Определение № 2706 от 21.08.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2706 гр. София, 21.08.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Иво Юр. Хинов

Членове:

Кирил Г. Димитров

Анна-Мария М. Събева като разгледа докладваното от Кирил Г. Димитров Въззивно частно наказателно дело № 20251100605418 по описа за 2025 година За да се произнесе, съдът взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХІI от НПК, вр. чл. 250, ал. 5 НПК.

С разпореждане с рег. № 8746 от 10.07.2025 г., постановено по НЧХД № 9919/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав, на основание чл. 250, ал. 1, т.

2 НПК е прекратено наказателното производство по делото, като е прието, че описаното в тъжбата деяние не представлява престъпление.

Срещу процесното разпореждане на първоинстанционния съд е подадена частна жалба от тъжителя, в която е посочено, че последното е неправилно и представлява отказ от правосъдие. Изложено е, че неправилно съдът е приел, че терминът „слаб адвокат“ е обида само в личен план, доколкото се обижда адвокат по съответното дело. Оспорва се и изводът на районния съд, че процесният имейл не бил адресиран до частния тъжител, доколкото К. не се интересувал дали същият ще му бъде донесен от Н.Б.. Напротив, знаел е, че процесният имейл ще стигне до него, доколкото в същия имало предложение за сключване на спогодба. Изложено е, че контролираната инстанция не е изложила никакви съображения относно престъплението по чл. 148, ал. 1, т. 2 НК, като е обсъждан единствено съставът на престъпление по чл. 146, ал. 1 НК. Релевирани са доводи, че цитираното в атакуваното разпореждане дело „Лингенс против Австрия“ е неотносимо към процесния казус. Твърди се, че никой не е карал К. да подаде процесния имейл до Д.В., като последният го е изпратил съзнателно с цел да бъде обиден тъжителят като адвокат и да бъде отстранен от делото. Изложено е, че свободата на словото свършва, когато се нарушават чужди права, който принцип е закрепен в чл. 10 КЗПЧОС. С оглед на изложеното, от въззивния съд се иска да отмени атакуваното разпореждане и да върне делото за разглеждане от друг състав на СРС.

1

Съдът счита, че подадената частна тъжба е допустима, доколкото е подадена от процесуално легитимирано лице в законоустановения срок и срещу акт, подлежащ на проверка съгласно разпоредбата на чл. 250, ал. 5 НПК.

Разгледана по същество, същата се явява неоснователна по следните съображения:

Въззивният съд приема следната фактическа обстановка:

Настоящото производство е образувано по повод на подадена тъжба от Г.

А. С. срещу Й.Д. К., в която са изложени твърдения, че в имейл от 24.06.2025 г., изпратен до Д.В., съпруг на клиентката му Н.А.Б., последният е разпространил следните думи по отношение на тъжителя: „ако мислите че греша, консултирайте се с адвокат различен от адв. С.. Според мен той е слаб адвокат“. От първостепенния съд е поискано да осъди лицето, срещу което е насочена тъжбата, за извършено престъпление от частен характер по чл. 148, ал. 1, т. 2, вр. чл. 146, ал. 1 НК с оглед нанесената му публично обида чрез употребата на израза „слаб адвокат“. С тъжбата е предявен и граждански иск срещу Й. К. за сумата от 5000 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на тъжбата.

С разпореждане № 8746/10.07.2025 г. по НЧХД № 9919/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав съдията-докладчик от първоинстанционния съд е прекратил наказателното производство, доколкото описаното в тъжбата деяние не представлява престъпление. На първо място е посочено, че инкриминираният израз „слаб адвокат“ не е казан в присъствието на засегнатото лице. В този смисъл са изложени съображения, че според НК неприсъствената обида е несъставомерно деяние, доколкото К. не е имал намерение и желание съдържанието на имейла да стига до знанието на тъжителя. На следващо място е посочено, че инкриминираното твърдение се явява оценъчно съждение, лично мнение на К. по отношение на професионалните качества на процесуалния представител на А. и В., поради което деянието се явява несъставомерно по чл. 146, ал. 1 НК. Изложени са и съображения, че инкриминираният израз не се субсумира от състава на престъплението по чл. 147, ал. 1 НК, доколкото се касае за разпространение на оценъчно съждение, а не на конкретно твърдение, съдържащо информация за точно определени обстоятелства, време, място и лице. С оглед на гореизложеното, първостепенният съд е приел, че описаното в тъжбата деяние не представлява престъпление от частен или общ характер, поради което и на основание чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК е прекратил наказателното производство по делото.

Настоящият съдебен състав намира изводите на първостепенния съд, с които е прекратил наказателното производство по делото, за правилни и обосновани.

На първо място следва да се посочи, че с тъжбата недвусмислено е описано изпълнителното деяние на твърдяното престъпление, а именно дата, 2 място и начин на разпространение на инкриминирания израз, поради което не е било необходимо даване на допълнителни указания от страна на първостепенния съд във връзка с изясняване на частното обвинение.

От описаното в тъжбата е видно, че частният тъжител А. е повдигнал обвинение срещу Й. К. за това, че на 24.06.2025 г. последният е изпратил съобщение до личната електронна поща на Д.В. във връзка с доброволно уреждане на отношенията им по висящо дело за делба на общ съсобствен имот, в което е употребил следните думи и изрази: „Ако мислите че греша, консултирайте се с адвокат различен от адв. С.. Според мен той е слаб адвокат“.

На първо място, въззивният съд приема, че така описаното в тъжбата деяние е несъставомерно по чл. 146, ал. 1 НК. Съгласно константната съдебна практика, за да е налице осъществен състав на престъпление обида следва инкриминираните изрази да имат унизителен характер и да са от естество да накърнят чувството за лично достойнство и чест на засегнатото лице, като тази преценка е въз основа на общоприетите в обществото критерии за морално и етично поведение. Тоест, употребените думи следва да са обективно годни да накърнят достойнството на пострадалото лице, като според общоприетите стандарти в обществото следва да са неприлични, вулгарни или цинични. Мнението на дадено лице обаче, ако по своето естество не е неприлично или непристойно спрямо адресата му, не осъществява състава на престъплението по чл. 146, ал. 1 НК, а представлява упражняване на гарантираното от чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България и чл. 10, § 1 от КЗПЧОС право на свободно изразяване на мнение. В конкретния случай в процесното съобщение, изпратено по електронна поща от дееца, е употребен изразът „слаб адвокат“ по отношение на тъжителя. От контекста на изречението, в което е употребен същият, обаче, се установява, че се касае за изразяване от автора на една отрицателна оценка относно професионалните качества на тъжителя, като в самия израз обективно не се съдържат унизяващи или оскърбяващи думи, несъвместитми с утвърдените в обществото морални и етични критерии. Негативната оценка на тъжителя като „слаб“ адвокат по никакъв начин не обективира употребата на несъвместими с господстващия морал в обществото думи или изрази, като последните не са нито цинични, нито унизителни по своето съдържание. В този смисъл са правилни изложените съображения от първоинстанционния съд, че в случая не са били употребени думи или изрази, което обективно да са обидни по своето съдържание, поради което и не е осъществен съставът на престъплението обида по чл. 146, ал. 1 НК. Въззивният съд намира за неоснователно в този смисъл изложеното възражение в частната жалба относно обидното съдържание на инкриминирания израз, като следва да се посочи, че за съставомерността на деянието по текста на чл. 146, ал. 1 НК са ирелевантни субективните възприятия на тъжителя и начинът, по който последният е възприел инкриминирания израз като такъв, накърняващ честта и достойнството му.

3

На следващо място въззивният съд намира за правилен и изводът на контролираната инстанция относно обстоятелството, че инкриминираното деяние е несъставомерно по чл. 146, ал. 1 НК и доколкото се касае за израз, употребен в отсъствие на тъжителя. Съгласно константната съдебна практика обидните действия или думи следва да са били извършени или казани в присъствие на пострадалото лице, като е възможно да има обида и тогава, когато лицето не присъства на мястото, но чуе обидните изрази по телефон, по радиото и телевизията, види обидните действия по телевизията, прочете обидните действия от изпратено до него писмо и др. Обидата ще бъде присъствена и тогава, когато пострадалият чуе обидните изрази от друго лице, което умишлено е изпратено от подсъдимия да ги предаде (Решение № 664 от 30.12.1972 г. по н.д. № 652/1972 г. на ВС, I н.о.). Според Решение № 251 от 10.05.2010 г. по н.д. № 161/2010 г. на ВКС, I н.о. при обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на друго лице в негово присъствие или изнася обидна информация за другиго, като цели тя да достигне до него (да бъде узната от него). Обида има и тогава, когато лицето не присъства на мястото, но чуе обидните изрази по телефон, по радиото и телевизията, или ги прочете в публикация в пресата или интернет, като тези обстоятелства не се припокриват с т.нар. неприсъствена („задочна“) обида, която е несъставомерна. Използваният от законодателя израз „в негово присъствие“ следва да се тълкува в смисъл, че е необходимо обиденият да има обективната възможност да възприеме унизителната за него проява (Решение № 159 от 19.06.2015 г. по н.д. № 300/2015 г. на ВКС, I н.о.). Тоест, за да бъде съставомерно извършеното деяние по чл. 146, ал. 1 НК следва адресатът на обидните изрази или действия да има обективната възможност непосредствено да ги възприеме, тъй като само по този начин се постига целта на дееца за засягане на честта и достойнството на пострадалия. В конкретния случай от обстоятелствената част на тъжбата става ясно, че инкриминираният израз е употребен в съобщение, изпратено от Й. К. до Д.В. на личната му електронна поща. Очевидно не се касае за обида, разпространена публично чрез средства за масова информация, общ чат или чрез интернет, а до лично съобщение, касаещо кореспонденция между Й. К. и Д.В.. В този смисъл тъжителят не е имал обективната възможност да узнае за посоченото съобщение, доколкото не е бил адресат на същото. Същевременно, неоснователно е основното възражение на тъжителя, изложено в частната жалба, че е било ясно, че тъжителят ще узнае за инкриминираните изрази, доколкото е процесуален представител по гражданското дело на съпругата на Д.В.. Фактът, че с процесното съобщение се предлага доброволно решаване на правния спор между страните по делото действително предполага евентуалното обсъждане на параметрите на спогодбата с адвокат, в частност с частния тъжител, но същото не предполага свеждане до знание на последния на всички изложени в процесния имейл обстоятелства, още по-малко тези, касаещи съвета и предложението на К. за консултиране с друг адвокат, различен от частния тъжител поради изложената негативна оценка за 4 професионалните му качества. Липсват и отразявания в частната тъжба обидата да е била опосредена чрез адресата на електронното съобщение Д.В..

В този смисъл липсва изложена информация за това, че К. умишлено е разпространил посочения израз пред В. с цел последния да съобщи за него на тъжителя А.. Напротив, видно от описаното в тъжбата, в случая е обективирано мнение от страна на Й. К., че относно предложената спогодба за решаване на правния спор помежду им, Д.В. следва да се консултира с адвокат, различен от частния тъжител. Тоест, изложената информация е строго лична и адресирана единствено до Д.В. в изпратения имейл на личната му електронна поща. В конкретния случай последващото узнаване на съдържанието на съобщението от страна на тъжителя чрез трето лице, различно от адресата на съобщението, е ирелевантно за съставомерността на инкриминираното деяние по чл. 146, ал. 1 НК.

Обобщавайки гореизложеното, въззивният съд счита, че инкриминираното от частния тъжител деяние е несъставомерно по чл. 146, ал. 1 НК. Предвид липсата на осъществяване на основния състав на престъплението обида е безпредметно обсъждане наличието на квалифициращия признак по чл. 148, ал. 1, т. 1 или т. 2 НК, но следва да се отбележи, че не е налице „публичност“ на извършеното деяние, доколкото нито е извършено пред множество лица, нито на публично място или по начин, който предполага публичността на изнесената информация и узнаването й от неограничен кръг лица.