Решение № 1026 от 07.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1026 гр. Пловдив, 07.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330101829 по описа за 2023 година

Производството е образувано по депозирана искова молба от В. А. Д. срещу К. Д. У., с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 601,82 лева, дължима за периода ***** г., представляваща обезщетение за забава върху главницата в размер на 1200 лева, дължима като обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на извършено престъпление по чл. 130, ал.1 НК, за което е постановена Присъда № ***** г. по описа на Районен съд *****.

В исковата молба се излагат съображения, че с Присъда № ******* г. по описа на Районен съд *****, ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 1200 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на извършено от последния престъпление по чл. 130, ал.1 НК.

Предвид липсата на произнасяне на съда за законната лихва върху главницата, същата се претендира в настоящото производство, както и заплащане на разноски в последното.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника К. Д. У., с която се възразява, че исковата претенция се явява нередовна, доколкото не е внесена държавна такса в производството. Признава се, че с Присъда № ****** г. по описа на Районен съд *****, ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 1200 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, както и че сумата е заплатена на ***** г.

Възразява се срещу размер на определено от ищеца обезщетение за забава върху главницата, като според ответника същата възлиза на сумата в размер 1 на 57,98 лева. На следващо място се посочва, че вземането е станало изискуемо на ***** г., поради което за периода ***** г. се възразява, че не се дължи обезщетение предвид изтекла погасителна давност по смисъла на чл.

111, б. „в“ ЗЗД. С оглед изложеното, се признава, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 335,66 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода ******* г. Претендира се разноските да се възложат на ищеца, доколкото ответникът не е дал повод за завеждане на делото.

С допълнение към отговора на исковата молба вх. № ****** г. по описа на Районен съд ******, ответникът посочва, че на ****** г. е заплатил на ищеца сумата в размер на 335,66 лева.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа и правна страна:

По предявения иск с правно основание чл. 86, ал.1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи, че с Присъда № ****** г. по описа на Районен съд Пловдив, ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 1200 лева, настъпване на падежа за изпълнение на задължението и размера на обезщетението за забава.

Ответникът следва да проведе насрещно доказване по посочените факти и обстоятелства, като установи твърдяното плащане на сумата в размер на 335,66 лева, както и че е изминал срок, обуславящ погасяване на част от претенцията по давност.

Видно от материалите по приложеното по делото НЧХД ***** год. по описа на РС ****** год. ищецът е депозирал частна тъжба срещу ответника по настоящото дело, с която е предявил и граждански иск, приет за съвместно разглеждане в наказателния процес с Протоколно определение от **** год. С предявения граждански иск, ищецът в настоящото производство е поискал от наказателния съд, да му присъди обезщетение за причинените неимуществени вреди от престъплението в размер на 3000 лева, ведно със законната лихва върху сумата от датата на деликта до окончателното й изплащане.

С Определение от **** год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че с Присъда № ***** г. по описа на Районен съд Пловдив, ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 1200 лева, представляваща неимуществени вреди, вследствие на извършено от последния престъпление по чл. 130, ал.1 ГПК, както и че посочената сума е заплатена на ****** г. Горното се потвърждава от приложените по делото писмени доказателства. Видно от постановената Присъда, престъплението, за което У. е признат за виновен е извършено на*****год,. Съдът не се е произнесъл относно дължимостта на законната лихва върху уважената претенция в размер на 1200 лева – обезщетение за неимуществени вреди.

Не се спори между страните, а и от приложената по делото разписка за паричен превод /л.****/ се установява, че на ***** год. ответникът е превел и съответно ищецът е получил сумата от 335.66 лева, като част от размера на 2 претендираната по делото законна лихва.

Не се спори между страните и че законна лихва се дължи. Спорен между тях е периода, за който се дължи претендираната законна лихва и съответно дължимия размер.

Нормата на чл. 86, ал.1 от ЗЗД урежда акцесорното вземане за обезщетение за забава, като сочи, че при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня на забавата. В конкретния казус, доколкото се претендира обезщетение за забава от неизпълнение на парично задължение за обезвреда на неимуществени вреди, причинени от деликт, то съобразно нормата на чл.

84, ал. 3 от ЗЗД, обезщетение за забава се дължи от датата на извършване на деликта, тоест от ***** год. – датата на извършване на престъплението, за което У. е признат за виновен по НЧХД****** г. по описа на Районен съд *****.

Съгласно нормата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, вземанията за лихви се погасяват с изтичане на тригодишна давност. Тоест, за процесната претенция по чл. 86, ал.1 от ЗЗД, тригодишния давностен срок, започнал да тече на ***** год. изтича на ***** год. С предявяването обаче, на частната тъжба, в която е инкорпорирано искане за осъждане на подсъдимия да заплати обезщетение за причинените от извършеното престъпление вреди, ведно със законната лихва върху вземането, съобразно разпоредбата на чл. 116, б. „б“ от ЗЗД давността е прекъсната. По време на наказателния процес давност не е текла, като от влизане в сила на крайния съдебен акт, тоест от ****** год., е започнала да тече нова давност. Това е така, тъй като наказателният съд не е присъдил акцесорното вземане не защото е постановил отхвърлителен диспозитив и не е уважил искането в тази му част, а поради факта, че е пропуснал да се произнесе по направената претенция. Пропускът на съда обаче не следва да се тълкува във вреда на ищеца и да влече неблагоприятни последици за страната, която е депозирала своевременно искането си за заплащане на обезщетение, включително и за законна лихва.

Предвид гореизложеното съдът намира направеното възражение за изтекла давност за неоснователно, поради което и ответникът дължи на ищеца следващата се законна лихва върху главницата от 1200 лева за периода от ***** год.

Видно от заключението на вещото лице дължимата за този период сума е 570.98 лева. Доколкото се установи по делото, че макар и след депозиране на исковата молба от ответника е заплатена сумата от 335.66 лева, то на ищеца остава дължима сумата от 232.32 лева. Това е сумата за която исковата претенция следва да се уважи, като за разликата от 232.32 до 570.98 лева следва да се отхвърли, поради направено плащане в хода на процеса, а за разликата над 570.98 лева до претендираната сума от 601.82 лева, искът следва да се отхвърли като неоснователен.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски имат и двете страни.

От ответната страна не са представени доказателства за направени 3 такива.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. Т. А., като съобразно Договор за правна защита и съдействие / л. ****/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1 от Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. А., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от ****г. по съединени дела C‑***** (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство са проведени две открити съдебни заседания, изслушано е вещо лице, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. А. следва да се определи възнаграждение в размер от 300 лв., което да бъде заплатено от ответника.

Доколкото предявеният иск бива уважен за сумата от 570.98 лева, като за сумата над 232.32 лева до 570.98 лева се отхвърля, но поради настъпило плащане в хода на процеса, а за сумата от 570.98 до 601.82, поради неоснователност, то на адв. Т. А. се дължи възнаграждение за процесуално представителство в размер на 284.63 лева.

На основание чл.78, ал.6 от ГПК съразмерно с уважената част на исковата 4 претенция ответникът следва да заплати по сметка на съда за държавна такса в размер на 50 лева и възнаграждение за вещо лице в размер на 80 лева, сумата от 123.27 лева, а ищецът сумата от 6.73 лева.

Ръководен от горното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА К. Д. У. ЕГН ********** да заплати на В. А. Д. ЕГН **********, на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД, сума в размер на 232.32 лева, представляваща обезщетение за забава за периода ******* год. върху сума в размер на 1200 лева, дължима като обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на извършено престъпление по чл. 130, ал.1 НК, за което престъпление и за която сума от 1200 лева ответникът К. Д. У. е осъден с влязла в сила Присъда № ******* г. по НЧХД № ***** г. по описа на Районен съд *****, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над 232.32 лева до претендираната сума от 601.82 лева.

ОСЪЖДА К. Д. У. ЕГН ********** да заплати на адв. Т. П. А. от АК – гр. ****, съдебен адрес гр. *****, ул. „******“ № ****, ет.***, оф.***, в качеството му на пълномощник на ищеца В. А. Д. ЕГН **********, сума в размер от 284.63 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно процесуално представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл.