Решение № 1357 от 19.02.2020, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр.София, 19.02.2020 год.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Марина Гюрова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №6357 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 13.07.2018 год., постановено по гр.дело №79499/2015 год. по описа на СРС, ГО, 28 с-в, поправено с решение от 19.03.2019 год., са отхвърлени като неоснователни предявените от И.П.А., В.Х.Т., В.Д.С., Д.А.В., П.К.А., В.Б.П., И.А.В., С.С.Ш., Н. Е.Х., Р.В.Т., П.С.И.и А.А.– етажни собственици на жилищна сграда, находяща се в гр.София, ул.“*******, срещу И.В.К. искове с правно основание чл. 163, ал. 3 ЗУТ вр. с чл. 265, ал. 1 ЗЗД за сумата от 280 лв., представляваща направени разходи за ремонт на покрива и сумата от 9 720 лв. – част от вземане с цял размер от 85 000 лв., представляващо стойността на разходите, необходими за отстраняване на недостатъци на общите части на сградата, в т.ч. за извършването на цялостен ремонт и подмяна на покривната конструкция, така както е била предвидена в одобрените проекти, включително цялостна подмяна на ондулина с керемиди, ремонт на повредените еркери, тавани и стени и ищците са осъдени да заплатят на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 2 050 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл.

259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищците – етажните собственици на процесната сграда. Жалбоподателите поддържат, че определение на СРС от 24.06.2016 год. бил изготвен доклад по чл. 146 ГПК. СРС бил очертал страните, като приел, че ищци по делото са етажните собственици на процесната сграда, като същевременно счел исковете за недопустими, без да изложи мотиви за това. Впоследствие със същия съдебен акт счел исковете за допустими, доколкото те могат да бъдат предявени от управителя на ЕС, тъй като е било взето решение от Общото събрание за предявяването им. По делото липсвало протоколно определение за обявяване на доклада за окончателен, като навсякъде в последващите съдебни актове като ищци по делото били посочени етажните собственици. В диспозитива на решението обаче били отхвърлени исковете на конкретно посочени с три имена физически лица и всяко от тях било осъдено да заплати на ответника 2 050 лв. разноски по делото. По този начин било извършено грубо нарушение на служебното начало. В исковата молба ясно било посочено, че ищец по делото е етажната собственост, а ответник Л.К.– строител. С разпореждане от 11.01.2016 год. СРС бил указал на ищеца да бъдат посочени трите имена, ЕГН и адресите на етажните собственици. Това разпореждане било незаконосъобразно, но въпреки това било изпълнено от ищеца. Според трайната съдебна практика и предвид разпоредбите на чл. 23 ал. З и 4 ЗУЕС, отделният собственик в ЕС не бил легитимиран да води самостоятелен иск за защита на общите части, съобразно собствената си идеална част от общите части на сградата, нито бил процесуално активно легитимиран да претендира обезщетение по чл. 163 ал. З

ЗУТ вр. с чл. 21 от Наредба № 2/2003 год. от общото гаранционно обезщетение, съответстващо на неговата идеална част от общите части на сградата, нито има право да получи такова. Такова право имала етажната собственост като съвкупност от собствениците, представлявана по силата на закона от Управителния съвет или управител. Ако не било създадено сдружение на етажните собственици по чл. 25 ЗУЕС /както в случая/, етажната собственост не е персонифицирана. Независимо от това, съгласно чл. 41 вр. с чл. 23 т. 5 ЗУЕС, етажните собственици се представлявали от председателя на Управителния съвет, респ. от управителя, или от упълномощено от него лице. С решение на общото събрание на Етажната собственост И.А.била упълномощена като управител да представлява етажната собственост пред съда, като заведе от нейно име иск за ангажиране на гаранционната отговорност на ответника за некачествено изпълнени строително-монтажни работи /СМР/ в общите части на сградата, включително с правото да упълномощи адвокат за представителство по делото. Това процесуално представителство било изрично предвидено в закона с цел да улесни процедурата по движение на делата, за да не бъде призоваван всеки един етажен собственик поотделно. Освен това в хода на първоинстанционното производство не била оспорена активната процесуална легитимация на Етажната собственост. Следователно при липсата на формулирано искане от физическите лица, посочени в диспозитива на решението, СРС се бил произнесъл по непредявени искове и излязъл извън пределите на търсената от ищеца защита, поради което обжалваното решение било процесуално недопустимо. На следващо място сочат, че претенциите се основавали на гаранционната отговорност на ответника. По своята същност гаранционният срок бил период от време, в течение на който се гарантирало наличието на установени качества и свойства на вещта и през който период гарантът носел материална отговорност за недостатъци и повреди. Докато при отговорността по ЗЗД изпълнителят се ангажирал с явни и скрити недостатъци на вещта, съществували по време на предаването на изработеното, при гаранционната отговорност освен тези недостатъци се покривали и тези, които дори не са съществували към този момент, а са се появили с течение на ползването на вещта през гаранционния срок, в резултат на некачествено изпълнение на CMP и/или влагането на некачествени материали, детайли и продукти. Гаранционната отговорност действала винаги, предвид императивните разпоредби на ЗУТ и подзаконовите нормативни актове, издадени въз основа на него, и без да се търси установяването на виновно поведение на строителя. Тя съществувала поради обстоятелството, че строителството като цяло било обществено значима дейност.

Участниците в строителството следвало да реализират продукт, който да може да функционира нормално и да бъде ползван от множество хора. Претенцията за реализиране на гаранционната отговорност на строителя била на разположение на всеки, който търпи вреди от некачественото строителство. Следователно материално легитимиран да търси отговорност от строителя по този ред бил собственикът на имота, който можело да не е в договорни отношения с изпълнителя на строежа, а да е последващ купувач на обект от една от страните по сделката за изработка, включително искът по чл. 163 ал. З ЗУТ можел да бъде упражнен в гарантираните от чл. 173 ЗУТ срокове тогава, когато строежът бил снабден с разрешение за ползване. В случая исковете по чл. 163 ал.

З ЗУТ за ангажиране на гаранционната отговорност на ответника били предявени от етажната собственост, тъй като некачествено изпълнените СМР се отнасяли до общи части на сградата, а именно: покривна конструкция, повреди в общите части на сграда – покрив, тавани, стени, еркери /виж чл. 38, ал. 1 ЗС/. Ясно било, че правото върху общите части на сградата като покрив, външни стени, тавани, еркери и др., не било на отделния собственик, а принадлежало общо на всички собственици. За пасивната легитимация на ответника било без значение дали дефектите, появили се в гаранционния срок, се дължат на виновни действия на строителя, архитекта, проектанта или друг участник в строителството. Самият закон бил определил гаранционната отговорност да се носи от строителя и тя да е обективна и безвиновна. Строителят носел имуществена отговорност за причинените щети и пропуснатите ползи от свои виновни действия и бездействия.

От представените по делото писмени доказателства било видно, че процесната сграда била построена от ответника, който се явявал строител по смисъла на чл. 161 ал. 1 вр. с чл.

163а, ал. 5 ЗУТ. Качеството „ строител” по смисъла на чл. 163, ал. З ЗУТ не било изключено за лице, явяващо се едновременно възложител /инвеститор/ на строежа.

Успешното провеждане на иска не било пряко обусловена и от другите формални предпоставки на чл. 163 ал. 1 ЗУТ, като наличие на писмен договор с възложителя в инвестиционния процес, сключен при действието на този закон. Достатъчно било да са налице доказателства – актове на държавно приемане или санкция във връзка с осъщественото строителство, издадени по реда на отменения ЗТСУ, ППЗТСУ и ЗУТ, за да се установи кой е строителят на обекта. В този смисъл ответникът като строител на процесната сграда бил пасивно легитимиран да носи гаранционната отговорност по чл. 163 ал. З ЗУТ във вр.чл.

20 от Наредба № 2/2003 год. за всички дефекти, появили се в гаранционните срокове, независимо дали се дължат на негови виновни действия или на други участници в строителството. Ответникът бил оспори исковете с твърдението, че не е страна по материалното правоотношение, тъй като не е подписвал в качеството „строител” нито един от представените с исковата молба документи и по-конкретно: договор от 03.05.2006 год., протокол за определяне на строителна линия и ниво от 28.05.2005 год., заповедна книга №109 от 05.05.2005 год., актове за приемане на конструкцията /обр.14/ от

11.05.2006 год., актове за приемане на извършените СМР по нива е елементи на строителната конструкция /обр.7/, становище от инж.Л.Б.К.с предложение за издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация. С определение на СРС от 23.11.2016 год. било открито производство за оспорване на авторството им и било допуснато изслушване на съдебно-почеркова експертиза, като доказателствената тежест била възложена на ответника, доколкото се касаело за официални документи. На Заключението било изготвено на 03.04.2017 год., като в същото се съдържал извод, че подписите в документите – обект на експертизата не са на ответницата. Поради това ищците поискали да бъдат изслушани свидетели за установяване на обстоятелството кой е строител на сградата. От показанията на свидетелите В.П.и Ш.се установявало, че строител на сградата е С.Н./възложител по договора за строителство/. Това ново обстоятелство по смисъла на чл. 147 ГПК станало известно на страните след разпита на свидетелите, като показанията им създали съмненията, че строителят на сградата вероятно е трето лице. В съвкупност със заключението по съдебно-почерковата експертиза тези съмнения се засилили, поради което ищците поискали да бъдат изслушани като свидетели С.Н.и Е.Н./възложители на строежа/ за установяване действителния строител на сградата, но въпреки че първоначално тези гласни доказателства били допуснати, впоследствие с определение от 03.04.2017 год. първоинстанционният съд оставил без уважение искането. Собствениците в Етажната собственост не били страна по договора за строителство от

03.05.2006 год., поради което не била налице забрана по чл. 164, ал. 1 ГПК за установяване на привидно съглашение. Освен това нормата на чл. 165, ал. 2 ГПК допускала свидетелски показания, когато страната се домогвала да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно. Тъй като ищците се явявали трети лица, то не било необходимо по делото да има писмени доказателства, изходящи от тях, които правят вероятно твърдението им, че съгласието е привидно, като в случая без значение била стойността на сградата. Искането за изслушване на свидетели за установяване на факта кой е строител на процесния имот било във връзка с установяване наличието на процесуалната предпоставка – надлежна страна, която съдът служебно бил длъжен да провери по време на целия процес. С оглед заключението на вещото лице, че подписите под изброените по-горе строителни книжа и частни документи, не са на Л.К., СРС прие оспорването на автентичността за доказано и изключил тези документи от доказателствения материал, респ. отрекъл наличието на материално правоотношение между страните. Освен това СРС продължил да разглежда делото при наличие на разкрити в хода престъпни обстоятелства по смисъла на чл. 229, ал.1, т. 5 ГПК и не уважил искането за спиране на производството по делото. След обявяване на делото за решаване, но преди постановяване на решението, ответницата починала, като с определение от 14.05.2018 год. на нейно място бил конституиран нейният наследник. Ищците направили искане по чл. 51, ал.1, пр.1 ЗН да бъде призован наследникът и да отговори приема ли наследството или не, но СРС го отхвърлил с предположението, че след като ответникът не се е отказал от иска и проявява процесуална активност, самото му участие в делото следва да се счита за фактическо действие по приемане на наследството. На следващо място поддържат, че първоинстанционният съд бил отхвърлели исковете, поради това, че по делото не е установено правоотношение между страните. В исковата молба обаче нямало твърдения, че между страните е налице материално правоотношение по договор за строителство. Напротив, твърдяло се, че ответницата е страна по договор за строителство от 03.05.2005 год., че е поела задължение да извърши строителство на процесната жилищна сграда, въз основа на издадено разрешение за строеж № 194 от 29.04.2005 год. Въпреки че ищците не били страна по договор за строителство, между страните били възникнало облигационни отношение по смисъла на чл. 163, ал. З ЗУТ, което не бе изследвано и установено от СРС. Искът по чл. 163, ал. 3 ЗУТ за обезщетение при недостатъци в резултат на некачествени строителни работи бил на разположение на лицето, което търпяло вреди от виновните действия или бездействия на строителя, т.е. искът бил на разположение на крайния купувач на обекта включително и можел да бъде упражнен в гарантираните от чл. 173 на ЗУТ срокове тогава, когато строежът бил снабден с разрешение за ползване при действието на този закон, независимо че строителството било договаряно или осъществено преди приемането му. Следователно наличието или липсата на писмен договор между страните или между ответницата, като строител и възложителя на строежа, не било материална предпоставка за уважаване, съответно отхвърляне на иска. За да се ангажира гаранционната отговорност на ответника било ирелевантно дали е сключил договор за строителство с етажните собственици или с друго лице и дали въобще има договор. Неправилно СРС бил приел, че ответницата въобще не е страна по материално правоотношение, като игнорирал данните за договорните отношения между трети лица /С.Н.и Е.Н./ като възложители и ответницата като строител, при наличието на множество официални документи /които не били обсъдени/, които установявали качеството й в инвестиционния процес. Ответницата била изпълнител на строеж на жилищната сграда, в който била привличала изпълнители на строителните работи, архитекти, инженери, доставчици на материали и т.н. Този извод се налагал и от факта, че при узаконяването на сградата с удостоверение №198 от 12.12.2006 год. на гл.архитект на СО-район

Разпечатката съдържа 22 от 104 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7484f394-365e-415d-9824-c8ddc161f619