Решение № 2371 от 16.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2371 гр. София, 16.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Й. Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100512499 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „ПЕПИНА 61“ЕООД срещу решение № 20053846/19.08.32022г. постановено по гр.д. № 33599/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 145 състав, с което по същество е отхвърлено искaнето на ищцовото дружесктво за осъждане на ответника ЗК „ЛЕВ ИНС“АД да заплати законната лихва за забава върху присъдената главница за периода от датата на подаване на исковата молба до датата на представяне на доказателства за прекратяване регистрацията на лек автомобил „Ауди А3“ с рег. № СВ **** ВК.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно,незаконосъобразно и постановено в противоречие с разпоредбата на чл.390 от КЗ. Посочва, че първоинстанционният съд не е съобразил обстоятелството, че невъзможността ищецът да представи удостоверението по чл.390 ал.1 от КЗ пред застрахователя е именно неговия изричен отказ да признае тоталната щета на увреденото МПС т.е. самият застрахователплатец се е поставил в забава, поради което и дължи на кредитора-ищеца лихва за забава. От датата на подаване на исковата молба. Следователно непредставянето на удостоверение за дерегистрация поради тотална щета не може да се вмени във виновното поведение на ищеца, напротив с поведението си самият длъжник се е поставил в забава, поради което и неправилно е отречено правото на кредитора ищец да получи обезщетение за забава. Излага доводи за приложимост на разпоредбата на чл.497 ал.1 т.1 от КЗ и с оглед на което застрахователя е изпаднал в забава още след изтичане на 15- дневния срок от уведомяването за застрахователното събитие и искане за определяне и изплащане на обезщетение, в случая считано от 27.11.2019г.

Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с 1 което иска се уважи и се присъдят законните лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба.

Въззиваемата страна ЗК „ЛЕВ ИНС“АД в срока по чл.263 ал.1 ГПК не депозира отговор.

„ПЕПИНА 61“ЕООД е сезирал въззивния съд и с частна жалба срещу определение № 20060969/07.10.2022г. постановено по реда на чл.248 от ГПК и с което е оставена без уважение молбата на дружеството да бъде изменено решение № 20053846/19.08.32022г. постановено по гр.д. № 33599/2020г. в частта за разноските.

Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е счел, че по делото липсват надлежни доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение, доколкото в представените два броя писмени договори за правна защита и съдействие е посочен договорения размер на адвокатското възнаграждение, както и начина на плащане вкл.и удостоверяване, че същите са изплатени. Оспорва становището, че поради непредставянето на договорите за правна защита и съдействие на бланка, не може да се счете, че е направен разход от страната и е платено адвокатското възнаграждение. Моли обжалваното определение да бъде отменено и присъден размера на адвокатския хонорар за първоинстанционното производство от 950,00 лв.

В срок по чл.248 ал.2 от ГПК насрещната страна ЗК „ЛЕВ ИНС“АД депозира писмен отговор, в който оспорва наведените в частната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като счита, че представените от ищцовата страна писмени доказателства не удостоверят плащане по смисъла на т. от ТР6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГНТК на ВКС. Моли определението постановено по реда на чл.248 ал.1 от ГПК от първоинстанционният съд да бъде потвърдено.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността на решението в обжалваната му част, а именно по заявената с исковата молба претенция за присъждане на законната лихва за забава по смисъла на чл.214 ал.2 от ГПК, настоящият състав счита следното:

Решение № 20053846/19.08.32022г. постановено по гр.д. № 33599/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 145 състав, в частта, с което е уважен иска предявен от „ПЕПИНА 61“ЕООД срещу ЗК „ЛЕВ ИНС“АД с правно основание чл.432 от КЗ и за сумата от 4700,00 лв., ведно със законната лихва считано от представяне на удостоверение за дерегистрация на МПС пред застрахователя до окончателното изплащане на обезшетението, 2 като необжалвано от страните е влязло в законна сила.

Влязлото в сила решение в разглежданата част произвежда предвидените в чл. 299 ал.

1 ГПК правни последици. Така със сила на пресъдено нещо е разрешен спор относно отговорността на ответника като застраховател по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ относно товарен автомобил „МАН“ ТГЛ 8.8180 ББ, чийто водач виновно е причинил на 29.08.2019г. в гр. София ПТП и причинил имуществени вреди на собственика на „Ауди А3“ с рег. № СВ **** ВК - „ПЕПИНА 61“ЕООД в размер на 4700,00 лв. – тотална щета на автомобила.

Относно спорния по делото въпрос относно определянето на началната дата на законните лихви върху главницата от 4700,00 лв.:

По делото няма спор, че до приключване на устните състезания пред първоинстанционният съд вкл. и пред въззивната инстанция, ищецът и въззивник в настоящото производство не е представил доказателства за прекратяване регистрацията на лек автомобил „Ауди А3“ с рег. № СВ **** ВК от КАТ.

Първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е представил доказателства за прекратяване регистрацията на автомобила поради тотална щета съгласно изискването на чл. 390 ал. 1 КЗ, поради което ответникът не е в забава и плащане на обезщетението и която забава е налице след представяне на доказателства за дерегистрация т.е. се дължи в един бъдещ момент, а не считано от предявяване на иска. Действително, разпоредбата на чл.390 ал.1 КЗ, предвижда преди изплащане на обезщетение, определено като тотална щета на моторно превозно средство, регистрирано в Република България, застрахователят да изисква от ползвателя на застрахователна услуга удостоверение от компетентните регистрационни органи за прекратяване на регистрацията на моторното превозно средство, в което е отбелязано, че прекратяването на регистрацията е поради настъпилата тотална щета. Както правилно е посочил първоинстанционният съд дължимостта на обезщетението при тотална щета не е поставено в зависимост от представянето на посоченото удостоверение, но условие за изплащането на застрахователно обезщетение при настъпила тотална щета на МПС е предоставяне на документи, удостоверяващи прекратена регистрация на превозното средство. В случая обаче следва да се направи корективно тълкуване на цитираната разпоредба /като настоящият състав е запознат с практиката на ВКС – решение № 119 от 22.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 191/2023 г., II г. о., ГК, решение № 30 от 27.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2115/2023 г., II т. о., ТК на ВКС/ с оглед конкретната фактическа обстановка установено по делото, а именно – че представянето на доказателства за дерегирстрация на МПС поради тотална щета е условие за изплащане и именно от този момент застрахователя изпада в забава при условие, че същия е подал съответното уведомление, че е приел тотална щета на МПС независимо дали има спор относно конкретния размер на обезщетението. В случаите, в които застрахователят е налице спор за вида на нанесените вреди и това дали същите определят, че е налице тотална щета по смисъла на К – чл.390 ал.2 от КЗ, важат общите правила за поставяне в забава на застрахователя. Това е така, тъй като:

Основание за редовност и основателност на писменото заявление за започване на процедурата пред компетентните органи, завършваща с акт за дерегистрация на МПС и съответно възможност за издаване на удостоверението по чл.390 ал.1 от КЗ съгласно разпоредбата на чл. 18а ал. 7 от НАРЕДБА № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства е лицензираният застраховател да е изпратил уведомление до Гаранционния фонд за взето решение за изплащане на тотална щета, каквото ответника нито е приел, нито е изпратил 3 съответното уведомление до ГФ, въпреки че е пред него е заявена претенцията по чл.380 ал.1 от КЗ – на 27.11.2019г.

В този смисъл с отправянето на тази претенция, застрахователят следва в сроковете по чл.497 от КЗ да се произнесе и при приемане на наличие на тотална щета да изпрати уведомление по реда на чл. 18а ал. 7 от Наредбата до ГФ.

След като застрахователят е бездействал, оспорил е наличието на тотална щета и дължимостта на претендираното обезщетение, то ищецът е бил в обективна невъзможност да подаде заявление за дерегистрация и получи удостоверението по чл.390 ал.1 от КЗ т.е. забавата е именно на застрахователя, а не на претендиращото обезщетение лице.

Противното тълкуване би означавало застрахователят да бъде освободен от последиците на собствената си забава, въпреки, че не съдейства за издаването на удостоверение за прекратяване на регистрацията поради наличие на тотална щета, да черпи благоприятни правни последици от собственото си противоправно поведение.

В случая в хода на съдебното производство по настоящото дело и в която част решението е влязло вече в законно сила е установено, че застрахователят необосновано не е приел наличието на тотална щета, поради което не е изпращал уведомление до съответните органи. Тук следва да се посочи, че тоталната щета не възниква със съдебното решение по определяне на застрахователното обезщетение. Тя е съществувала още към момента на уведомлението за настъпило застрахователното събитие. По делото не са налице и не се твърди, че застрахователят е поискал от увреденото лице представяне на допълнителни доказателства, вкл. удостоверение за прекратяване регистрацията на МПС съгласно чл. 390 ал. 1 КЗ. Поради това, че застрахователят не е изпратил уведомление за наличие на тотална щета, то той е изпаднал в забава за заплащане на застрахователно обезщетение.

В този смисъл, решението на първоинстанционния съд, в частта му, с която е отхвърлена претенцията по чл. 86 ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху размера на главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до датата на представяне на удостоверение за прекратяване на регистрацията на МПС пред застрахователя, следва да се отмени и застрахователят да бъде осъден да заплати същата.

По частната жалба срещу постановеното по реда на чл.248 от ГПК определение № 20060969/07.10.2022г.

С оглед изхода на първоинстанционното решение и на основание чл.78 ал.1 от ГПК районният съд е присъдил разноски на ищцовата страна –включените в списъка по чл.80 от ГПК с изключение на претендираните като заплатен адвокатски хонорар от 950,00 лв., като е счел, че липсват доказателства за изплащането му.

Видно от представените два договора за правна защита и съдействие, в същите е записано: договорено възнаграждение - 300 и съответно 650 лв. и начин на плащане: в брой. В случая липсва каквото и да е изявление, което да е част от съдържанието на договорите, че уговорения размер на адвокатското възнаграждение е платен, в който случая същия може да служи за разписка удостоверяваща плащането, в какъвто смисъл е именно и т.1 от ТР № 6/2013г. постановено по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК, в която изрично е записано, че:“ …ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.“ В настощият случай липсва такова вписване. Направените възражения, че договора за правна защита и съдействие не е по бланка са неотносими към спора, доколкото нито първоинстанционният съд е отказал на това основание да присъди адвокатския хонорар, нито въззивната инстанция формира такова становище.