Решение № 1091 от 24.02.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1091 гр. София, 24.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100500364 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 20100166 от 11.08.2023 г., постановено по гр. дело № 61044/2019г. по описа на СРС, е отхвърлен предявения от Г. Й. Т. срещу П. М. Й., осъдителен иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата от 600,00 лв., претендирана от ищцата като дължимо обезщетение за лишаването й от ползване на съсобствен поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18- 50/2.11.2011г. на Изпълнителен директор на АГКК, с площ от 377 кв.м. по скица, стар пл.№ 134, кв. 4 по плана на гр. София, находящ се в гр. София, р-н „Красна поляна“, ул. ****, за периода от 7.10.2018г. до 7.10.2019г.

Със същото решение са отхвърлени предявените от Г. Й. Т., Л. Г. А., Р. Д. Т., Д. Е. Т., и С. Е. Т., срещу П. М. Й., активно субективно съединени искове с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати съответно сумата от 4410 лв. - на Г. Й. Т., сумата от 2520 лв. - на Л. Г. А., и сумата от по 1470 лв. - на всеки един от Р. Д. Т., Д. Е. Т. и С. Е. Т., претендирана от тях като дължимо обезщетение за лишаването им от ползване на находящи се в описания поземлен имот еднофамилна жилищна сграда на един етаж с площ от 56 кв.м., с идентификатор ***, и две складови бази на по един етаж всяка, с площи от по 13 кв.м. и 17 кв.м. и идентификатори съответно *** и ***, за периода от 23.10.2014г. до 23.10.2019г.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените от 1 ищците искове с правно основание чл. 59 ЗЗД, е постъпила въззивна жалба от ищците, чрез процесуалния им представител – адв. В. Т., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че съдът неправилно е направил изводите само въз основа на събраните по делото гласни доказателства, без да обсъди изявленията на ответницата в нотариалната й покана и отговора на исковата молба, които несъмнено водили до извод, че единствено ответницата ползва сградите в имота. Сочи още, че съдът не е разпределил доказателствената тежест по иска по чл. 59 ЗЗД и не бил указал, че в тежест на ищците е да установят обстоятелството, че само ответницата ползва сградите.

Молят съда да отмени решението в обжалваната част и уважи предявените искове.

Въззиваемият ответник – П. М. Й., не е подала отговор на въззивната жалба и не взема стнавище по същата.

Решението не е обжалвано в частта, с която е отхвърлен предявения от Г. Й. Т. срещу П. М. Й., осъдителен иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата от 600,00 лв., претендирана от ищцата като дължимо обезщетение за лишаването й от ползване на съсобствен поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18- 50/2.11.2011г. на Изпълнителен директор на АГКК, с площ от 377 кв.м. по скица, стар пл.№ 134, кв. 4 по плана на гр. София, находящ се в гр. София, р-н „Красна поляна“, ул. ****, за периода от 7.10.2018г. до 7.10.2019г., поради което в тази си част е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивното производство, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания в жалбата.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

По отношение на оплакванията, касаещи допуснати от първоинстанционниа съд процесуални нарушения следва да бъде посочено, че дейността на въззивния съд, макар и да не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение и 2 втората инстанция да не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях, дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. В тази връзка следва да се отбележи, че пред въззивната инстанция в качеството й на инстанция по същество на спора, страните, при съобразяване на правилото на чл. 266 ГПК могат да включат нови факти по делото и да направят доказателствени искания в случаите, в които твърдят, че в хода на първоинстанционното производство са допуснати процесуални нарушения, въз основа на които въззивната инстанция да направи собствени фактически и правни изводи относно предмета на спора. В конкретния случай във въззивната жалба е направено доказателствено искане по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК, като с определение, постановено в о.с.з от 15.11.2024 г. настоящият съдебен състав е оставил същото без уважение.

С оглед установената в обжалваното решение правилна правна квалификация по отношение на исковете, касаещи твърдението, че ищцата фактически ползва постройките, за които, както е посочил и СРС, не се твърди да са съсобствени с ответника, следва да се отбележи, че първоинстанционният съд е дал правилна правна квалификация на активно субективно съединените осъдителни искове като такива по чл. 59 ЗЗД, по които в тежест на ищците е да установят елементите от фактическия състав, а именно: 1/. имуществено разместване в патримониума на ищците и ответника, при което ответникът се е обогатил за сметка на ищците; 2/. връзка между обедняването на ищците и обогатяването на ответника, която произтича от общи факти, породили обогатяването и обедняването; 3/. липса на правно основание за имущественото разместване; 4/. липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ППВС №1 от 28.05.1979 г., т.6, при исковете по чл.59, ал.1 ЗЗД връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника не е причинна, тъй като обогатяването не е следствие на обедняването и обратно. Както едното, така и другото са последица на друг факт или на други факти. Поради това по делата за неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД следва да се изяснява дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти. Поради което и на основание чл.154, ал.1 ГПК в конкретния случай ищците следва да докажат настъпването на общ факт или обща група факти, от които произтича тяхното обедняване и обогатяването на ответницата.

В този ред на мисли следва да се посочи, че макар от събраните по делото доказателства да е безспорно установено по делото, че ищците са съсобственици на построените в процесния поземлен имот сгради и ответницата да не е съсобственик на същите, то по делото ищците не са ангажирали доказателства, че през исковия период постройките са били в държане на ответницата, респективно че същата фактически ги е ползвала. В тази връзка следва да се отбележи, че е неоснователно оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е обсъдил отговора на исковата молба, доколкото в мотивите към постановеното решение СРС е приел, че в същия се съдържа твърдение на ответницата, че притежава идеални части от процесиите сгради, а поканата да владеят 3 заедно не е равнозначно на признание за ползване на същите през процесния период.

Противно на поддържаното в жалбата настоящият състав на съда приема, че не е налице признание, че ответницата използва сградите през процесния период в отговора на нотариалната покана /лист 19 по делото на СРС/. В същата е посочено единствено, че Й. няма да създава пречки да се използва имота според правата на ищцата Т., както и че винаги е осигурявала достъп до имота, като сградите изобщо не са били предмет на обсъждане в същите. В обобщение на изложеното, следва да се посочи, че СРС обосновано е приел, че в отговора на исковата молба заявените от ответницата права сочат на евентуален спор за собственост с ищците, но не и на поведение, с което тя осъществява фактически правомощия на собственик, в частност да владее и ползва сградите. Доколкото не се установи и осъществено от ответницата ползване на находящите се в поземления имот постройки, остават недоказани твърденията на ищците, че са били лишени от ответницата от възможността да упражняват собственическите си права върху тях.

Доколкото във въззивната жалба не са посочени други оплаквания и с оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивният съд достига съответстват на правните съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба да се остави без уважение.

С оглед на цената на всеки един от активно субективно съединените осъдителни искове и по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20100166 от 11.08.2023 г., постановено по гр. дело № 61044/2019г. по описа на СРС, в ОБЖАЛВАНАТА част.

РЕШЕНИЕ № 20100166 от 11.08.2023 г., постановено по гр. дело № 61044/2019г. по описа на СРС, в необжалваната част, с която е отхвърлен предявения от Г. Й. Т. срещу П.

М. Й., осъдителен иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата от 600,00 лв., претендирана от ищцата като дължимо обезщетение за лишаването й от ползване на съсобствен поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18- 50/2.11.2011г. на Изпълнителен директор на АГКК, с площ от 377 кв.м. по скица, стар пл.№ 134, кв. 4 по плана на гр. София, находящ се в гр. София, р-н „Красна поляна“, ул.

****, за периода от 7.10.2018г. до 7.10.2019г. е влязло в законна сила.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

4

1. _______________________

2. _______________________

5