Решение № 264309 от 29.06.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.

София, 29.06.2021 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Ивайло Димитров при секретаря

Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 9615 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 21.11.2019 г., постановено по гр.д. №14375/2019 г. по описа на СРС, 141 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу В.С.М.

- А., че ответницата дължи на ищцовото дружество сумите, за които е издадена заповед за изпълнение от 26.09.2018 г. по ч.гр.д. № 60661/2018 г. по описа на СРС, 141 състав, както следва: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.

149 ЗЕ - сумата 619,17 лв. представляваща цена за доставена топлинна енергия за абонатен № 026476 за периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2016 г.; сумата 11,25 лв., представляваща цена на услуга за дялово разпределение за период от м. 08.2015 г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 14.09.2018 г. до погасяването на вземанията. Със същото решение искът за установяване на дължимост на вземане за стойност на доставена топлинна енергия е отхвърлен за разликата над 619,17 лв. до пълния предявен размер от 1876,29 лв. и за отчетен период от м. 05.2014 г. до 30.04.2015 г.; искът за установяване дължимост на вземане за стойност на цена на услуга за дялово разпределение е отхвърлен за разликата над 11,25 лв. до пълния предявен размер от 12,50 лв. и за периода от м. 05.2014 г. до м. 07.2015 г., а изцяло са отхвърлени искът с правно основание чл. 86 ЗЗД за установяване на дължимост на сумата 489,96 лв., претендирана като мораторно обезщетение за забава за периода 16.09.2015 г. - 11.09.2018 г. върху главницата за стойност на доставена топлинна енергия, и искът за установяване на дължимост на сумата 2,92 лв., претендирана като мораторно обезщетение за забава за периода 16.09.2015 г. - 11.09.2018 г. върху главницата за цена на услуга за дялово разпределение. С оглед изхода на спора В.С.М. – А. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 110,62 лв., представляваща разноски, сторени в исковото производство, и сумата 25,84 лв. - разноски, сторени в заповедното производство, а ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответницата сумата 294,12 лева, представляваща разноски, сторени в исковото производство.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице - помагач „Б.“ ООД.

Срещу решението в установителната му част е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата В.С.М. – А., чрез адв. Д.С.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че процесната заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е валидна и исковете са допустими. С оглед решение от 22.10.2019 г. по адм. дело №6372/2019 г. на ВАС, 5-членен състав, II колегия, с което било оставено в сила решение №3988 от 19.03.2019 г., постановено по адм. дело №2519/2017 г. на ВАС, V отд., публикувано в ДВ, бр. 85 от 29.10.2019 г., счита, че заповедта за изпълнение и заявлението за издаването ѝ били подадени върху отменени образци. Предвид това заповедта за изпълнение не била влязла в сила и не подлежала на обжалване, а доколкото настоящото исково производство се извършвала преценка за законосъобразност на издадената заповед за изпълнение, то следвало да се приеме, че при липсата на същата делото трябва да бъде прекратено поради липса на образец за заявление (разпоредбата на чл. 425 ГПК оставала неприложима) и липсата на образец за заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Аргумент в полза на така изразената теза било и решение №12 от 02.10.2012 г. по конституционно дело № 4/2012 г. на Конституционния съд в което било прието, че: „Очертано най-общо, заповедното производство е факултативно, едностепенно и строго формално производство” и се правела изрична препратка към Наредба № 6 от 20.02.2008 г. на министъра на правосъдието, издадена на основание чл. 425 ГПК.

Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК и съдебното решение били невалидни, постановени при липса на компетентност съгласно практиката на Европейския съд приета и с решение по адм. дело №4468/2009 г. на ВАС, 5-членен състав. Заповедта била противоречала на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Съгласно практиката на СЕС, заповедта по чл. 410 ГПК била издадена при липса на компетентност, тъй като не било приложено Общностното право. В нарушение на т. 2Б от Тълкувателно решение №4/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., на ОСГТК липсвала индивидуализация на дълга. Нарушен бил чл. 411, ал. 2 ГПК и следователно заповедта била нищожна.

Същата била издадена и при условията на чл. 22, ал. 1, т. 1 и/или т. 6 ГПК.

Общите условия на ищеца не били нормативен акт. Нарушени били и чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България; чл. 8 ЗЗД; чл. 298 от ТЗ и чл. 16 от ЗЗД - липсвал валиден правен документ (договор), а именно: писмено изявление, спогодба, споразумение или друг писмен документ, с който да се обективира наличието на фактическия състав на чл. 16, изр. 1 ЗЗД и чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ и във връзка с хипотеза сдържаща се в чл. 38, точка 2 от Наредба 16-334 за топлоснабдяването /т.61 от Решение от 05.12.2019 г. по обединени дела С-708/17 г и С-725/17 г на СЕС/, чл. 122, ал. 1 от Конституцията на Република България /в заповедното производство ответникът бил лишен от защита както в първия стадий на производството, така и от последния/. Не била приложена разпоредбата на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ. Общите условия за продажба на топлинна енергия на ищеца нямали никаква юридическа сила, тъй като не били приети, а от друга страна противоречали на законова разпоредба. Нямало наличен писмен документ, обективиращ създаване на правна връзка между продавача и купувача, по силата на който купувачът да е приел да встъпи в дълг с цел заместване на продавача спрямо неговия доставчик /топлинния счетоводител/, при условията на чл. 102 от ЗЗД. Реално ищецът бил предявил чужд дълг на фирмата за дялово разпределение – „Б.” ООД, по който дълг самият той имал задължение. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение не бил посочен правопораждащия договорното правоотношение юридически факт, което на основание чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК било абсолютна предпоставка за издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение. Тъй като се касаело за потребителски договор от разстояние между два равноправни частни субекти, то задължителна била писмената форма /арг. чл.

149, ал. 1, т. 6 ЗЕ/, като изрично трябвало да бъдат посочени датата на сключване на писмения договор и неговия предмет. Първоинстанционният съд бил основал изводите си на документи, които се намирали у ищеца и/или у третото лице-подизпълнител на ищеца и които не били представени по делото, а на тях се било позовало вещото лице. Не следвало да бъде кредитирано заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническата експертиза. ЗЕ противоречал на ЗЗП, като последния бил специален закон. Разпоредбите на чл. 153, ал. 1 вр. с чл. 150, ал. 2 ЗЕ не само задължавали едно лице, което притежава имот в режим на етажна собственост, да е „клиент”, а би трябвало потребител, на топлофикационното предприятие въпреки волта му, но и при физическа невъзможност да ползва услугите на топлофикационното дружество. Никой не можело да задължи един съсобственик да ползва или не своя вещ съгласно предназначението ѝ. А и разходите по ползването на съсобствена вещ били в тежест на лицето, ползвало вещта, а не на всички съсобственици.

Неправилно СРС бил приел, че облигационното отношение между ищеца и ответницата е възникнало по силата на закон предвид разпоредбите на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /отм./ и чл.

153, ал. 1 ЗЕ. Тези разпоредби влизали в колизия с разпоредбата в ЗЗП. От друга страна обвързването на потребителя със собственик или ползвател на имот противоречало на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България.

Неправилно било прието, че по силата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ не е необходимо Общите условия да бъдат приети от потребителя. Посочената разпоредба въобще не трябвало да се прилага. Общите условия на ищеца съдържали неравноправни клаузи.

Първоинстанционният съд не бил изяснил в съдебното си решение основни елементи от продажбата на топлинна енергия, а именно: мястото на продажба при поставен топломер на изхода в абонатната станция; страни по продажбата и индивидуализация на родово определена вещ. Не било отчетено, че по отношение на доставената енергия до потребителя е приложима клаузата за непоръчани доставки – чл. 62 ЗЗП. Представените писмени документи за сключен договор между етажната собственост и фирмата за дялово разпределение нямали никаква стойност. Освен това сочи, че измервателният уред не бил поставен на границата на етажната собственост, каквото било установеното в закона изискване. Неправилно била възприета разпоредбата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕС, в която било залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия. Наредба №16-334 за топлоснабдяването била недействителна. Представените съобщения към фактури били документ с невярно съдържание. Начисляването на лихви по прогнозните сметки било нищожно, тъй като начислявано на лихви по неликвидни суми било в разрез с нормата на чл. 86 ЗЗД. Не следвало да бъде кредитирано и заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза.

По изложените съображения моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Третото лице-помагач „Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.

Съгласно чл.

269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните във въззивната жалба оплаквания.

Решението е валидно, а в обжалваната част и допустимо, като постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира подадената въззивна жалба за неоснователна по следните съображения:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.

1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателката за нищожност и недопустимост на обжалваното решение предвид следното:

В решението по дело C-119/05 Lucchini е посочено, че решението на гражданския съд може да бъде акт по предоставяне на държавна помощ като в този случай държавата не следва да приложи последиците на такова решение, когато държавната помощ е обявена за несъвместима с правилата на Вътрешния пазар (тогава – Общия пазар) от страна на Европейската комисия. Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните помощи са възможни два вида нарушения на правото на Съюза – отпускане на държавна помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ с правилата на Вътрешния пазар. В последния случай държавната помощ страда от тежки пороци, които не позволяват нейното запазване и същата следва да бъде възстановена на държавата. Прилагането на тези последици обаче става в изключителни случаи. От практиката на Съда на ЕС, обективирана в горепосоченото решение, следва че, за да може едно съдебно решение да противоречи на правилата за държавните помощи по такъв начин, че да допуска несъвместима с правилата на Вътрешния пазар държавна помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или институция на Съюза. Единствено в този случай съдебното решение на гражданския съд ще се окаже неприложимо. Към момента на постановяване на съдебното решение, ако не е заведена процедура пред Европейската комисия, такава преценка не може да се направи. По делото не е установено Европейската комисия да разследва дали България е допуснала несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на „Т.С.“ ЕАД, поради което настоящият съдебен състав не може да извършва такава преценка в рамките на производството пред себе си. От друга страна, настоящият случай се различава от разглеждания в решението по делото C-119/05 Lucchini и по това, че държавната помощ се твърди да произтича не от съдебен акт, а от административен и законодателен такъв – чл. 150 ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването. Няма пряк акт, с който да е отпусната държавна помощ на „Т.С.“ ЕАД, поради което при неправилна преценка дали приложимата се нормативна уредба води до държавна помощ, съдебното решение на първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а евентуално неправилно поради противоречие с приложимия материален закон.

Разпечатката съдържа 36 от 84 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/747019e9-e8f0-479b-a1f0-f8be43a68703