Решение № 4047 от 11.06.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4047 гр. София, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

П. Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Виктория С. И. Докова като разгледа докладваното от П. Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100506613 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

Образувано е по въззивна жалба на съделителите-ответници К. Ц. И. и М. Ц. И. срещу решение № 20135937 от 31.01.2025г., постановено по гр.д. № 71815/2014г. по описа на СРС, 58-ми състав, в частта, с която е допуснато извършване на съдебна делба между М. Ц. И., М. Ц. М., М. Ц. И. и К. Ц. И. на недвижим имот, представляващ апартамент № 18, находящ се в гр. София, м.

„********, с площ от 84,67 кв.м. ведно с идеалните части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, при квоти от 2/16 за М. Ц. И.;

2/16 за М. Ц. М.; 6/16 за М. Ц. И. и 6/16 за К. Ц. И.. В жалбата са развити съображения за неправилност на решението в обжалваната част.

Жалбоподателите сочат, че правилно съдът бил приел, че имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност от общия наследодател на страните и съпругата му В.В.К., като след прекратяването на брака имотът бил останал съсобствен между тях при равни квоти и с бракоразводното решение бил предоставен за ползване на В.К.. Неправилно обаче съдът би приел за недоказано демонстрирането на владение спрямо наследодателя, респективно преобръщане на държането във владение от страна на В.К.. В тази насока в мотивите към решението първоинстанционният съд бил посочил, че бил пропуснал да изясни с какво конкретно съдържание е било даденото от бившия съпруг на Ц. И. съгласие на В.К. – дали се твърди, че се е съгласил да тя остане в жилището, или че се е съгласил жилището да остане в нейна собственост, като съдът сам бил определил какъв е предметът на 1 твърдяната устна уговорка между В.К. и бившия й съпруг. След като бил приел, че се касае за уговорка жилището да се ползва изцяло от В.К. като негов собственик, съдът бил счел това обстоятелство за недоказано, въпреки че бил отбелязал направеното с отговора на исковата молба искане за допускане на свидетели в тази насока, но счел искането за недопустимо, тъй като се касаело за доказване на отказ от вещни права, който бил формален акт съгласно чл. 100, ал. 1 ЗС и извършването му не могло да се доказва със свидетелски показания. С оглед на това въззивниците считат за неправилен и необоснован извода на първоинстанционния съд за липса на доказателства в тази насока, тъй като съдът бил достигнал до този извод без да събере своевременно поисканите такива. Молят съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявения иск за делба на имота.

Претендират разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна М. Ц. И. е подал отговор на въззивната жалба, в който са развити съображения за нейната неоснователност. Поддържа, че решението относно съсобствеността върху апартамента било правилно, а твърдяната устна уговорка между В.К. и бившия й съпруг Ц. И. относно собствеността върху семейното жилище не могла да легитимира В.К. като изключителен собственик. Съсобствеността върху семейното жилище не била атакувана и не били извършвани правни действия за нейното прекратяване, а въпросът не могъл да бъде изяснен чрез свидетелски показания. Моли съда да потвърди обжалваното решение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна М. Ц. М. е подал отговор на въззивната жалба, в който са развити съображения за нейната неоснователност. Сочи, че съдът ясно бил отчел факта на съществуването на съсобственост върху жилището, основавайки се на факта, че В.К. била упражнявала фактическата власт върху процесния имот по силата на бракоразводното решение, следователно имотът й бил предоставен за ползване. За наличието на владение било изискуемо В.К. да е упражнявала фактическата власт върху вещта със своително намерение, както и владението да е постоянно, непрекъснато, спокойно и явно. В производството не било доказано наличието на изискуемите предпоставки, поради което правилно съдът бил приел, че е налице съсобственост върху имота. Моли съда да потвърди обжалваното решение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемите страни Т. П. Н. и П. Т. Н. не са подали отговор на въззивната жалба. Същите, като наследници на починалата в хода на производството В. М.а Н.а - сестра на наследодателя Ц.

М. И., не са твърдели и не са се домогвали да докажат, че са съсобственици на апартамента, находящ се в гр. София, м. „********, придобит от Ц. М. И. и бившата му съпруга В.В.К.. Техният правен интерес касае първоначалното обжалване на решението в частта по отношение на останалите делбени имоти, като в тази част въззивното производство е прекратено поради оттегляне на въззивната жалба.

2

С постановеното по настоящото дело определение от 20.11.2025г., въззивното производство е прекратено по подадената от К. Ц. И. и М. Ц. И. въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която е допуснато извършване на съдебна делба между М. Ц. И., М. Ц. М., М. Ц. И., К. Ц. И., П. Т. Н. и Т. П. Н. на двуетажна двуфамилна жилищна сграда със застроена площ от 160,41 кв.м., заедно с пристроения към нея гараж с площ от 42 кв.м., находящи се в гр. София, кв. „Горубляне“, ул. „********; на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. София, представляващ УПИ VI-217 в кв. 83, м. „Горубляне“ по плана на гр. София, с площ от 628 кв.м.; на едноетажна жилищна сграда с площ от 79 кв.м., изградена в същия УПИ VI 217; на дворно място от 850 кв.м., находящо се в с. Гъмзово, общ.

Брегово, обл. Видин, съставляващо парцел IV-270 в кв. 63 по плана на с.

Гъмзово; на парцел VIII с площ 1300 кв.м. в кв. 20 по плана на с. Гъмзово, общ. Брегово, обл. Видин; на парцел IX с площ от 820 кв.м. в кв. 20 по плана на с. Гъмзово, общ. Брегово, обл. Видин и на парцел VII-351 с площ от 1160 кв.м. в кв. 47 по плана на с. Гъмзово, общ. Брегово, обл. Видин, ведно с построените в него две едноетажни сгради, при квоти от 1/8 за М. Ц. И.; 1/8 за М. Ц. М.; 1/8 за М. Ц. И.; 1/8 за К. Ц. И.; 2/8 за П. Т. Н. и 2/8 за Т. П. Н., поради оттегляне на въззивната жалба в тази част. Определението е влязло в сила на 05.12.2025г.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.

2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Относно неговата правилност по изложените във въззивната жалба оплаквания съдът намира следното.

В производството по съдебна делба във фазата по нейното допускане, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на съсобственост върху делбения имот и размера на неговия дял в съсобствеността, като всеки от съделителите следва да докаже размера на своя собствен дял. В тежест на ответницата В.В.К., респ. на конституираните по реда на чл. 227 ГПК нейни наследници К. Ц. И. и М. Ц. И. е да докажат релевираното възражение за изтекла придобивна давност, в т.ч. наличието на явно, спокойно, несъмнено и непрекъснато владение със своително намерение върху делбения имот за период от 10 години и противопоставянето на това владение на съсобственика.

В първоинстанционното и въззивното производство между страните не е налице спор и от приетия договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ, рег. № 36, том VII от 20.08.1985г. се установява, че Ц.

М. И. и В.В. И. са придобили правото на собственост върху делбения имот, находящ се в гр. София, м. „********. Видно от приетата схема № 15-4154983 13.11.2014г. на СГКК, делбеният имот представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр. София, одобрени със Заповед № РД-18-15/06.03.2009г. на изп.д. на АГКК, с настоящ административен адрес: гр. София, ж.к. „********, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, пощ от 84,67 кв.м., ведно с припадащото му се избено помещение № 18 и 6,356% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж.

Също така няма спор и от приетия препис от съдебно решение се установява, че имотът е придобит от Ц. М. И. и В.В. И. по време на брака между тях, сключен на 09.02.1975г.

От приетото решение № 207 от 29.10.2001г., постановено по гр.д. № 4655/2000г. по описа на СРС, 81-ви състав, влязло в сила на 06.12.2001г. се установява, че бракът между Ц. М. И. и В.В. И. е прекратен поради дълбоко и непоправимо разстройство. Постановено е, че след прекратяване на брака семейното жилище, а именно делбеният имот в настоящото производство, се предоставя за ползване на съпругата В.В. И., която занапред ще носи предбрачното си фамилно име К..

От приетото удостоверение за наследници с изх. № 1400/27.11.2013г. на СО, район „Младост“ е видно, че Ц. М. И. е починал на 19.11.2013г. и е оставил за наследници М. Ц. М. – син; М. Ц. И. – дъщеря; К. Ц. И. – дъщеря и М. Ц. И. – син. В.В.К. е починала в хода на процеса на 26.12.2017г. и е оставила като наследници своите дъщери от брака М. Ц. И. и К. Ц. И..

Вследствие на гореизложеното, по делото няма спор и се установява по категоричен начин, че след прекратяване на брака, всеки от съсобствениците Ц. М. И. и В.В.К. е притежавал по 1/2 ид.ч. от делбения имот. С открИ.е наследството на Ц. М. И., съобразно правилото на чл. 5, ал. 1 ЗН делът му се разпределя поравно по 1/8 част между всички негови преки низходящи М. Ц.

И., К. Ц. И., М. Ц. М. и М. Ц. И.. Делът на В.В.К. е наследен само от родените от нея дъщери М. Ц. И. и К. Ц. И. по 1/4 ид.ч. (т.е. 2/8) от всяка от тях.

Следователно квотите на съделителите в съсобствеността при наследяване по закон са 1/8 ид.ч. за М. Ц. И., 1/8 ид.ч. за М. Ц. М., 3/8 ид.ч. за М. Ц. И. и 3/8 ид.ч. за К. Ц. И.. Това съответства напълно на възприетите от първоинстанционният съд квоти, макар СРС да не е съкратил обикновените дроби, чиито най-малък общ знаменател е 8, а не 16.

Спорът в настоящото производство се концентрира върху релевираното от В.В.К. и поддържано от конституираните по реда на чл. 227 ГПК нейни наследници К. Ц. И. и М. Ц. И. възражение за изтекла придобивна давност по отношение на собствената на Ц. М. И. 1/2 ид.ч. от апартамента за периода от 2001г. до 2011г. В тази насока съдът намира следното.

Както е изяснено с Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК на ВКС, презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, показва съвладение.

4

Независимо от правото на всеки от съсобствениците да ползва общата вещ, то някой от тях може сам да упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите. Това може да стане било като въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, било като отнеме владението на останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл.79 ЗС.

Когато обаче основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.

При спор за придобИ.е по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици.