Решение № 4535 от 02.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4535 гр. Пловдив, 02.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20255330113509 по описа за 2025 година

Производството е по установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 415 ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, предявени от „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК 131468980, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Кукуш“ № 1, представлявано от ****, чрез *** М. К., против К. К. П. ЕГН **********, с адрес: гр. *** за признаване за установено, че ответникът дължи общо 253,60 лв., от които 234,52 лв. главница и 19,08 лв. мораторна лихва, както и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № ****г. по описа на Районен съд – Пловдив.

Ищецът твърди, че между страните е бил сключен рамков договор № *** г. и приложения към него, по силата на който на ответника са предоставяни електронни съобщителни услуги по партида №*** – пакетна услуга фиксиран интернет №***и фиксирана телевизия № ***.

Поддържа, че за периода от 25.04.2024 г. до 24.06.2024 г. е останала непогасена сума от 34,52 лв. за услуги. Сочи, че сумата е част от фактура № *** г., издадена за 61,69 лв., по която впоследствие било извършено кредитиране за 27,17 лв.

Ищецът поддържа още, че на *** г. договорът е прекратен по вина на ответника и поради невръщане на предоставеното оборудване са начислени две неустойки по 100 лв. – общо 200 лв., за оборудване по услугите телевизия и интернет. В исковата молба са посочени документи № *** и № ***, и двата с дата *** г., като основание за начислените неустойки.

Върху сумата 34,52 лв. се претендира мораторна лихва 3,14 лв. за периода 16.05.2024 г. – 08.04.2025 г., а върху неустойките от 200 лв. – мораторна лихва 15,94 лв. за периода 1

25.06.2024 г. – 08.04.2025 г.

Ответникът, чрез адв. И. Н. К., оспорва изцяло исковете. Не оспорва, че преди април 2024 г. договорът за интернет и телевизия е бил на негово име, но твърди, че реалният ползвател на услугите в жилището е Р. К.. Твърди, че през април 2024 г. двамата посетили офис на „А1 България“ ЕАД, именно за смяна на титуляра, като служител на оператора им обяснил, че услугата ще продължи без прекъсване, само с нов титуляр, и че същото оборудване ще остане на адреса и ще продължи да се ползва по новия договор. Ответникът твърди, че не е заявявал прекратяване в смисъл на преустановяване на услугите и не е имал основание да връща устройствата, след като с изричното знание на оператора те са останали в жилището и са използвани от новия абонат.

Ответникът твърди още, че на *** г. е сключен договор между „А1 България“ ЕАД и Р. К. за предоставяне на услуги на същия адрес, след което услугите фактически продължили без прекъсване. Според защитата, след тази дата ищецът не е доказал за кои конкретни услуги, предоставени именно на К. П., се отнася остатъкът 34,52 лв., още повече че фактурата от 25.04.2024 г. е за период, който обхваща и време след смяната на титуляра, а кредитното известие/кредитирането от 27,17 лв. не разкрива кои конкретни начисления са сторнирани и кои са оставени като дължими.

Разпитана е св. Р.Т. К., чиито показания съдът кредитира като последователни, конкретни и основани на непосредствени възприятия. Св. заявява, че през април ***г. е живяла на процесния адрес и реално е ползвала телевизията и интернета. Заедно с ответника посетили офис на ищеца, за да бъде сменен титулярът от К. П. на нея. По думите й служителят на оператора им обяснил, че промяната може да стане веднага, без прекъсване на услугата, и че е необходимо само двамата да подпишат съответните документи. Не им било обяснено, че се касае за предсрочно прекратяване с последици за връщане на оборудване.

Св. твърди, че при промяната не е демонтирано или монтирано оборудване, услугите не са прекъсвали, сметките започнали да идват на нейно име и тя продължила да ползва същите устройства. Ново устройство било предоставено едва през 2025 г. по нейна отделна заявка за функционалност за връщане назад на телевизионно съдържание, а не във връзка със смяната на титуляра. Свидетелката заявява и че не е получавана кореспонденция за предаване на устройствата по повод смяната на титуляра, като разбирането им било, че правата и задълженията по услугата преминават към нея. Тя потвърждава също, че е била предупредена за по-висока сметка поради припокриване на отчетни периоди и че е заплатила начисленото.

Тези показания се подкрепят от приетото в съдебно заседание Резюме на договор от *** г., сключен между „А1 България“ ЕАД и Р.К. за услуги на същия адрес, както и от представените платежни документи и фактура. Съдът не установява основания да счита свидетелката заинтересована по начин, който да компрометира достоверността на показанията й; тя няма родство с ответника и няма служебни отношения с ищеца, а изложението й е логично и кореспондира с обективните писмени доказателства.

2

При така установеното от фактическа страна съдът намира предявените искове за допустими, но неоснователни.

В производството по чл. 422 ГПК, ищецът носи доказателствената тежест да установи при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти на вземането, неговия размер и изискуемостта му към релевантния момент. Издадената заповед за изпълнение не създава материална доказателствена сила относно съществуването на вземането; след подадено възражение спорът се разрешава по общите правила на исковия процес.

По претенцията за 34,52 лв. за предоставени услуги съдът приема, че ищецът не е доказал по несъмнен начин, че сумата представлява неизплатена цена на услуги, предоставени именно на ответника. Представената фактура № *** г. е за общо 61,69 лв. и обхваща период 23.03.2024 г. – 22.04.2024 г., т.е. включва както период преди, така и период след сключването на договора с Р. К. на г. Ищецът твърди кредитиране за 27,17 лв., но от представените документи не се установява ясно кои конкретни компоненти на първоначалното начисление са били сторнирани и на какво фактическо и договорно основание е останал непогасен остатък точно 34,52 лв.

Съгласно трайната практика на ВКС, изразена в Решение № 92/07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г., II т. о., фактурата е частен свидетелстващ документ и при оспорване съдът не е обвързан от съдържанието й, а следва да прецени доказателственото й значение заедно с всички останали доказателства. Тази практика е потвърдена и в най-нови актове на ВКС, включително Определение № 2578/14.09.2026 г. по т. д. № 298/2026 г., I т. о., където отново е подчертано, че доказателствената стойност на фактурата зависи и от съпътстващите данни за реалното възникване и изпълнение на правоотношението.

В случая фактурата не може сама да обоснове дължимостта на остатъка 34,52 лв. срещу ответника, тъй като останалите доказателства установяват промяна на титуляра и непрекъснато предоставяне на същия вид услуги на същия адрес на Р. К. още от *** г.

Ищецът не е ангажирал счетоводна експертиза или друго доказателство, което да разграничи начисленията между двамата абонати и да установи конкретно за кои дни и услуги ответникът остава длъжник след извършеното кредитиране.

Неоснователна и недоказана е и претенцията за 200 лв. неустойка за невърнато оборудване.

Неустойката по чл. 92 ЗЗД е форма на договорна отговорност. Тя освобождава кредитора от доказване на размера на вредите, но не и от доказване на самото неизпълнение, за което е уговорена. В този смисъл са задължителните разяснения по т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, както и последващата постоянна практика на ВКС, която свързва дължимостта на неустойката с установяване на конкретното договорно неизпълнение.

По делото не е доказано ответникът да е задържал оборудването против волята на оператора или да е отказал да го върне след надлежно поискване.

Напротив, от свидетелските показания и договора с Р. К. се установява, че оборудването е останало на същия адрес и е продължило да служи за предоставяне на услуги от самия ищец 3 на новия абонат. Не е установено ищецът да е поискал физическото връщане на устройствата при смяната на титуляра, да е организирал демонтаж или да е предоставил други устройства на новия абонат. При тези факти не е осъществено твърдяното неизпълнение „невръщане на оборудване“ в смисъл, който да обоснове договорна санкция.

Съдът отчита и несъответствието в доказателствата на самия ищец относно хронологията на неустойката. В исковата молба се твърди прекратяване на договора на *** г., докато документите, на които е посочено, че се основават двете неустойки по 100 лв., са с дата *** г. Тази хронологична несъвместимост не е обяснена в хода на производството и допълнително препятства извода, че конкретните начисления са последица именно от твърдяното прекратяване през май 2024 г.

Не променя този извод доводът на ищеца в устните състезания, че договорът на ответника и този на Рада Костова представляват две отделни правоотношения. Формално това е така, но спорният факт не е идентичността на договорите, а дали ответникът е извършил неизпълнението, за което се претендира неустойка, и дали след *** г. ищецът действително е предоставял процесните услуги на него. Доказателствата сочат, че самият оператор е продължил да използва същото оборудване за предоставяне на услуги на същия адрес, вече по договор с новия титуляр. Следователно формалното наличие на два договора не доказва нито невръщане на оборудването, нито конкретно неизплатена услуга от страна на ответника.

Като допълнителен ориентир съдът отчита и съдебната практика, в която претенции на доставчик за неустойка за невърнато оборудване се подлагат на самостоятелна проверка за наличие на фактическите предпоставки, а не се приемат за доказани единствено от вътрешно начисление или фактура. Решаващо остава дали е налице действително неизпълнение на задължението за връщане. Този подход съответства на общите правила на чл. 79 и чл. 92 ЗЗД и на разясненията на ВКС относно договорната отговорност.

Предвид недоказаността на главните вземания за 34,52 лв. и 200 лв., неоснователна е и акцесорната претенция за мораторна лихва в размер 19,08 лв. по чл. 86 ЗЗД. Обезщетение за забава се дължи само върху съществуващо и изискуемо парично задължение. Когато главното вземане не е установено, липсва основание и за лихвата за забава, както и за законна лихва от датата на заявлението.

По отношение на разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът има право на направените и доказани разноски. Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, следва да се произнесе и за разноските, направени в заповедното производство, съобразно крайния изход на спора.

Ответникът е представил списък по чл. 80 ГПК и два договора за правна защита и съдействие, от които се установява заплатено в брой адвокатско възнаграждение 195,58 лв. или 100 евро за правна консултация, преглед на заповедта и изготвяне и подаване на 4 възражение по чл. 414 ГПК в заповедното производство, както и 204,52 евро или 400 лв. за процесуално представителство по настоящото дело. Общият размер на претендираните и доказани разноски е 304,52 евро.

С оглед на горното, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявените от „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК 131468980, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Кукуш“ № 1, против К. К. П. ЕГН **********, с адрес: гр. ***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи сумата 234,52 лв., от които 34,52 лв. цена на електронни съобщителни услуги и 200,00 лв. неустойки за невърнато оборудване, както и сумата 19,08 лв. мораторна лихва, ведно със законната лихва върху главницата от датата на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 7972/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив, като НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.