Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2950 от 30.04.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 600/2025
Вид
Решение № 2950
Подписан
30.04.2026
Състав
Стела Кацарова, Боян Георгиев Бояджиев, Гергана Великова Недева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 2950 гр. София, 30.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20251100500600 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 18451/14.10.2024 г., постановено по гр. д. № 62594/2023 г. по описа на СРС, 180 състав е уважен предявеният от Т. Е. К. срещу З. Т. Г. иск с правно основание чл.

42, б. „б“ вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН за прогласяване нищожността на саморъчно завещание с дата след подписа 06.04.2020год. на А.Е.П., ЕГН **********, в полза на З. Т. Г., обявено с протокол за обявяване на саморъчно завещание от 17.08.2023 г. на нотариус С.Т., рег. № 065 в НК по и.д. 32 „з“/2023 и вписано - акт № 201, том 14, рег. № 69810/05.10.2023 в Служба по вписванията - София.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от oтветника З.

Т. Г. с доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Поддържа се, че съдът не е изпълнил задължението си да установи фактите по делото и относимите правни норми, респ. да обсъди заедно и поотделно събраните по делото доказателства. Твърди се, че ако съдът беше изпълнил процесуалните си задължения, би достигнал до извода, че процесното завещание е съобразено с изискванията на българския ЗН. Твърди се, че неправилно е прието по делото, че датата на завещанието трябвало да е преди подписа, въпреки че в ЗН не е разрешен въпросът за мястото на датата в завещанието. Поддържа се, че в закона е фиксирано мястото на подписа само спрямо завещателните разпореждания. Излагат се съображения, че процесното завещание е действително, тъй като е написано саморъчно, има ясно определени завещателни разпореждания, съдържа дата на съставяне и е подписано от завещателя.

Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът по първоначалния иск Т. Е. К., в който се излагат подробни съображения за неоснователността на жалбата. Твърди се, че 1 първоинстанционното решение е правилно. Поддържа се, че още в исковата молба е заявено, че завещанието е нищожно, защото не съдържа дата на съставяне, а такава е положена след подписа, т.е. тези твърдения са определили предмета на делото. Твърди се, че изводите на първоинстанционния съд се основават на доказателствата по делото. Поддържа се, че е правен изводът дали датата трябва да се разположи преди подписа на завещателя, а доказателства се събират само за фактическите твърдения. Излагат се съображения, че датата на завещанието може да е в началото, в текста или в края на завещанието, но преди подписа. Сочи се, че в случая датата е изписана два реда след имената на завещателя и три реда след подписа. Твърди се, че формата за действителност би могла да се спази, ако датата и подписа са на един и същ ред и датата е поставена отляво, доколкото текстът се изписва именно от ляво надясно. Поддържа се, че ЗН не допуска реквизит на завещанието да се намира след подписа.

Предвид изложеното се моли да се потвърди първоинстанционното решение.

Съдът, като обсъди доводите във въззивните жалби относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните съображения:

Настоящият въззивен състав намира, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото въз основа на представените писмени доказателства, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първата инстанция, които стават част от настоящото изложение.

По силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, тъй като въззивният съд действа като т. нар. „ограничен въззив”, поради което, без съответен довод във въззивната жалба, съдът не следва да обсъждат следните факти:

По делото е установено, че ищцата Т. Е. К. е единствен наследник по закон на своя брат А.Е.П., ЕГН **********, починал на 02.04.2023 г., без да остави низходящи, възходящи или други наследници по закон. След извършена справка в Имотния регистър ищцата е установила, че на 05.10.2023 г. в Служба по вписванията – София е вписано обявено саморъчно завещание с вх. № 69810, акт № 201, том 14, с което като завещател е посочен наследодателят А.Е.П., а като заветник – ответницата З. Т. Г.. Завещанието е било обявено с протокол от 17.08.2023 г. на нотариус С.Т.. От съдържанието му се установява, че завещателните разпореждания приключват с изречението: „Това завещание го изготвям в пълно мое съзнание и смятам да бъде изпълнено безрезервно“, като на следващ ред е положен подпис на завещателя, под подписа са изписани трите му имена, следва празен ред, а едва след него са отбелязани дата и място на съставяне.

По иска с правна квалификация чл. 42, б. „б“ вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН:

Предявен е от от Т. Е. К. срещу З. Т. Г. иск с правно основание чл. 42, б. „б“ вр. с чл.

25, ал. 1 ЗН за прогласяване нищожността на саморъчно завещание с дата след подписа 06.04.2020год. на А.Е.П., ЕГН **********, в полза на З. Т. Г., обявено с протокол за обявяване на саморъчно завещание от 17.08.2023 г. на нотариус С.Т., рег. № 065 в НК по и.д.

32 „з“/2023 и вписано - акт № 201, том 14, рег. № 69810/05.10.2023 в Служба по вписванията 2

- София.

За да породи действие такова завещателно разпореждане следва да бъдат спазени изискванията на чл. 25, ал. 1 ЗН, т. е. трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено и да е подписано от него.

Трите елемента, изискуеми от закона, установяват формалната действителност на завещанието като едностранна разпоредителна сделка, а дефинираната им последователност е с оглед да не бъде дадена възможност датата да бъде добавяна впоследствие, включително от самия завещател. Неспазването на установената форма води до нищожност на завещателното разпореждане на основание чл. 42, ал. 1 б. „б“ от ЗН т. е. същото няма правно действие и не може да породи целения правен резултат – наследствено правоприемство.

Процесното по делото завещание е изписано със саморъчен ръкописен текст, с положени дата и подпис под него. Формалните изисквания на закона не са спазени.

Въззивникът е изложил съображения, че към настоящия случай се прилага с примат Регламент (ЕС) № 650/2012 г. на ЕС. Посоченият нормативен акт не въвежда самостоятелни материалноправни правила, които да заместят или конкурират вътрешното българско наследствено право относно изискванията за форма на саморъчното завещание, а представлява акт на международното частно право на Европейския съюз, уреждащ преди всичко въпросите на международната компетентност, приложимото право, признаването и изпълнението на решения, приемането и изпълнението на автентични актове, както и създаването на европейско удостоверение за наследство при наследявания с трансграничен елемент. Това изрично следва още от самото му наименование и предмет, формулиран в преамбюла и чл. 1 от Регламента. Следователно Регламентът не създава „европейска форма“ на завещание, нито дерогира националните изисквания за действителност на саморъчното завещание, когато приложимото право по правилата на регламента е българското право.

Напротив, регламентът само посочва кое национално право следва да се приложи към наследяването и към отделните въпроси относно разпореждането mortis causa. Ако, съобразно критериите на регламента, приложимо е правото на Република България, то именно българският Закон за наследството определя дали завещанието е валидно по форма и съдържание. В конкретния случай, доколкото завещателят А.Е.П. е български гражданин, починал в България, а наследственото имущество се намира в България и спорът се разглежда от български съд, липсва основание да се приеме конкуриращо чуждо право относно формата на саморъчното завещание. Ето защо решаващи са императивните изисквания на чл. 25, ал. 1 ЗН, според който саморъчното завещание следва да бъде изцяло написано ръкописно от завещателя, да съдържа дата и да е подписано след завещателните разпореждания. Само при спазване на тези законови предпоставки завещанието поражда действие като валиден едностранен акт mortis causa. В заключение, предметът на Регламент 650/2012 е да уреди кой съд е компетентен, кое национално право се прилага, как се признават решенията и нотариалните актове между държавите членки, както и как се доказва качеството на наследник чрез европейско удостоверение за наследство, но не и да измени вътрешните материални правила на българското право относно формата на саморъчното завещание.

При така установената фактическа обстановка въззивната жалба е неоснователна.

Първоинстанционният съд правилно е приел, че процесното саморъчно завещание е нищожно поради неспазване на императивните изисквания за форма по чл. 25, ал. 1 ЗН.

Съгласно цитираната разпоредба саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от завещателя, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да бъде подписано, като подписът следва да бъде поставен след завещателните разпореждания.

Законът установява строга формална последователност между реквизитите на акта, а неспазването на който и да е от тях води до нищожност.

В случая датата и мястото не предхождат подписа, а са поставени след него и след отделен празен ред. Това означава, че към момента на полагане на подписа завещателният текст вече е бил приключен и удостоверен от завещателя, поради което последващо 3 разположените означения не могат да се считат част от завещателното съдържание. Те се явяват извън формално завършения акт и не могат да санират липсата на редовна дата в рамките на самото завещание.

Този извод напълно съответства на трайната практика на Върховен касационен съд, включително постановена след влизането в сила и приложението за Република България на Регламент (ЕС) № 650/2012. В решение № 343/01.11.2011 г. по гр. д. № 1147/2010 г., I г. о., е прието, че поставените след подписа разпореждания са извън завещанието и не пораждат действие. Същото разбиране е изрично потвърдено и в по-новата практика – Определение № 4235/21.12.2023 г. по гр. д. № 1764/2023 г., I г. о., в което се приема, че това разрешение се отнася и до датата. Следователно най-новата съдебна практика валидира и продължава последователната линия на тълкуване, съществувала и преди приемането на европейския регламент.

В решение № 85/17.02.2012 г. по гр. д. № 352/2011 г., I г. о., ВКС приема, че трите елемента – ръкописен текст, дата и подпис – са равностойни изисквания за действителност на саморъчното завещание. В решение № 207/21.01.2016 г. по гр. д. № 1381/2015 г., I г. о., постановено вече след действието на Регламент 650/2012, изрично е разяснено, че при саморъчно завещание въпросът за „достоверна дата“ по чл. 181 ГПК не стои, тъй като релевантно е единствено дали посочената в акта дата е именно датата на неговото съставяне.

С Определение № 326/01.06.2015 г. по гр. д. № 1773/2015 г. ВКС сочи, че датата може да бъде в началото или в края на текста, но винаги преди подписа, тъй като подписът удостоверява вече завършеното съдържание на завещанието.

Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че процесното завещание не отговаря на изискването датата да бъде част от текста на завещанието и да предхожда подписа на завещателя.