Решение № 30 от 07.02.2024, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 30 гр. Карлово, 07.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Гергана Кр. Бабикова като разгледа докладваното от Асима К. ВА.ова-Петрова Гражданско дело № 20235320101217 по описа за 2023 година

Предявени са искове за връщане на дадено без основание, с правно основание на исковата защита - чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-10 от ЗПК и чл. 240 от ЗЗД във вр. чл. 79 от ЗЗД.

Ищецът - А. И. Д. твърди, че на 23.03.2023г. сключил с ответното дружество Договор за потребителски кредит № ****** към искане № ******, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 400.00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40.05%, годишен процент на разходите – 56.77%. Съгласно договора, (чл.5) същият следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, а именно: едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови 1 институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход. Съгласно чл.11, ал.1 от Договора, в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл.5, ал.1 от договора, същият дължи неустойка на кредитора в размер на 144.20 лева, която тя следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка. Твърди, че е усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължи плащания за неустойка.

Твърди, че за да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите създадоха предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включиха в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидиха заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми - гаранти, небанковите финансови институции си осигуриха допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляха законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на БКС по т.д. № 1/09. По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да 2 има и санкционна функция. Предвидената неустойка в размер на в размер на 144.20 лева е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е близо 50% от заетата сума в размер на 400.00 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението.

Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

Твърди, че са предвидени следните ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение - за кредит от 400.00 лева и обща сума за плащане 429.80лв., заемателят се е задължил да осигури поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната, т.е. лица, които месечно получават доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в заем сума. Ограничение в процесния договор за заем е налице и по отношение на изискванията относно лицата, които може да поръчителстват - те могат да бъдат само физически, не и юридически лица. Гарантите трябва да получават минимален осигурителен доход поне два пъти колкото сумата по кредита, която трябва да произтича само от сключен безсрочен трудов договор. Ограничението относно получавания трудов доход е необосновано, тъй като физическо лице може да получава доходи от граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполага със движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД. Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

3

Твърди, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговарят на действителните параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата на чл.11 от договора се въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по- силната страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземанеобезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР - неустойката представлява близо 50% от заетата сума.

МОЛИ съда, да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата от договор за потребителски кредит № ****** към искане №****** от 23.03.2023г. (обективирана в чл.11, ал.1), предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 301.91 лева, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Претендира, на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, сумата в размер на 400.00 лв. в полза на адвокат С. К. Н., ЕГН ********** за адвокатско възнаграждение, определена по реда за минималните размери на адвокатските възнаграждения за безплатна защита за настоящото производство.

Ответното дружество – „С.К.“ ООД не взима изрично становище по предавения иск.

В ЕДНОМЕСЕЧНИЯ СРОК за отговор, съдът е сезиран с НАСРЕЩНА искова молба подадена от „С.К.“ ООД против ищеца – А. И. Д. по първоначалния иск за постановяване на решение, с което да осъди ответника да заплати на дружеството сумата от 388.80 лв., представляваща непогасена 4 главница по договор за кредит № ****** от 23.03.2023г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба, до окончателното плащане.

В условията на евентуалност, в случай че обяви договор за заем № ****** от 23.03.2023г., за недействителен, моли съда да осъди А. И. Д. да заплати сумата от 388.80 лв., представляваща подлежаща на връщане чиста стойност на кредит № ****** от 23.03.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Претендира за направените в настоящото производство разноски, като ответната страна може да извърши плащанията на дължимите от нея суми по следната банкова сметка на дружеството: Банка: ****** в „*****” АД, с титуляр на сметката „С.К.” ООД. Прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от ответната страна адвокатско възнаграждение.

ИЩЕЦЪТ по насрещния иск - „С.К.“ ООД твърди, че на 23.03.2023 г. ищецът е сключил договор за заем с дружеството. Процесният договор е за сумата от 400.00 лв., брой на вноските - 14, вид на вноската - седмична, ГПР 56.77%, ГЛП 44.5%. Заемната сума е получена от кредитополучателя в брой, при подписването на договора. В приложимия към договора погасителния план са посочени номера на вноската, падежа, сумата за главница и лихва, както и дължимата неустойка, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от договора. До датата на подаване на настоящия иск ответникът е извършил едно плащане на стойност 41.00 лв. С посочената сума са погасени задължения за възнаградителна лихва в размер на 29.80 лв., и главница в размер на 11.20 лв. Дължима остава общата сумата от 388.80 лв. - главница. Към момента на предявяване на настоящия иск всички вноски по кредита са падежирали, с оглед на което за настъпване на изискуемостта на претендираната сума по главницата, не е необходимо допълнително изявление от страна на кредитора. В договора за заем страните са установили, че потребителят ще дължи заплащането на възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент - 44.5%, при годишен процент на разходите 56.77%, като същия е в рамките на предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер - не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Законът не въвежда изискване или ограничение на размера на възнаградителната лихва. По действащото 5 българско право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Следователно не е налице ограничение в размера на възнаградителната лихва, която страните могат да уговорят в полза на кредитора, поради което не е налице и противоречие с добрите нрави, досежно възнаградителна лихва в размер на 44.5%, след като ГПР е в законовите рамки на чл.19, ал.4 ЗПК. Поради това уговорката, касаеща размера на договорната лихва е действителна.

ОТВЕТНИКЪТ по насрещния иск - А. И. Д. възразява срещу дължимостга на посочените в исковата молба суми. Счита, че Договор за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл.

3 от ЗЗД) и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т.

9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД.