Определение № 193 от 21.03.2024, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 193 гр. Враца, 21.03.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Ив. Маркова

Членове:

Христо Н. Христов

Катя Н. Гердова като разгледа докладваното от Росица Ив. Маркова Въззивно частно гражданско дело № 20241400500135 по описа за 2024 година

Производство по чл.248, ал.3, вр. чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.", вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността: ***, представлявано от Д. М. М., против Определение № 11/03.01.2024г. по гр.д.№9/2023г. на PC - Козлодуй, с което съдът е изменил на основание чл.248 ГПК постановеното по делото Решение №426/21.09.2023г. в частта за разноските, като е намалил присъденото в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д.

М.", представлявано от адв. Д. М., възнаграждение по чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 от ЗА от 960,00 лева на сумата 480,00 лева с ДДС.

В частната жалба не се инвокират конкретни пороци на обжалваното определение, но се заявява искане същото да бъде отменено и молбата за изменение на решението в частта за разноските бъде оставена без уважение.

Посочва се, че по делото са предявени обективно кумулативно съединени два иска установителен и осъдителен и съгласно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ съдът е задължен да определи възнаграждение по всеки един от исковете. Частният жалбоподател се позовава на разпоредбата на чл.2, ал.5 от НМРАВ, която предвижда, че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на тяхното съединяване. Цитира съдебна практика на ВКС.

Насрещната страна "Вивус БГ"ЕООД е подала чрез пълномощника си юрисконсулт Д.

Д. отговор, с който оспорва частната жалба и моли обжалваното определение да бъде потвърдено, като излага своите правни съображения.

1

Частната жалба е процесуално допустима, но по същество неоснователна по следните съображения:

С постановеното по делото решение районният съд се е произнесъл по въпроса за разноските, като е осъдил ответника "Вивус. БГ"ЕООД на основание чл.38, ал.2 ЗА да заплати на Еднолично адвокатско дружество "Д. М.", представлявано от управителя Д. М.

М., сумата 960лв. с ДДС за оказана правна помощ на ищеца А. С. А..

В срока по чл.248, ал.1 ГПК е постъпила молба на ответника “ВИВУС.БГ” ЕООД, с която е поисканото постановеното по делото решение да бъде изменено в частта за разноските, и конкретно в тази, с която дружеството е осъдено да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М." сумата от 960,00 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ на ищеца.

Спорът между страните в настоящото производство се свежда до това дали на пълномощника на ищеца, осъществил безплатна правна помощ в условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, следва да бъде присъдено отделно адвокатско възнаграждение за всеки от предявените обективно съединени искове.

Разпоредбата на чл.248 ГПК дава възможност при пропуск или грешка на съда при произнасяне относно разноските, с допълнителен акт да отстрани това по искане на страната. В случая размерът на дължимото адвокатско възнаграждение се определя съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2014 г. за МРАВ, като за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с интерес до 1000 лева размерът на адвокатското възнаграждение възлиза на 480,00 лева с ДДС. Разпоредбата на чл. 2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2014 г. в случая не намира приложение, тъй като предявените искове се основават на един правопораждащ факт - клауза към договор за кредит. Касае се за едно и също правоотношение и по двата обективно съединени иска, като материалният интерес съвпада със сбора от цената на всеки от тях. Следователно размерът на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 ЗА следва да се определи съобразно материалния интерес по делото на основание чл.7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2014 г. за МРАВ, а не съобразно материалния интерес на всеки от исковете поотделно. В тази връзка е непротиворечивата съдебната практика на ВКС, обективирана в Определение № 89 от 02.03.2012 г. по ч. гр. д. № 46/2012 г. на II г. о., Определение №162 от 18.07.2017 г. по гр. д.

№ 3818/2016 г. на I г. о., Определение № 219 от 26.06.2018 г. по т. д. № 1875/2017 г. на II т. о., Определение №24 от 10.02.2022 г. по гр. д. № 614/2021 г., Определение № 416 от 20.06.2019 г. по ч. т. д. № 1124/2019 г. на II т. о. и др., както и в практиката на СЕС Решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015.

Разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минимални адвокатски възнаграждения, според която за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете, не следва да бъде прилагана безрезервно, а е оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие е основния принцип за справедливост. Основание за този извод на първо място 2 дава фактът, че с нормата на чл. 36, ал.2, изр. второ ЗА законовата делегация е ограничена само до приемането на наредба от Висшия адвокатски съвет за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по договора, сключен между адвоката и неговия доверител - в ТРОСГТК № 6/2012г. С въвеждането на други правила за процедиране се надхвърлят рамките на така определената законова делегация, поради което съдът не може да е обвързан от предвидените ограничения в този подзаконов нормативен акт. Освен това правилата на НМРАВ засягат не само потребителя на адвокатски услуги, но и насрещната страна в съдебното производството, тъй като ако същата загуби делото, в нейна тежест ще бъде възложен размера на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. Тези правила обвързват и съда, макар да са приети от частен стопански субект - Висшия адвокатски съвет, чийто членове са участници в съдебното производство, без да е предвидена възможност за отклонение от същите, т.е. на съда се отнема правото да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Тези съображения обуславят извод, че приетите правила ограничават правото на справедлив съдебен процес, което включва разглеждане на делото от справедлив, независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, което право е гарантирано в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и съответстващия чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

На следващо място този извод се подкрепя и от относима към казуса практика на СЕС.

В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С- 428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат - под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката - да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в понисък от минималния размер, при което се ограничава конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС. Посочено е също, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба същата действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.

Макар и това решение да е относимо към минималния размер на предвидените възнаграждения в НМРАВ, настоящият съдебен състав намира, че извършеното в него тълкуване може да бъде приложено и спрямо останалите ограничения, въведени със същия подзаконов нормативен акт. В случая липсва яснота относно легитимните цели, които оправдават наложените с нормата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ задължения за съда при определяне и присъждане на дължимите адвокатски възнаграждения. Дори и да се приеме, че основната легитимна цел на наредбата е гарантирането на ефективна правна защита, остава необяснимо защо съдът да е лишен от възможността да присъди спрямо загубилата страна 3 разноски за адвокатско възнаграждение, които да са пропорционални спрямо постигнатия по конкретното дело ефект на реализиране на тази цел.

С Решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 на СЕС е прието, че правната уредба следва да цели и гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна действително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са разумни. Макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които действително е понесла.

Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.

Най-сетне изводът, че чл. 2, ал. 5 НМРАВ следва да се прилага с оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие е основния принцип за справедливост, се подкрепя и при тълкуване на други разпоредби от вътрешното законодателство, касаещи определянето и присъждането на разноски в съдебното производство, в т.ч. и такива за адвокатско възнаграждение.

Аргумент може да бъде извлечен от законовите разпоредби относно дължимостта на държавните такси в съдебното производство, доколкото предвиденото в чл.78 ГПК пропорционално присъждане не прави разграничение при присъждането на такси, разноски и адвокатско възнаграждение. Разпоредбата на чл.72 ГПК въвежда като основен критерий за дължимостта на държавните такси при съединяването на искове дали същите са в защита на един интерес, а не предвижда задължително внасяне на държавна такса по всеки отделен иск, независимо от вида, броя и формата на съединяването им.

В разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК пък е предписано, че възнаграждението на особения представител, т.е. адвокатското възнаграждение на служебно назначен адвокат, се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл.36, ал.2 ЗА, но не по-малко от една втора от него, а самата разпоредба на чл. 36, ал. 2 ЗА също изисква размерът на адвокатското възнаграждение да е справедлив и обоснован. Изводът, който се налага от така посочените разпоредби е, че в уредбата относно дължимостта и компенсирането на разноските законодателят възприема принципния подход, че определянето на същите следва да е в съответствие с конкретно защитимия интерес и принципа за справедливост.

При изложените съображения и като взе предвид посочената практика на СЕС, съдът намира, че е налице основание да бъде определен справедлив и разумен размер на 4 подлежащите на възстановяване разноски като се вземат предвид предмета на спора, неговата цена и труда, който е положен за защитата на съответното право.

В конкретния случай предявените искове се основават на един и същ правопораждащ факт - недействителност на клаузи от договор за потребителски кредит. Първият установителен иск за прогласяване на тази нищожност има обуславящ характер по отношение на втория осъдителен иск за връщане на даденото въз основа на нищожните клаузи, което предполага и еднаква защита по двата иска, поради което няма основание адвокатското възнаграждение да се формира отделно по всеки от исковете. Справедливо би било да бъде определен един адвокатски хонорар за двата предявени иска и с оглед материалния интерес в размер по-малък от 1000 лв., спрямо който претендираният адвокатски хонорар от 960,00 лева се явява несправедлив, прекомерен и непропорционален.