Решение № 444 от 23.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 444 гр. София, 23.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Виктория В. Грънчарска при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20231100510799 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „П.К.Б.“ ЕООД срещу решение № 20092167/29.05.2023г., постановено по гр.д. № 15484/2021г. по описа на СРС, 164-и състав, с което по предявения от ищеца „Т.К.“ ООД иск с правно основание чл. 99, ал.

1, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ответникът е осъден да плати на ищеца сумата 510 лева, представляваща предадена без основание сума – сбор от заплатена такса по тарифа на ответника в размер на 10 лева и допълнително възнаграждение за пакет допълнителни услуги в размер на 500 лева по ДПК № **********/27.12.2018г., от страна на И.М.М., ЕГН ********** от гр. Плевен, на ответника „П.К.Б.“ ЕООД, в периода от 01.12.2015г. до 06.04.2020г., въз основа на нищожни клаузи по договор за потребителски кредит № **********/27.12.2018г. и споразумение за пакет допълнителни услуги към него, които вземания са цедирани на ищеца „Т.К.“ ООД с договор за вземания от финансови институции от 06.04.2020г., ведно със законната лихва от 01.12.2020г. до окончателното плащане.

Жалбоподателят излага доводи за недопустимост на обжалваното решение, тъй като било постановено по непредявени искове. Твърди, че ищецът не отстранил нередовностите на подадената искова молба по дадените му от СРС указания, изложил противоречиви твърдения, заявил, че не твърди, че претендираните суми били платени по недействителни договори за потребителски кредити или въз основа на нищожни 1 клаузи в тях, а били платени поради грешка. В първото по делото о.с.з. ищецът подал молба, с която бил предявен изцяло нов иск – за суми, платени по нищожни договори за кредит и споразумения за допълнителни услуги към тях, изменяйки фактическите си твърдения и исканията към съда в нов смисъл. СРС неправилно приложил чл. 214, ал. 1 ГПК. На следващо място твърди недопустимост на решението, като постановено по нередовна искова молба – указанията на съда за отстраняване на нередовности – за посочване на конкретните договори и клаузите от тях, индивидуализиране на сумите, които се твърди, че били платени, двукратно не били изпълнени от ищеца, предвид на което СРС следвало да приложи чл. 129, ал. 3 ГПК. СРС се произнесъл свръхпетитум, като се произнесъл за валидността на клаузите за ГЛП и ГПР, без да бил сезиран с такова искане – действителността на клаузата можела да бъде изследвана единствено доколкото се отнасяла до предмета на делото, като предявените искове в случая нямали отношение към ГЛП и ГПР. Моли решението да бъде обезсилено. В условията на евентуалност навежда доводи за неговата неправилност и моли то да бъде отменено, а исковете – отхвърлени като неоснователни. Твърди на първо място, че в правната сфера на лицето И.М.М., не възникнало спорното вземане, а на следващо място, дори и да възникнало, то не било надлежно прехвърлено на ищеца. Поддържа нищожност на договора за вземания от финансови институции (за цесия) на различни основания. Договорът за цесия противоречал на закона – изискването прехвърляното вземане да бъде определено или определяемо, „Т.К.“ ООД извършил нерегламентирана дейност по придобиване на вземания, не бил вписан в регистъра на финансовите институции по чл. 3а ЗКИ. Договорът за цесия бил сключен в противоречие с добрите нрави – цедентът бил поставен в неравнопоставено положение цесионерът да контролира изцяло възможността да се стигне до плащане на цена по договора за цесия, договорът за цесия бил потребителски такъв и съдържал неравноправни клаузи - основания по чл. 143, ал. 2, т. 3, т. 5, т. 6, т.15, т.19 и т. 20 ЗЗП. Поддържа нищожност на договора за цесия поради липса на предмет – прехвърляното вземане следвало да съществува към момента на сключването на договора, да бъде определено или определяемо, не хипотетично, позовава се на невъзможност да се цедират бъдещи, невъзникнали или неиндивидуализирани вземания. Липсвало съгласие за договора за цесия - сключен бил от лице без представителна власт, липсвало съгласие кои вземания се прехвърлят, към коя финансова институция, не се установило кое лице попълнило приложение № 1. Ответникът не получил уведомление за цесията, ищецът нямал право да извършва уведомяване за цесията, липсвало упълномощаване, адв. Д. не разполагал с такова правомощие. По делото не било доказано, че И.М.М. платил 510 лева на „П.К.Б.“ ЕООД по нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към договорите за потребителски кредит. Твърди, че плащанията били извършени от трето лице и само то можело да иска връщане на сумите. Сочи, че клаузите не противоречали на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като пакетът услуги не касаел 2 усвояване или управление на кредита, чл. 10а, ал. 4 ЗПК не бил нарушен. Липсвало противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП. Намира, че клаузата за възнаграждение за пакета допълнителни услуги не била неравноправна съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗД, била включена в основния предмет на договора, била ясна и разбираема. По отношение на размера на ГПР се позовава на чл. 19 ал. 4 ЗПК, възнаграждението за пакета допълнителни услуги не следвало да се включва в ГПР. Възможността за предоставяне на допълнителни услуги срещу заплащане била предвидена в чл. 10а, ал.

1 ЗПК. Поддържа и възражението си за погасяване на вземанията по давност.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна-ищец „Т.К.“ ООД депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. По иска за неоснователно обогатяване ищецът заявявал само, че даденото било без основание, а ответникът следвало да докаже наличието на такова. СРС се произнесъл по редовна искова молба и в рамките на търсената защита. По делото била доказана липсата на годно правно основание ответникът да задържи процесната сума. Излага подробни съображения за валидност на договора за цесия, характера на таксите по пакет „допълнителни услуги“ и др. Давността за процесното вземане била 5-годишна, СРС съобразил ССчЕ и датите, на които сумите били платени и правилно приел, че давността не била изтекла. Моли за потвърждаване на обжалваното решение.

Претендира разноски.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

Настоящият съдебен състав при извършената проверка намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Неоснователни са твърденията на въззивника, че първоинстанционният съд се произнесъл по непредявен иск и по нередовна искова молба. Производството пред първоинстанционния съд било образувано по предявен от ищеца „Т.К.“ ООД срещу ответника „П.К.Б.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 99, ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за предадени без основание суми за заплатено възнаграждение за пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № **********/27.12.2018г. и споразумение за пакет допълнителни услуги към него, от страна на И.М.М. на ответника „П.К.Б.“ ЕООД въз основа на нищожни клаузи по споразумения за допълнителен пакет услуги към договорите за потребителски кредит, които вземания били цедирани на ищеца, съгласно договор за вземания от финансови институции от 06.04.2020г.

В исковата молба ищецът заявил фактическо твърдение, че ищецът се обогатил неоснователно, тъй като цедентът И.М.М. недължимо предал парични суми на 3 ответника, а недължимостта била последица на липсата в обективната действителност на основание за ответника да получи сумите. С исковата молба не се сочи друга причина за извършеното плащане. В първото по делото о.с.з., с писмена молба, ищецът уточнил, че И.М.М. сключил с ответника няколко договора за кредит по смисъла на ЗПК, всеки един от тях придружен със сключено споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги, неразделна част от договора. Сочи сключен договор за потребителски кредит № **********/27.12.2018г. и споразумение за пакет допълнителни услуги към него. Процесните претендирани суми, в периода от 01.12.2015г. до 06.04.2020г., били предадени без основание на ответника поради нищожност на договора за потребителски кредит и споразумението към него, евентуално – нищожност на клаузите, по които плащанията били извършени.

Първоинстанционният съд с определение от 17.03.2022г. приел, че било налице изменение на иска чрез добавяне на основание по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК.

Съгласно правилото на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и трайно установената съдебна практика, изразена в ППВС № 1/1979 г., в тежест на ищеца по иск по чл. 55, чл. 1 ЗЗД и в трите й хипотези е да докаже факта на плащането, а в тежест на ответника да установи наличието на основание за получаване, респ. за задържане на това плащане.

В този смисъл – Решение № 13/2012г. т.д. 15/2010г., I I т.о. на ВКС. Когато обаче се сочи някакво основание или причина за даването, то ищецът следва да изложи твърдения за факти и правни доводи за това защо смята, че това основание или причина са нищожни или липсват - Решение № 30/14.03.2018г. по гр.д. № 2230/2017г., ІІІ г.о. на ВКС. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание, да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи възражението си, че такова основание е нищожно и да посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или да изложи правните си доводи, защо фактите на които се позовава ответникът, не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави възражение на още непредявени възражения от ответника - Решение № 29/28.03.2012г., постановено по гр.д. №1144/2010г., IV г.о. на ВКС.

В конкретния случай ищецът първоначално поддържал, че цедентът И.М.М. предоставил на ответното дружество „П.К.Б.“ ЕООД парични суми при липса на основание – при липса на договорни отношения, т.е. не бил сключван договор за кредит и плащането било поради грешка. В отговора на исковата молба ответното дружество заявило твърдения за съществуващи между него и цедента И.М.М. договорни правоотношения, в изпълнение на които И. заплащал задълженията си. Във връзка с така изложените от ответника твърдения за съществуването на договорни правоотношения и предвид представените договори за потребителски кредит ищцовото дружество уточнило претенцията си в първото по делото съдебно заседание.

4

Своевременно, в рамките на преклузивния срок по чл. 143, ал. 3 ГПК, ищецът заявил доводи за нищожност на договорите, респ. за нищожност на конкретни клаузи от тях, поради нарушаване на императивни изисквания по ЗЗП, ЗПК и по чл. 26 ЗЗД. Следва да бъде посочено, че в случая се касае до допустимо релевиране на възражения от страна на ищеца, осъществяващ защита срещу наведените в отговора на исковата молба възражения срещу основателността на иска. Съдът е длъжен да разгледа всички възражения срещу действителността на сделката или на клауза от договора, направени в първото по делото съдебно заседание. Въззивният състав намира, че тези оспорвания не представляват нито изменение в основанието на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез добавяне на още едно основание, нито представляват едновременно изменение на основанието и петитума на иска. Петитумът на исковата молба е непроменен – иска се ответникът да бъде осъден да заплати претендираната сума.

Основанието на иска също е непроменено - сумата да бъде върната като получена без основание. Валидното правно основание ответникът да получи и да задържи полученото не е част от основанието на иска на ищеца. Доводите за нищожност на сключените между И.М.М. и ответника договори, въведени от ищеца, не са част от основанието на иска, а съставляват надлежно релевирани възражения срещу защитната теза на ответника за действителност на сключените с И. договори. Напълно неоснователно е възражението, че същите следва да бъдат въведени в производството чрез предявяване на самостоятелен иск.