **********, и „С**" ООД, с ЕИК: **, както и да бъде осъден ответника да заплати на ищцата на основание чл. 55 ал.1 ЗЗД сумата в размер на 10,00 лв. / частичен иск от 100,00 лв. / представляваща недължимо платени суми от посочената неустойка , ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Моли да бъдат присъдени и всички, сторени по делото разноски, включително за адвокатско възнаграждение. Формулирани са доказателствени искания.