Решение № 31 от 27.01.2026, Районен съд - Сливница

РЕШЕНИЕ

№ 31 гр. Сливница, 27.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Пл. Великова при участието на секретаря Ивана Б. Петрова като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Административно наказателно дело № 20251890200372 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН.

Образувано е по жалба на В. И. И., ЕГН **********, подадена чрез процесуалния му представител – адв. Б. Г., срещу Наказателно постановление № 9427 от 23.06.2025 г., издадено от Я. М. И. – директор на дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол“ при Агенция „Пътна инфраструктура“ – гр. София, с което на основание чл. 53, ал. 1, т. 2, предл.

2 ЗП и чл. 53, ал. 1 ЗАНН на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 3500,00 лева за това, че на 27.05.2025 г., в 14.44 часа, на път АМ ЕВРОПА, км 31+700, на отбивна площадка в посока гр. Сливница – гр. София, е управлявал и извършвал превоз на товари (трошен камък 0-32) с МПС с четири оси, с две управляеми оси, марка „ИВЕКО“, модел „АД 410 Т“, с рег. № ***, без разрешение за дейности в рамките на специално ползване на пътищата (Разрешително) съгласно изискванията на чл. 8, ал. 1 от Наредба № 11 от 03.07.2001 г. на МРРБ за движение на извънгабаритни и/или тежки ППС, като при направеното измерване с техническо средство електронна везна за измерване на маса и поосово натоварване на ППС, модел PW-10 № К0200007 и ролетка № 1304/18(5 м), е установено, че при измерено разстояние между осите 1,40 м., сумата от натоварването на ос на двойната задвижваща ос на МПС е 30,250 тона, при максимално допустимо натоварване на оста 19 тона, съгласно чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в“ от Наредбата, като превишението е с 11,250 т. – нарушение по чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“, предл. 2 ЗП, вр. чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в“, чл. 8, ал. 1 и чл. 37, ал. 1 т. 1, предл. 1 от Наредба № 11 от 03.07.2001 г. на МРРБ за движение на извънгабаритни и/или тежки ППС.

В жалбата се сочи, че нарушението неправилно е квалифицирано като такова по чл.

53 ал. 1, т. 2, вр. чл. 26, ал. 2, т. 1, б „а” от Закона за пътищата, макар че то е такова по чл.

177, ал. 3, т. 1, вр. чл. 139, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата, като в тази връзка е образувано и тълкувателно дело № 5/2023 г. на ВКС и ВАС. Счита, че редакциите на разпоредбата на чл. 53, ал. 1, т. 2, вр. чл. 26, ал. 2, т. 1 б. „а” и на чл. 177, ал. 3, т. 1, вр. чл.

139, ал. 1, т. 2 ЗДвП имат своите разлики относно уредените в тях правила за поведение, като имат различни адресати. Различни са и размерите на предвидените в двата закона глоби, налагани на ФЛ, които ги нарушават доколкото съгласно чл. 177, ал. 3 ЗДвП на водачите се налага глоба от 500 до 3000 лева, а съгласно чл. 53, ал. 1 ЗП на ФЛ – нарушител се налага 1 глоба в размери от 1000 до 5000 лева. От това според процесуалния представител следва, че след както за водача на ППС е предвидена изрично административнонаказателна отговорност в ЗДвП, то няма как той да е субект и на нарушение по чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а” ЗП, защото недопустимо би се стигнало до повторното му наказание за същото нарушение в нарушение на императивното правило на чл. 18 ЗАНН.

Сочи се, че разпоредбите на Наредба № 11/03.07.2001 г. на МРРБ за движение на извънгабаритни и/или тежки ППС (Наредбата) не са относими към специалното ползване на пътя, а към движението на тежки и извънгабаритни ППС. Наредбата била издадена на основание чл. 139 ЗДвП и съгласно разпоредбите й, административнонаказателната отговорност на водача би могла да бъде ангажирана на основание чл. 177, ал. 3 ЗДвП, за нарушение на чл. 139, ал. 1, т. 2 ЗДвП. Същевременно физическите лица, носещи административнонаказателна отговорност съгласно ЗП, са собствениците и превозвачите, тъй като именно върху тях тежи задължението да се снабдят със съответното разрешително, респективно да заплатят дължимата пътна такса и неизпълнението на това задължение е скрепено със санкцията по чл. 53 от ЗП в различните хипотези.

Поддържа се, че в хода на административно наказателното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които са ограничили правото на защита на привлеченото към административно наказателна отговорност лице, поради което обжалваното наказателно постановление като незаконосъобразно следва да бъде отменено. В конкретния казус по несъмнен начин от събраните доказателства се установявало, че жалбоподателят е управлявал процесното МПС, което е тежко, съгласно легалната дефиниция, съдържащата се в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Наредбата, съгласно която „тежките МПС“ се наричат МПС по чл. 3, т. 2 от Наредбата. В настоящия казус, при измерването било установено, че натоварванията на втората ос (задвижваща) е 30,250 тона, при допустимо максимално натоварване 19 тона, при които констатации наказващият орган бил приел, че жалбоподателят е нарушил чл. 26, ал. 2, б. „А” ЗП, без обаче в атакуваното наказателно постановление да има яснота, каква е била общата маса на това МПС, както и какви са били габаритните му размери които обстоятелства, били от съществено значение с оглед преценка приложимата норма и правна квалификация на вмененото нарушение. Счита, че при липсата на посочените обстоятелства както в АУАН, така и в НП, съдът е лишен от възможността да прецени дали е приложима разпоредбата на чл. 14, ап. 3 от Наредбата, съгласно която „Извънгабаритните и/или тежките ППС, на които се разрешава да се движат след заплащане само на дължимата такса, са тези, които имат обща маса до 45 тона и натоварване на ос, което не превишава с повече от 30 % допустимите максимални натоварвания на ос по раздел II, както и тези с габаритни размери: широчина – до 3,30 м. височина до 4.30 м, и дължина до 22 м”, респ. е лишен и от възможността да прецени дали по отношение на управляваното от жалбоподателя МПС се е изисквало издаването на нарочно разрешително или само заплащане на такса, което пък от своя страна правело невъзможна и преценката дали правилно е приложен законът и в частност чл. 53, ал.

1, ЗП.

Сочи, че правната регламентация на понятието „извънгабаритен товар“ се съдържа в чл. 8, ал. 2 от Наредбата, на който подзаконов нормативен акт се е позовал и наказващият орган в дадената правна квалификация на деянието и който съгласно § 2 от Наредбата се издава на основание чл. 139 от Закона за движението по пътищата, а не на основание Закона за пътищата. Изтъква, че неспазването на правното задължение по чл. 139, т. 2 ЗДвП от водачите е въведено като състав на административно нарушение по чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП, като за водачът, който, без да спазва установения за това ред, управлява пътно превозно средство с размери, маса или натоварване на ос, които надвишават нормите, определени от министъра на регионалното развитие и благоустройството, е предвидено административно наказание глоба от 500 до 3000 лв. Същевременно водачът на извънгабаритно ППС от посочените в чл. 53, ал. 1 ЗП не е лице, наредило извършване на движените на такова превозно средство, като той не се отъждествява и с лицата, които извършват дейност по движение на извънгабаритно ППС, защото според чл. 11, т. 3 и 4 от Наредбата лицата, които 2 извършват превозите, са длъжни да възлагат превозването на водачи, които притежават свидетелство за управление на моторно превозно средство за съответната категория, с трудов стаж като водачи на товарен автомобил от категория „С” не по-малък от пет години, както и да запознават водача с особените свойства на товара и със специфичните изисквания при превозването му, с които той е задължен да се съобразява. В този смисъл процесуалният представител счита, че водачът на извънгабаритно ППС не попада в обхвата на понятието „лица, които извършват дейности по движение на извънгабаритни ППС“ по смисъла на Закона за пътищата. След като приложимата правна регулация за казуса била по Закона за движението по пътищата, съгласно чл. 189, ал. 1 ЗДвП актовете, с които се установяват нарушенията по този закон, се съставят от длъжностните лица на службите за контрол, предвидени в този закон, а в случая актосъставителят бил част от структурата на Агенция „Пътна инфраструктура”, а не от системата на МВР.

Дори и да се приемела тезата, че има два нормативи акта, които санкционират едно и също противоправно поведение, то подобна колизия следвало да се разреши с прилагане на общия правен принцип „Lex specialis derogat generali”, като в случая специалният закон е ЗДвП.

Не на последно място процесуалният представител поддържа, че съгласно чл. 8, ал. 1 от Наредбата, издадена на основание чл. 139 от Закона за движението по пътищата, движението на извънгабаритни ППС се осъществява в рамките на специалното ползване на пътищата и се разрешава в случаите, когато е невъзможно или нецелесъобразно да се използва друг вид транспорт или когато товарите не могат да бъдат разглобени на части и превозени в рамките на общественото ползване на пътищата. Видът на превозвания в процесния случай товар — трощен камък 0-32, не налагал издаване на разрешение за движение на извънгабаритно – тежко ППС, в рамките на специално ползване на пътищата.

Счита, че разрешаването на движението на извънгабаритното ППС в случая би било незаконосъобразно, равнозначно на заобикаляне на нормативно установена забрана и несъответно на преследваната от закона цел, тъй като видът на превозвания товар, който без съмнение може да бъде „разглобен (разделен) на части“ (чл. 8, ал. 1 от Наредба № 11/03.07.2001 г.), без това деление да доведе до излишни разходи (касателно извършването на самото деление) или да породи риск от нанасяне на вреди (§ 1, т. 14 от ДР на Наредба № 11/03.07.2001 г.), позволявал превозването на същия в рамките на общественото ползване на пътищата (чл. 8, ал. 1 от Наредбата) с превозно средство, ремарке или съчленено ППС, което да отговаря изцяло на изискванията на наредбата (§ 1, т. 14 от ДР на Наредбата) Т.е. в случая не са били налице предпоставки за разрешаване движението на процесното ППС по път, отворен за обществено ползване, посредством издаване на разрешително, или заплащане само на пътна такса за осъществяване на движение в рамките на специалното ползване на пътищата (чл. 8, ал. 2, във вр. с ал. 4, ал. 5 и ал. 7, във вр. с Раздел IV от Наредба № 11/03.07.2001 г. и чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а” и чл. 18, ал. 5 ЗП).

В този смисъл процесуалният представител счита, че установеното управление от жалбоподателя на ППС по път, отворен за обществено ползване, натоварено с делим товар – трошен камък 0-32, извънгабаритно – тежко, поради надвишаване на нормите за натоварване на осите на ППС, установени от министъра на регионалното развитие и благоустройството с Наредба № 11/03.07.2001 г., нарушава забраната по чл. 139, ал. 1, т. 2, предл. трето ЗДвП, във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в” от ДР на Наредба № 11/03.07.2001 г., като същото е наказуемо по реда на чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП.

Доколкото нарушението е за първи път процесуалният представител счита, че наложената глоба в размер на 3500 лв. е завишена и не отговаря на целта на закона, нито на степента на обществена опасност на извършеното нарушение, като при определяне на размера на наказанието наказващият орган не се е съобразил с подбудите за извършване на нарушението от жалбоподателя като лице, полагащо наемен труд и несъмнено изпълняващо разпорежданията на работодателя си, както и с имотното му състояние като наемен работник в „М. *” ЕООД.

С оглед на гореизложеното моли съдът да отмени наказателното постановление 3 изцяло или ако все пак счете, че изложените основания не представляват мотив за неговата отмяна, то алтернативно моли наложеното наказание да бъде намалено до минималния размер, предвиден в Закона за пътищата.

В проведеното открито съдебно заседание по делото, жалбоподателят – редовно призован, не се явява, като не се явява и процесуалният му представител, от който по делото е постъпила молба за разглеждането му в нейно отсъствие. Прави се искане НП да бъде отменено по съображенията подробно изложени в жалбата и на основание Тълкувателно постановление № 2 от 08.10.2025 г. на ВКС и ВАС. Претендира сторените в производството разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.