Решение № 5664 от 31.05.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5664 гр. София, 31.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело № 20211110162766 по описа за 2021 година

Предявени са установителни искове с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба по реда на чл.

422 ГПК от „БК“ АД срещу М. ИВ. Р. и Б. Т. Р. след развило се заповедно производство по ч. гр. дело № г. по описа на СРС.

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени установителни искове за признаване на установено по отношение на ответниците М. ИВ. Р. и Б. Т. Р., че дължат солидарно на ищеца сумите по Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена на 17.07.2019 г. по ч.гр.д. г. по описа на СРС с правно основание, както следва: 1/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 22 936,80 лв. – неплатена главница по договор за кредит Експресо № 286822/27.10.2011 г., ведно със законна лихва за периода от 05.07.2019 г. до изплащане на вземането; 2/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 8636,56 лв. – възнаградителна лихва за периода от 10.05.2014 г. до 18.04.2017 г.; 3/ чл.

422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 583,94 лв. – мораторна лихва за периода от 10.05.2014 г. до 18.04.2017 г. и 4/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5135,29 лв. – мораторна лихва за периода от 18.04.2017 г. до 03.07.2019 г.

Ищецът „Б“ АД твърди, че вземането - предмет на делото, произтича от сключен между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД (към настоящия момент преобразувано дружество с правоприемник „БСК“ АД) и ответниците договор за кредит Експресо № г., по който от страна на кредитора бил предоставен потребителски кредит в размер на 27 000 лева със срок на издължаване от 120 месеца, за което било уговорена възнаградителна лихва в номинален лихвен процент, който към сключването на договора бил в размер от 10,95 % годишно, а към датата на изготвяне на извлечението от счетоводните книги на банката – 03.07.2019 г., бил в размер от 8,90 %. Сочи, че било уговорено върху просрочените вноски, в случай на забава да се начислява 1 допълнително 6 пункта над договорения лихвен процент. Твърди се, че в периода от 10.05.2014 г. до 10.04.2017 г. вкл. кредитополучателят заплатил 36 броя месечни вноски. Поради неизпълнение на задълженията на ответниците за заплащане на определни месечни вноски, банката обявила кредита за предсрочно изискуем, за което до ответниците била изпратена покана. Кредитът бил счетоводен като предсрочно изискуем на 18.04.2017 г. Моли съда да установи дължимостта на вземанията така, както са претендирани в заповедното производство. Претендира разноски.

Ответниците, в законоустановения срок, подават отговор с идентично съдържание. Считат, че клаузата, предвиждаща заплащането на възнаградителна лихва има неравноправен характер, поради което е нищожна и не дължат заплащане на лихва.

Като нищожни считат за недължими и начислени такси по кредита. Правят възражение за изтекъл период на погасителна давност на част от претендираните суми. Поради тези и останалите подробно изложени съображения, молят исковете да бъдат отхвърлени. Претендират разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

За основателността на предявените искове с правно основание по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между него и ответниците е възникнало облигационно отношение по договор за потребителски кредит Експресо № 286822/27.10.2011 г., изпълнение на задълженията на кредитодателя по него, по силата на който договор за кредитополучателя е възникнало задължението за връщане на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва в претендираните размери. При доказване на горните факти, в тежест на ответниците е да установят погасяване на паричното си задължение.

С изготвения проект на доклад по делото, приет за окончателен без възражения от страните, като безспорни и ненуждаещи се от доказване между тях са отделени фактите, че са страни по процесния договор за потребителски кредит; че кредитодателят е изпълнил задължението си да предостави сумата по кредита; че не са заплатили претендираните в производството суми.

Тези факти се установяват и от приетите по делото писмени доказателства и заключение по приетата съдебно-счетоводна експертиза. От приетия договор за кредит Експресо № 286822/27.10.2011 г. е видно, че страни са „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД (към настоящия момент преобразувано дружество с правоприемник „Банка ДСК“ АД), от една страна, и ответниците М. ИВ. Р. – кредитополучател и Б. Т. Р. – съдлъжник, от друга страна. По силата на сключения договор банката предоставила по банковата сметка на получаталя паричен кредит в размер на 27 000 лева, усвоен чрез превод по банковата сметка на кредитополучателя. Уговореният срок на издължаване бил 120 месеца, като била уговорена и възнаградителна лихва в номинален лихвен процент, който към сключването на договора бил в размер от 10,95 % годишно. Било уговорено, че при просрочие в погасяването на дължими вноски се дължат допълнително 6 пункта наказателна лихвена надбавка над номиналния лихвен процент, като към сключването на договора общо дължимата лихва върху просрочени вноски била в размер на 16,95 %.

Основните спорни въпроси между страните касаят налице ли са неравноправни клаузи в договора във връзка с уговореното задължение за заплащане на възнаградителна лихва и такси на банката, както и погасени ли са задълженията поради изтекъл давностен срок.

Ответниците са физически лица, на които по силата на договора от 27.10.2011 г. е 2 предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, а за потребителски нужди /Част I, т. 4 от договора/, поради което и същите имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Ето защо, в отношенията, възникнали между ответниците и банката по силата на процесния договор за банков кредит, кредитополучателят и неговият съдлъжник се ползват от защитата на потребителите, предвидена в Закона за защита на потребителите. Съгласно разпоредбите на посочения нормативен акт, неравноправна е тази клауза в договора, която не отговаря на изискването за добросъвестност и едновременно с това е неясна или двусмислена и уврежда или цели и създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в крайна сметка може да доведе до увреждането на последния – арг. от чл. 143, чл. 145, чл. 147 ЗЗП.

От разпоредбите на чл. 143, ал. 1, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП следва, че значително неравновесие между страните е налице тогава, когато клаузите в договора: поставят изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля; позволяват на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание; предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят/купувачът да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Приложимостта на цитираните законови разпоредби към договора за банков кредит е ограничена с оглед разпоредбата на чл. 144 от ЗЗП.

Анализът на уговорените в клаузите на Част I, т. 8 и на Част II, чл. 4 от договора права и задължения на страните налага извода, че потребителят поема задължение да заплаща лихва за ползването на уговорения кредит, чийто размер е определяем.

Предвидено е, че потребителят заплаща лихва, формирана от номинален лихвен процент в размер на 10,95 %, формиран от БЛПSGEB за лева, който към момента на сключване на договора е 6 %, което представлява променлив компонент, увеличен с надбавка от 4,95 пункта на година, която надбавка има характера на фиксиран компонент при формиране на дължимата лихва. Предвидена е освен това възможност за едностранна промяна на уговорената лихва при промяна на пазарните условия и лихвената политика, водещи до увеличаване размера на БЛПSGEB с повече от 2 пункта, намаляване размера на БЛПSGEB с повече от два пункта или последваща промяна, водеща до ново изменение под или над 2 пункта. Неравноправна съгласно трайната практика на съдилищата би била клауза в договор за кредит, сключен с потребител, която предвижда лихвата да се изменя без посочена конкретна методология за това. Предвиденото в процесния договор и условия по него по отношение на формирането на лихвения процент нямат неравноправен характер за потребителя. Основното възражение на ответниците е, че е предвидена възможност за едностранно увеличение на лихвения процент от страна на банката, като тази възможност била реализирана напрактика, което довело до значително увеличение на лихвата, без да са налице изменения в пазарните условия. Така направеното възражение е неоснователно. Както се посочи по-горе, договорът предвижда възможност както за едностранно увеличение, така и за едностранно намаляване на лихвения процент. От данните по делото и приетото заключение на ССчЕ, както и от изслушването на вещото лице, категорично се установи, че след сключването на договора лихвеният процент не е бил увеличаван едностранно от банката, а напротив – била е реализираната втората хипотеза – за едностранно намаляване. Така към момента на сключване на договора възнаградителната лихва е била в размер на 10,95 %, а към момента н адепозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 3

ГПК – в размер на 8,90 %.

Установената едностранност при промяната на БЛП не води автоматично до извод за неравноправност на клаузите от договора. За да са равноправни, те следва да предвиждат промяната да се извършва въз основа на посочени в договора основания, т. е. на предвидени/уговорени условия, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита (арг. от чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ и от чл. 143, т. 10 ЗЗП), или при наличие на изключенията на чл. 144 ЗЗП, или в случай, че са уговорени индивидуално (арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП).

От изложеното следва не може да се направи извод, че процесните клаузи не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на последния.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В тази връзка, договарянето на допълнителни такси по кредита, не представлява сама по себе си нищожна клауза, каквото е твърдението на ответниците. Процесният договор за кредит е сключен преди изменението на чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по отношение на същия не е приложимо изискването на алинея четвърта на същата разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Въпреки това, процесният договор отговаря и на въведеното след сключването му законово изискване лимитиращо размера на ГПР с оглед защитата на потребителя. Към датата на сключване на договора за потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен процент, определен от БНБ 0% плюс десет пункта отгоре. В случая определеният в договора размер на ГПР от 13,05 % /Част I, т. 11/ не надвишава предвидения в закона максимален размер. Договорената клауза не е нищожна поради противоречието й със закона. Респективно, може да се направи извод, че предвиденият размер не е и прекомерен, като се вземе предвид максималният размер в закона, макар и определен след сключването на договора. Същият обаче може да се отчете при извършването на преценка относно наличието на прекомерност. Ето защо уговорената клауза не е нищожна и поради противоречието й с добрите нрави.