Решение № 934 от 24.07.2019, Окръжен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№ / 07.2019г. гр.Варна

В

И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН

СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ВТОРИ състав в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и шести юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Ирена ПЕТКОВА ЧЛЕНОВЕ:

Наталия НЕДЕЛЧЕВА

Никола

ДОЙЧЕВ – мл.с. при секретаря Галина С., като разгледа докладваното от съдия Н. НЕДЕЛЧЕВА, в. гр. дело №1024/2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Б.С. срещу решение №1016/12.03.2019г., постановено по гр. дело №14371/2017г. по описа на ВРС, с което съдът е приел за установено, че дължи на ищцата сумата от 3347,31лв.–главница, представляваща неизпълнено задължение за заплащане на консумативи-топлинна енергия за аб.№129717 за периода от 2014г. до 2015г. за нает от същата имот ап.70 находящ се в гр.София, район Триадица, ж.к.*****, бл.№ *, *, *, вх.*, ет.* присъдена по ч.гр.д.№8449/2017г. на ВРС, 18 състав, на осн. чл.422 от ГПК. Жалбоподателката счита, че решението е неправилно-постановено в противоречие със закона и при съществени процесуални нарушения.

Оспорва изводът на първоинстанционния съд за наличието на облигационно отношение между страните, основаващо се на сключен между тях договор за наем.

Излага, че съдът е коментирал своевременно направеното от нея възражение по отношение действителността на този договор под формата на възражение, и по конкретно- оспорването, че подписът за наемател не е неин, но съвсем неправилно, въпреки това оспорване е приел, че договорът е действителен, поради недоказване на тези нейни твърдения. Твърди, че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като договорът за наем е частен документ, който не носи подписа на оспорващата го страна, предвид което и тежестта на доказване автентичността и истинността на този договор не е за страната, която го оспорва, а за насрещната, т.е. на ищеца. И доколкото ищецът не е доказал автентичността на подписа, то съдът е следвало приеме за основателно възражението на жалбоподателката и да изключи договора от доказателствата като неистински, на основание чл.194 ал.2 от ГПК. В такъв случай би стигнал до правилни извод за неоснователността на предявения иск. По изложените съображения, моли въззивният съд да постанови решение, с което да уважи жалбата, като постанови отмяна на обжалваното решение, а негово място постанови друго, с което да отхвърли предявения положителен установителен иск като неоснователен. В о.с.з. жалбата се поддържа чрез пълномощник.

Въззиваемата страна, чрез депозирания писмен отговор, оспорва въззивната жалба като моли същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено. Счита, че от съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства се налага безспорния извод за основателност на предявения иск. Счита, че след като ответницата е оспорила представения от нея договор за наем, то нейна е била доказателствената тежест да установи, че положеният подпис не е неин. Но дори да се приеме, че липсва писмен договор за наем, излага, че предвид липсата на оспорване, че ответницата е живяла в имота, то нейно е и задължението да заплаща разходите, свързани с ползването на вещта. След като липсват доказателства, ответникът да е заплатил потребената за периода топло-енергия, то са налице всички условия за приемане за установено, че тя дължи на ищцата претендирана сума, поради което и искът законосъобразно е уважен.

След съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, с оглед разпоредбата на чл. 235 от ГПК, съдът приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима.

По съществото на спора, съдът съобрази следното:

Производството по делото е образувано по иск на М.В. с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за приемане за установено по отношение на ответницата Б.С., че последната ѝ дължи сумата, за която е издадена заповед за изпълнение на основание чл.410 ГПК, а именно 3347.31 лв., дължима за потребена топлинна енергия за аб.№129717 по фактура №**********/2014г. и фактура №**********/2015г. Ищцата твърди, че на 14.06.2009г. чрез пълномощник е сключила с ответницата Б.С. договор за наем на ап. №70, находящ се в гр.София, район Триадица, ж.к.*****, бл.№ *, *, *, вх.*, ет.*, по силата на който наемателката се задължила да заплаща консумативите на апартамента, включително и топлинната енергия. Излага, че за периода 2014-2015г. включително потребената топлинна ел. енергия не била платена, поради което на 26.07.2016г. ищцата заплатила на „Топлофикация София ЕАД, сумата от 3447,31лв., дължима за потребена топлинна енергия за аб.№129717 по фактура №**********/2014г. и фактура №**********/2015г. Ищцата твърди, че на 03.10.2016г. ответницата заплатила на нейния пълномощник само част от дължимата сума, а именно 100лева. За събиране на останалата част от сумата, ищцата подала заявление по реда на чл.410 от ГПК, по което е образувано гр.д.№8449/2017г. на ВРС, и съответно била издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК от СРС, като ответницата е депозирала възражение срещу издадената заповед. По изложените съображения, моли да бъде признато за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищцата сумата в общ размер 3347,31лв.–главница, произтичаща от неизпълнение на задължение за заплащане на консумативи-топлинна енергия за аб.№129717 за периода от 2014г. до 2015г. включително, както и законна лихва от датата на подаване на заявлението 17.05.2017г. до окончателното изплащане на главницата, като моли да ѝ бъдат присъдени направените по делото разноски.

Чрез депозирания писмен отговор, ответницата оспорва иска, като твърди, че през 2009г. е сключила Договор за наем за процесния имот в София, но в него освен нея, са фигурирали и още двама наематели Стоян и Явор, като нейното име било вписано под №3 в договора. Твърди, че договорът бил срочен- до м.юни 2010г., като Стоян е напуснал имота през 2010г., а вместо него се нанесъл братът на Явор–Дамян, а самата ответница напуснала жилището през м.февруари 2017г., като същото до момента се ползва от двамата братя Дамян и Явор. Ответницата твърди, че никога не е подписвала договор за наем, идентичен с представения с исковата молба, както и че подписът на представения препис от договора на мястото на „наематели“ под №1 не е нейния, както и изписаните три имена след него със съкращение на бащиното не са изписани от нея. Оспорва истинността на представения препис на наемния договор съдържанието му в частта в която тя е вписана на първо място като наемател и подписа и изписаните имена под него за наемател. Прави възражение за нищожност на представения договор за наем от 14.06.2009г., поради липса на съгласие от страна на наемателя. В евентуалност прави възражение за недължимост на претендираните суми. Твърди, че е погасила изцяло задължението си към „Топлофикация София“ ЕАД за потребена топлинна енергия за 2014 и 2015г., като е заплатила чрез системата „Изипей“ през м.

Август 2016г. сума в размер на 1000лв. и през м. Ноември 2017г. сума в размер на 900лв., както и за окончателно уравнение на сметката в централата на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 148лв. Прави възражение за изтекла давност по отношение на дължимите суми за 2014г. По изложените съображения предявеният иск да бъде отхвърлен, като ѝ бъдат присъдени направените разноски.

Варненският окръжен съд, след преценка на приложените и относими към правния спор доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството е по реда на чл.422 ГПК.

Между страните липсва спор, че по частно гр. дело №8449/17 г. на ВРС е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №4629, с която е разпоредено длъжникът Б.Д.С. да заплати на М.П.В. сумата от

3 347.31 лв., представляващо неизплатено задължение за заплащане на консумативи – топлинна енергия за периода 2014-2015г. съгласно договор за наем от 14.06.2009г., ведно със законната лихва, считано от 18.05.2017г. до окончателното ѝ изплащане, както и разноски в общ размер 433.90 лв.

В срока по чл. 414, ал.2 ГПК, длъжникът е възразил срещу заповедта, като са посочили, че не дължи изпълнение на вземането, тъй като сумата вече е заплатена.

В срока по чл. 415 ГПК, а именно на 21.09.2017г., заявителят е депозирал исковата си молба в съда.

Предвид изложеното, същата се явява подадена в срок и допустима, поради което подлежи на разглеждане по същество.

В изпълнение на задълженията, вменени му с разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, тъй като е произнесено от компетентен съд, в рамките на неговите правомощия и по предявените пред него искове.

За да се произнесе по съществото на спора, съдът съобрази следното от фактическа страна:

По делото е прието копие на договор за наем от 14.06.2009г., в който като наематели са посочени три лица, но договорът е подписан само от ответницата. От съдържанието на същия е видно, че наемодателката В. предоставя, а Боряна С. в качеството си на наемател наема за временно и възмездно ползване ап.70, находящ се в гр.София, район Триадица, ж.к.*****, бл.№ *, *, *, вх.*, ет.* срещу наемна цена в размер на 500лева. Съгласно Гл.ІІІ, чл.9.2 наемателят е поел ангажимент да заплаща разноските свързани с обикновеното ползване на веща вкл. и за ползваната топлоенергия със срок на договорното отношение една година Гл.І, чл.4.1.

Ответницата е оспорила автентичността на положения от нейно име подпис с отговора на исковата молба.

В о.с.з., проведено на

06.03.2018г., ищцата е представила оригиналния договор за наем, като ответницата не е оспорила оригинала, нито някоя от страните е поискала събирането на доказателства във връзка с неговото оспорване.

В същото о.с.з., с оглед съвпадащите изявления на страните, и на осн. чл. 146, ал.1, т. 4 ГПК, съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ответницата е ползвала апартамента от 2009г. до м.февруари 2017г.

По делото е представена фактура от 31.07.2015г. на Топлофикация София за дължими 2 363.25лв. със срок на плащане 15.09.2015г. и фактура от 31.07.2014г. за сумата от 1 282.87лв.

От изготвената и изслушана по делегация ССчЕ, заключението по която не оспорено от страните, се установява, че сумата от общо 3 596.04лв. е внесено по сметка на Топлофикация София, като част от нея в размер на 3 447.31лв. е внесена от С.М. лице идентично с подписалото договора за наем за наемодател в качеството му на негов пълномощник.

За да се произнесе, съдът съобрази следното:

Производството по иска за установяване съществуването на вземането по реда на чл. 422 ГПК, се характеризира със свои специфики. Производството по този установителен иск се развива в предметните и субективни предели на издадената заповед за изпълнение. Исковият съд дължи служебна проверка за наличието на процесуалните предпоставки, обуславящи допустимостта на производството с правно основание чл. 422 ГПК- дали заявеното в исковата молба вземане съответства на това, за което на ищеца е издадено изпълнително основание, налице ли е съвпадение на страните в заповедното и исковото производства, спазен ли се срока за подаване на възражение по чл. 414 ГПК и този за предявяване на установителен иск.

Безспорно е, че производството, развиващо се по реда на чл. 422 ГПК е продължение на заповедното, в хода на което е била издаден оспорената заповед.

Също така обаче следва да се отбележи, че в производството по иска по чл. 422 ГПК компетентният съд съобразно разпоредбата на чл. 129 ГПК следва да провери редовността на предявения установителен иск.

В исковата си молба, ищцата твърди, че вземането ѝ произтича от неизпълнението от ответницата на задължението ѝ в качеството си на наемател на недвижим имот да заплати суми, дължими за консумативи, свързани с ползването на същия.

Договорът за наем е неформален, поради което писмена форма за неговото съществуване и действителност не е необходима, а само за неговото доказване.

Доколкото, с оглед изявленията на страните, по делото е прието за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ответницата Б.С. е ползвала под наем апартамента на ищцата в периода 2009г. до февруари 2017г., то съдът приема за установено наличието на наемно правоотношение по между им относно ползването на процесния апартамент.

Разпечатката съдържа 45 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/74818b9f-9f12-40e4-bb1c-188de108ff66