Решение № 2636 от 27.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2636 гр. Пловдив, 27.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20255330114483 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Д. П. П., ЕГН: **********, против „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: 202255877, с която е предявен обективно съединени в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл. 124, във вр. с чл. 22 ЗПК и чл. 21 ЗПК за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № ** г. поради противоречието му със закона, евентуално прогласяване нищожността на клаузата на чл. 2 от Приложение 4 към Договор за потребителски кредит № ** г., предвиждаща заплащането на сумата от 150 лева, представляваща такса за разглеждане на заявката за отпускане на кредит, както и нищожността на чл. 4 от Приложение 5 към Договор за потребителски кредит № **г., предвиждаща заплащането на неустойка за непредставяне на обезпечение.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК „Ай Ти Еф Груп“ АД е предявил и насрещен иск срещу Д. П. П. с правно основание чл. 23 от ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищцовото дружество сумата от 1100 лева, частично от 1836,37 лева, представляваща чистата стойност на кредита по Договор за потребителски кредит № ** г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещната искова молба в съда – 21.11.2025 г. до окончателното плащане.

Първоначалният ищец твърди, че между страните е сключен процесния договор на кредит по реда на ЗПФУР, по силата на който ищецът получил в 1 заем сумата от 2000 лева, платима на 24 месечни вноски. Съгласно чл. 2 от Приложение 4 към договора ищецът следвало да заплати и сумата 150 лева, представляваща такса за разглеждане на заявката за отпускане на кредит, а съгласно чл. 4 от Приложение 5 към договора за кредит при непредставяне на едно от посочените в приложението обезпечения ищецът дължал неустойка за непредставяне на обезпечение. Твърди се, че поради невключване на тези два разхода в размера на ГПР по кредита същият се явява недействителен.

Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК ответникът оспорва предявения иск. Моли за неговото отхвърляне.

Ищецът по насрещната искова молба посочва, че в случай, че бъде прогласена нищожността на договора за кредит ответникът дължал главница (чистата стойност на кредита), както и законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба до окончателното плащане. Моли за уважаване на предявения иск и присъждане на разноските.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил отговор на насрещната исковата молба, с който се оспорва насрещната искова молба.

Възразява се за недействителност на договора.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С доклада по делото, съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните обстоятелството, че в размера на ГПР по процесния договор за кредит е взет предвид единствено разхода за договорна лихва.

Съгласно Договора кредитополучателят е длъжен да представи обезпечение под формата на поръчителство на две физически лица или банкова гаранция, в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на кредита, като при непредставяне на уговореното обезпечение ищецът дължи неустойка за всеки календарен ден за който не е представил обезпечение при индивидуално определен размер, посочен в приложение № 1 към договора и погасителен план, неразделна част от договора за кредит.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита 2 за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговорената неустойка от договора за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Последното обстоятелство е прието за безспорно между страните.

В действителност уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (до края на деня следващ предоставянето на заема), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Отделно от това житейски нелогично е да се приеме, че при възможност на кредитополучателя да осигури изисканата гаранция в размер на главницата и възнаградителната лихва по договора би имал интерес от сключване на договора за кредит за да получи заем в размер по – малък от този на изисканата му гаранция. Също така непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. Изложеното обосновава извод, че коментираната неустойка представлява цената за предоставяне на необезпечен кредит, допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т.нар. скрита възнаградителна лихва). Поради това съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, разходът за същата следва да бъде включен при изчисляване на ГПР. Това не е сторено и в резултат ГПР не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. С това потребителят е поставен в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, като последното се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, като посоченото поведение на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури забранено допълнително възнаграждение.

Изложеното до тук обосновава извод, че процесният договор за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, отнасящи се до посочване на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Следователно договорът за кредит е 3 недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а първият главен иск е основателен, поради което съдът не дължи произнасяне по евентуално предявените искове.

По предявения насрещен иск:

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Предвид гореизложеното, както вече се прие, настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, ал.1, т. 10 ЗПК, поради и което и на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане само на чистата стойност на кредита – 2000 лева.

Страните не спорят, че от чистата стойност на кредита по смисъла на чл. 23 ЗПК незаплатена е останала сумата от 1100 лева. Ответникът по насрещния иск обаче е представил по делото разписка от „Изи Пей“ АД, видно от която на 13.01.2026г. в хода на процеса е заплатена в полза на ищеца по насрещния иск сумата от 1124, 63 лева /575, 02 евро/. Следователно, предявеният насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 23 ЗПК ще се отхвърли като погасен чрез плащане в хода на процеса.

При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.

Видно от представения по делото списък по чл. 80 ГПК ищецът по първоначалния иск е направил разноски в размер на 126, 15 евро.

Представен е договор за правна защита и съдействие с адв. Д. С., в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв., поради което на същия се следва възнаграждение за оказаната правна помощ. Съдът, като съобрази липсата на фактическа и правна сложност на делото, проведеното само едно открито съдебно заседание и формираната богата съдебна практика по идентични казуси, намира, че на адв.

С. следва да бъде определно възнаграждение в размер на 204, 52 евро.

Ищецът по насрещния иск е направил разноски в общ размер на 421, 73 евро съгласно представен списък по чл. 80 ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. П. П., ЕГН:

4

********** и „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: 202255877 , че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит № ** г. , поради противоречието му със закона.

ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: 202255877 да заплати на Д. П.

П., ЕГН: ********** сумата от 126, 15 евро /сто двадесет и шест евро и петнадесет евроцента/, представляваща съдебно – деловодни разноски в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: 202255877 да заплати на адв. Д.

Б. С. от ** с личен № **, сумата от 204, 52 евро /двеста и четири евро и петдесет и два евроцента/, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство по делото на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на ищеца Д. П. П., ЕГН: **********.

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: 202255877 против Д. П. П., ЕГН: ********** насрещен иск с правно основание чл. 23 от ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищцовото дружество сумата от 1100 лева /562, 42 евро/, представляваща чистата стойност на кредита по Договор за потребителски кредит № ** г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещната искова молба в съда – 21.11.2025 г. до окончателното плащане, като погасен чрез плащане в хода на процеса.

ОСЪЖДА Д. П. П., ЕГН: ********** да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: 202255877 сумата от 421, 73 евро /четиристотин двадесет и едно евро и седемдесет и три евроцента/, предсталвяваща съдебно - деловодни разноски в настоящото производство.