Решение № 205 от 22.11.2023, Окръжен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 205 гр. Ловеч, 21.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАГДАЛЕНА СТАНЧЕВСКА

Членове:

ЕМИЛ ДАВИДОВ

ПЛАМЕН ПЕНОВ при участието на секретаря МАРИНА ФИЛИПОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ПЕНОВ Въззивно гражданско дело № 20234300500389 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 -273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от В. И. Х. против решение № 231/05.06.2023 г., по гр.д. № 1687/2022 г. на РС–Ловеч, с която съдът е отхвърлил предявения от въззивника против ЧСИ Р. Д. иск по чл. 441 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 1050 лв., изразяваща се в направените ежемесечни удръжки от месечното трудово възнаграждение на ищеца в периода от месец май на 2022 г. до месец ноември на 2022 г., ведно със законната лихва за забава. Във въззивната жалба са направени общи оплаквания за неговата неправилност, поискана е отмяната му и уважаване на исковата претенция.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от ответника не е постъпил писмен отговор.

Въззивникът-ищец участва в съдебното заседание лично (чрез проведена видеоконференция), като поддържа жалбата, навежда съображения за нейната основателност, моли за отмяна на въззивното решение и за уважаване на предявения иск. В представени по делото писмени бележки въззивникът доразвива съображенията за неправилност на решението и за основателност на иска.

Въззиваемият-ответник не взема участие в съдебното заседание – лично или чрез процесуалния представител по пълномощие.

Ловешкият окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:

1

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от В. И.

Х. против Р. Й. Д. в качеството му на ЧСИ с рег. № **** с иск по чл. 74 ЗЧСИ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата от 1050 лв. Поддържаното фактическо основание на иска е очертано като настъпили в имуществената му сфера имуществена вреда в размер на горната сума, настъпила в резултат на незаконосъобразно извършени от ответника ежемесечни удръжки от месечното трудово възнаграждение на ищеца в периода от месец май на 2022 г. до месец ноември на 2022 г., ведно със законната лихва за забава.

В срока по чл. 131 ГПК от ответника за направени защитни възражения за неоснователност на иска, основани на твърдения и доводи за липса на извършвани незаконосъобразни действия, от които да са настъпили поддържаните от ищеца имуществени вреди.

Предвид извода за допустимост на обжалваното съдебно решение, съдът следва да провери неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269 ГПК)

Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства по отделно в тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Изпълнително дело № 20178800400648 по описа на частен съдебен изпълнител Р. Д. с рег. № **** е образувано по възлагателно писмо от Районен съд Луковит (изх. № 1460/15.05.2017 г.) за събиране на публични държавни вземания на съдебната власт срещу В. И. Х.. От приложения към възлагателното писмо изпълнителен лист от 15.12.2015 г. на РС Луковит се установява, че същият е издаден за въз основа на одобрено споразумение по НОХД № 256/2015 г. на РС Луковит, за сумата от 20 лв. – разноски по делото, както и 5 лв. – държавна такса за издадения изпълнителен лист.

По повод направено запитване, частният съдебен изпълнител е уведомен (с писмо рег. № 4793/21.04.2022 г. на ГД „ИН“, че В. И. Х. изтърпява наказание лишаване от свобода в Затвора гр. Ловеч и че получава възнаграждение за полаган труд.

ЧСИ Р. Д. (ответникът) е изпратил до Затвора Ловеч запорно съобщение изх. № 8370/29.04.2022 г., с което налага запор върху трудовото възнаграждение на длъжника В. И. Х. до погасяване на задължението по изпълнителното дело в общ размер на 4 561,04 лв. (включващо освен вземанията по листа, и тези за присъединил се взискател и за дължими в изпълнителното производство такси), като в запорното съобщение е указано удръжките да се правят ежемесечно при спазване на чл. 446 ГПК. Запорното съобщение е получено от администрацията на затвора на 05.05.2022 г., видно от приложеното по изпълнителното дело известие за доставянето му.

От приетото писмо рег. № ИЗ -473/10.02.2023 г. на ГД „ИН“ се установява, че за времето от месец май до месец декември на 2022 г. В. И. Х. е получавал месечно възнаграждение в нетен размер на 225,60 лв., а за месец януари 270 лв., че за същия период върху получаваното възнаграждение по наложен запор по изпълнително дело № 20178800400048 по описа на ЧСИ Р.

Д. за задължения в общ размер на 5144,13 лв. са удържани ежемесечно суми от по 150 лв., а през месец януари на 2023 г. – 170 лв. Не се установява удържаните суми да са превеждани по сметката на съдебния изпълнител.

2

При така установените факти настоящата инстанция прави следните правни изводи:

Предявеният иск по чл. 74 ЗЧСИ за заплащане на сумата от 1050 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение, изразяваща се в направени ежемесечни удръжки от месечното трудово възнаграждение на ищеца в периода от месец май на 2022 г. до месец ноември на 2022 г., е неоснователен.

Възприетата в чл. 441 ГПК формулировка налага извода за деликтния характер на отговорността на съдебния изпълнител. Специфичното при тази отговорност е, че деликтът се изразява в процесуално незаконосъобразни действия на органа на принудителното изпълнение. Освен заради процесуалната незаконосъобразност неговите действия или бездействия в изпълнителното производство, отговорността на съдебния изпълнител се основава и на вреда в сферата на лицето, претендиращо заплащане на обезщетение, настъпила в резултат от същите незаконосъобразни действия и бездействия.

В случая тези предпоставки липсват. Не е налице поддържаната процесуална незаконосъобразност, изразяваща се според ищеца в извършване от съдебния изпълнител на изпълнителни действия по налагане на запори, над установените по закон несеквестируеми размери. Като лишен от свобода, получаваното от въззивника възнаграждение съставлява по закон частично възмездяване на положения от него труд, извън доброволния неплатен труд и дежурствата по поддържане на реда и хигиената, чиито минимален размер е нормативно установен - не по-малко от 30 на сто от възнаграждението за изработеното и се определя със заповед на министъра на правосъдието (чл.

78, ал. 1 и 2 ЗИНЗС). От това възнаграждение могат да се правят удръжки съгласно действащите закони, но не повече от две трети от полагащото им се възнаграждение, като ограничението не се отнася единствено за удръжките по задължение за издръжка (чл. чл. 78, ал. 3 ЗИНЗС). Удръжките по 78, ал. 3 ЗИНЗС се изчисляват по реда на чл. 446 ГПК върху цялото възнаграждение за положения труд, но не могат да надвишават 2/3 от онази негова част, която съгласно заповедта по чл. 78, ал. 2 ЗИНЗС се полага на лишения от свобода, след като от нея се приспаднат данъците (чл. 57, ал. 1 ЗИНЗС). Поначало определянето на част от дохода като несеквестируем е за да се гарантира възможността на лицето да задоволи минималните си месечни нужди за подслон, храна, облекло и др., т.е. т.нар. екзистенц минимум. Чрез особените правила за удръжки в ЗИНЗС от една страна се съобразява естеството на получаваното от лишените от свобода възнаграждение, а от друга се отчита, че тези нужди на лицата в пенитенциарните заведения (за подслон, отопление, храна и облекло) са задоволени от държавата. С оглед на това се допуска да бъде налаган запор върху определената със заповедта по чл. 78, ал.

2 ЗИНЗС част от възнаграждението, дължимо на лишения от свобода за положения от него труд в затвора, и тази част от възнаграждението да служи за погасяване на задълженията му, като се установява максимален лимит на удръжките (изкл. при удовлетворяване на задължение за издръжка) – не повече от 2/3 от определената съгласно заповедта сума, полагаща се на лишения от свобода, след като от нея се приспаднат данъците (чл. 57, ал. 1 ППЗИНЗС). Препращането на чл. 57, ал. 1 ППЗИНЗС към чл. 446 ГПК е само относно реда за извършване на удръжките, а не до означения в нея несеквестируем минимум – минимална работна заплата. В случая през целия 3 процесен период лимитът на удръжките не е бил превишаван, тъй като с оглед установените от приетата справка за размерите на дължимото на ищеца възнаграждение (255 лв.) той се равнява на 170 лв., а наложените запори според същата справка са от по 150 лв. месечно.

Неоснователно е оплакването на въззивника за допуснато от районния съд нарушение на закона, вкл. за постановяване на решението в противоречие с разясненията в ТР 2-15-ОСГТК, т. 3. Цитираната съдебна практика на други съдилища няма задължителен характер. Правните изводи на районния съд са в съответствие с особените правила на ЗИНЗС и ППЗИНЗС, приложими в конкретния случай към частта от възнаграждението, дължимо на ищеца, в качеството му на лишен от свобода за положения от него труд в затвора.

Районният съд е разяснил естеството на това плащане, вкл. липсата на основание за прилагане на общия режим на несеквистируемостта, през разпоредбите на закона (ЗИНЗС и ППЗИНС), установяващи поетата от държавата издръжка на лишените от свобода. С оглед особените правила за определяне на максимално допустимия размер на удръжките при запор върху полагащата се част от възнаграждението за положения труд от лишените от свобода, съображенията, изразени в мотивите на ТР 2-15-ОСГТК, т. 3 се явяват неприложими към конкретния случай. Отговорността на ответника не би могла да се ангажира и с оглед на това, че при изпращане на запорното съобщение съдебният изпълнител не е имал представа за конкретния размер на сумите по сметката на ищеца, затова е указал изрично на затворническата администрация, при удръжките да се спазват правилата, обезпечаващи секвестируемостта. В случая не се установява сумите, върху които е наложен запорът, да са преведени по сметката на съдебния изпълнител за удовлетворяване кредиторите на ищеца, при което положение би стоял въпросът за причиняване на вреда в размер на събраната сума.

По изложените съображения съдът приема за неоснователен предявеният от В. И. Х. против Р. Й. Д., действащ като частен съдебен изпълнител (ЧСИ) с peг. № **** на Камарата на ЧСИ иск по чл. 441 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 1050 лв., изразяваща се в направените ежемесечни удръжки от месечното трудово възнаграждение на ищеца в периода от месец май на 2022 г. до месец ноември на 2022 г., ведно със законната лихва за забава.

Предвид гореизложеното, въззивната жалба се явява неоснователна по посочените в нея оплаквания (чл. 269 ГПК), а решението на първоинстанционния съд е правилно и следва да бъде потвърдено, доколкото направените от настоящия състав изводи относно неоснователността на предявения иск съвпадат с крайните такива на районния съд.

Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 231/05.06.2023 г., по гр.д. № 1687/2022 г. на РС–Ловеч.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

4

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5