Решение № 396 от 20.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 396 гр. София, 20.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20241100513541 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 8172 от 03.05.2024 г. по гр.д. № 23330/2022 г. Софийски районен съд, 175 състав: Осъдил М. С. Д., ЕГН **********, да заплати на Д.

С. Д., ЕГН **********, по предявените първоначални искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата от 4 336.09 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот, а именно - 1/2 ид. ч. от апартамент № 8, находящ се в гр. ****, за периода от 01.04.2019 г. до 10.11.2020 г., и сумата от 2 323.70 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот, а именно - 1/4 ид. ч. от къща с дворно място, находящи се в с. Горно Камарци, Софийски окръг, община Горна Малина, дворното място с площ от 627 кв. м, представляващо парцел № I-153 от кв. 32 - по нотариален акт, а по скица - парцел № IX-188 от кв. 28 по плана на селото, с площ от 570 кв. м, за периода от 01.04.2019 г. до 10.11.2020 г., ведно със законната лихва върху всяка от двете суми считано от 29.04.2022 г. до окончателното им изплащане, както и на основание чл. 78, ал.

1 ГПК сумата от 645.29 лева, представляваща сторените по делото разноски;

Осъдил Д. С. Д., ЕГН **********, да заплати на М. С. Д., ЕГН **********, по 1 предявения насрещен иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата от 5 459.43 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот – 1/2 ид. ч. от апартамент № 128, находящ се в гр.

****, за периода от 18.09.2019 г. до 10.11.2020 г., ведно със законната лихва считано от 30.01.2023 г. до окончателно изплащане на сумата, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 281.11 лева, представляваща сторените по делото разноски; Прекратил на основание чл. 126, ал. 1 ГПК производството по делото в частта по предявения от М. С. Д. срещу Д. С. Д. насрещен иск за разликата над 5 459.43 лева до пълния размер от 7 636 лева и за периода от 01.04.2019 г. до 17.09.2019 г.; Осъдил Д. С. Д., ЕГН **********, да заплати на адв. Е.С.И. от САК на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 1 265.98 лева, представляваща възнаграждение за безплатно представителство по делото на М. С. Д.; Осъдил Д. С. Д., ЕГН **********, да заплати в полза и по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 77 ГПК сумата от 100 лева, представляваща невнесен допълнителен депозит за възнаграждение на вещо лице.

С решение № 16491 от 03.09.2024 г., постановено по същото дело по реда на чл. 247 и чл. 248 ГПК, Софийски районен съд, 175 състав допуснал поправка на очевидни фактически грешки в решение № 8172 от 03.05.2024 г., както следва: 1. В диспозитива на решението вместо думите: „Осъжда Д. С.

Д., ЕГН **********, с адрес: гр. ****, да заплати на адв. Е.С.И., САК, с адрес: гр. ****, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 1 265.98 лева, представляваща възнаграждение за безплатно представителство по делото на М. С. Д.“, да се чете правилното: „Осъжда М. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. ****, да заплати на адв. Е.С.И., САК, с адрес: гр. ****, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 1 265.98 лева, представляваща възнаграждение за безплатно представителство по делото на Д. С. Д..“; 2. В диспозитива на решението вместо думите: „Осъжда Д. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.

****, да заплати в полза и по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 77 ГПК сумата от 100 лева, представляваща невнесен допълнителен депозит за възнаграждение на вещо лице“, да се чете правилното: „Осъжда М.

С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. ****, да заплати в полза и по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 77 ГПК сумата от 100 лева, представляваща невнесен допълнителен депозит за възнаграждение на вещо лице.“; Оставил без уважение молбата на Д. С. Д. за изменение на решението в 2 частта за разноските в останалата й част.

Срещу основното решение е подадена въззивна жалба от ответника по насрещния иск Д. С. Д., който го обжалва в частта, с която насрещният иск е уважен, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно първоинстанционният съд приел, че по делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че Д. Д. и семейството му ползват изцяло процесния имот в ж.к. „Левски“. Това било видно от протокола от проведеното на 21.11.2023 г. открито съдебно заседание, в което било направено възражение и искане за ревизиране на проекта за доклад като се добави, че имотът се ползва от Д. Д. и семейството му в съответстваща на правата му от съсобствеността част, но съдът отхвърлил това искане като разяснил на страните, че не е приемал, че Д. Д. ползва по-голяма част от своята идеална част, нито че ползва само своите собствени идеални части, т. е. тези обстоятелства останали спорни по делото.

От показанията на св. С. се установило категорично, че въззивникът и семейството му ползват съответстваща на правата му част от съсобствеността.

Същевременно ищецът по насрещния иск не можал да докаже пълно и главно, че същите ползват по-голяма част от съответстващата на правата на Д. Д..

Само на това основание предявеният иск следвало да бъде изцяло отхвърлен.

На следващо място съдът правилно приел, че М. Д. е бил надлежно поканен да получи ключ и достъп до имота, находящ се в ж.к. „Левски“, но той отказал да получи ключ, респ. достъп. Неправилно обаче съдът приел, че с входираната искова молба на 07.11.2013 г. е формулирано ново искане за предоставяне на достъп. Този извод изцяло противоречал на приетото с влязлото в сила решение по в.гр.д. № 9337/2015 г. на СГС, че правото на обезщетение не възниква за този съсобственик, който отказва да приеме предоставения му достъп и съответно било прието, че обезщетение се дължи само до 23.10.2013 г. Този извод на първоинстанционния съд противоречал и на възприетото в Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. по тълк.д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС, че обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно правата си; То не възниква, когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част, съответстваща на дела му, или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма 3 лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. В нито един момент след отказа да получи достъп М. Д. не бил изявил желания да ползва реално имота, а само ползвал разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС като инстР.т за противоправно обогатяване. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, вкл. в частта за разноските и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения насрещен иск. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК, вкл. присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника му на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА.

Въззиваемата страна М. С. Д. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата по подробно изложени съображения и моли съда да потвърди решението в обжалваната част като правилно. Претендира разноски за въззивното производство. Прави възражение, че не били налице предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника на въззивника по реда на чл. 38 ЗА, тъй като въззивникът имал достатъчно доходи.

Срещу постановеното по реда на чл. 247 и чл. 248 ГПК решение (по правната си същност определение) е подадена частна въззивна жалба от ответника по първоночалните искове и ищец по насрещния - М. С. Д..

Решението се обжалва в частта, с която е допусната поправка на очевидни фактически грешки в основното решение. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно, като развива съображения не във връзка с наличие или не на очевидни фактически грешки в основното решение, а за неправилно присъждане на адвокатско възнаграждение на адв. Е.И. на основание чл. 38 ЗА. С писмена молба в срока по чл. 248, ал. 2 ГПК бил заявил в производството относно разноските, че не е налице основание за безплатно представителство, тъй като Д. Д. получавал пения, а също и работел допълнително. Поради това се иска отмяна на решението в частта му по чл.

247 ГПК.

С писмен отговор ответникът по частната жалба Д. С. Д. я оспорва и моли съда да потвърди решението от 03.09.2024 г. в обжалваната част като правилно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника му на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна 4 страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното основно решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част, като при постановяването му не е не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

Предмет на въззивна проверка е решението в частта, с която насрещният иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е уважен. В частите му по първоначалните искове, както и в прекратителната част по насрещния иск решението е влязло в сила и не е предмет на проверка.

Съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС, всеки от съсобствениците може да си служи изцяло с общата вещ по предназначението й и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване ал. 2 на същия член. За да се ангажира отговорността на съсобственик по тази разпоредба, е необходимо да се установи: 1. че вещта е съсобствена с ответника; 2. че се ползва от съсобственик за лични нужди; 3. че неползващият съсобственик е поискал писмено обезщетение за ползите, от които е лишен; 4. ползите, които е пропуснал след поканата, които се определят в размер на дължимия пазарен наем за съответната идеална част.

Тъй като се касае за правопораждащи факти, ищецът е този, който носи тежестта за доказването им – чл. 154, ал. 1 ГПК.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. по тълк.д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС, „лично ползване” по смисъла на чл. 31 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно 5 правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.

Претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС ще е основателна когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това: той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои (лични или на семейството си) потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея (например като държи ключа); ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание (с договор за заем за послужване) трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ.